„Иронията“, Владимир Янкелевич, превод Калоян Праматаров, Тодорка Минева, издателство „СОНМ“, 2023 г.
Наричат Владимир Янкелевич „философ на морала“. Неговите думи, че „няма нищо човешко, което да не е морално“, му донасят и прозвището „професор на морала“. Кой обаче надделява – професорът или философът, когато става дума за иронията? Какво са ироничният дух, ироничната игра, кои са ирониците и защо са такива? „Иронията“ е питаща книга и излиза за първи път на български език.
Нейният разговор започва от Библията, преминава през античната философия и Средновековието, но не спира с модерните времена. Тези страници имат незаглъхващ сърдечен ритъм и не знам къде да сложа акцента – на незаглъхващ или на сърдечен. Може би защото Янкелевич е противник на фригидната философия, тази, която не говори нито на сърцето, нито на въображението. Защото какво е иронията, ако не път към сърцето и мисълта? Какво е тя, ако не непрестанно възобновяване на съзаклятието между въпрос и отговор, между шегата и смущаването, между мечтата и мечтателя? Ирониците са особен вид философи, обичам техния предпочитан жанр – остроумният отговор. Езикът им – понякога деликатен, понякога настръхнал и агресивен, постоянно избира между това да анализира идеи или да създава афоризми. И в тези му избори градираме благодарността на аудиторията.
Владимир Янкелевич изследва различните проявления на иронията. Той проследява нейния път: как става така, че възходящата регресия на Сократ отстъпва място на педантичната дедукция на Золгер, защо търсенето на истината отстъпва на метафизичните трагедии на въплъщението. Кога и защо надделява една неопитомена, двусмислена и екзалтирана ирония, която се интересува повече от себе си, отколкото от проницателността. Как иронията размества социалните пластове и се превръща в превъзходството на нисшия, силата на слабия, богатството на бедния? Янкелевич поставя под микроскоп дори хитростта и се опитва да види в нея основанията за ирония, а в иронията – основанията за талант.
Иронията изпреварва винаги отчаянието: тя описва пирует и преди да сме казали и дума, вече е скрила сръчно причината за нашето терзание. Под носа на съдбата ние се превръщаме в градинари, земемери или цигулари и нашата личност се крие под най-различни маски. В тези хитрини на иронията разпознаваме талант, присъщ на разума, който наричаме накратко изкуство на плитката оран.
Какво означава изкуството на плитка оран? Според Янкелевич ироникът не иска да оре в дълбочина, не иска нито да заема страна, нито да настоява, съзнанието му се артикулира от деликатни намеци и кокетна фриволност, предпочита да прелита от анекдот на анекдот, от удоволствие на удоволствие – да вкусва от всичко, без да се установява никъде. Накратко: sherzo. Защото там, където е била иронията, има повече истина и повече светлина. Тя отвежда ума към все по-взискателна и съществена вътрешност. Към дръзка, неуловима, наелектризираща диалектика. Неслучайно Фридрих Шлегел нарича иронията „фрагментарна гениалност“. Янкелевич предпочита да я сравни с детектив, който иска да задържи престъпника максимално жив, за да узнае от него колкото се може повече. Но престъпление ли е иронията, или е само оръжие и зависи от ръцете на притежателя си – Янкелевич обръща специално внимание на негативната и позитивната ирония. На техните капани, които са неуловими, но достатъчно коварни, за да принудят ироникът да започне да лъже и себе си. И в това са предимствата на иронията – да обуздава, но и да поощрява противоречивата природа на ироника: едновременно колебаещ се и дързък, безкрайно еластичен. Да ни позволява да се наслаждаваме на неговия изтънчен език и деликатни поанти. Всеки път като отначало и с цялото любопитство на начинаещия. Защото иронията е най-вече това – невинността на духа и вдъхновението на сърцето.
Изключително важна книга за иронията като начин за превъзмогване на антихуманистичните тенденции.
На главната страница: Паул Клее, Умник, 1934 г.
