Названието на тазгодишната Седмица на съвременното изкуство (1 септември–30 септември 2019) в Пловдив прилича на лозунг: „Изкуство. Без граници. Пловдив“. В него точките придават особена категоричност на изявлението. И те, струва ми се, го изваждат поне донякъде от клишето, зад което може да се представи всякакво изкуство, доколкото то по презумпция е без граници в един или друг смисъл. Така изведено обаче, названието, което са избрали кураторите Илина Коралова и Емил Миразчиев, подчертава два важни момента. Първо, че тази Седмица на съвременното изкуство е юбилейна – 25-а поред, и второ, че тя е част от програмата на Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Със сигурност това поражда големи очаквания към самата изложба, на които кураторите са отговорили с произведения на общочовешки теми от „световноизвестни художници, а сред тях и безспорни звезди от Европа, САЩ и Япония, събрани в Пловдив“, както пишат в текста си за медиите.
Разделена на две части – в Баня Старинна и в СКЛАД – експозицията в двете пространства има различен облик, донякъде обусловен от спецификата на помещенията. В Склада залите са халета от индустриален тип и се оказват подходящи за обсъждане на текущи актуални теми като бизнес, политика, околна среда, замърсяване, технологии, миграция и др. в по-скоро аналитичен план. В Баня Старинна – традиционното място на ежегодната Седмица на съвременното изкуство – специфичните пространства повеждат към по-съкровено и емоционално възприемане на произведенията, дори когато въпросите, които засягат, са също толкова мащабни и актуални.
Баня Старинна
Експозицията в нея започва с „Мъченици. Земя, въздух, огън, вода“ (2014) на Бил Виола. В затъмненото пространство на голямата зала прожекцията на това четириканално видео има хипнотично, поетично и някак мъдро въздействие. Мъж е затрупан от пръст и постепенно се възправя, жена виси на въже и се поклаща от вятъра, мъж на стол е обхванат от пламъци, друг мъж се въздига, вързан за краката, окъпан във водна струя… Красиво заснети, кристално ясни и с бавно променящи се състояния, почти неусетни при общото им съзерцание, видеата наистина напомнят за храмов олтар. „Говорят“ за връзката на човечеството с природните стихии, за зависимостта от тях, за използването им за мъчения във вековете назад, но и за просветление и пречистване – пак чрез тях в извечния кръговрат на живота и смъртта. Бил Виола несъмнено е една от звездите в изложбата и работата му има много важно значение тук. Тя балансира текущите страхове, залитания, суети и истерии на човека и човечеството с мъдрото напомняне, че това вече е било и ще бъде, и че единствено разумът внася смисъл в съществуването му. Освен че е условие за оцеляването му…
Осмислянето на собственото място във взаимоотношенията с природата продължава и в други произведения в Баня Старинна. „Хоризонт на събитието“ (2019) е озаглавена скулптурата на Стоян Дечев. Гигантският облак, стъпил на страховити светкавици, напомня за страхопочитанието към природните сили и обожествяването им в древността. Докато названието препраща сякаш към съвременното мислене за тях като неочаквано и заплашително събитийни в хода на развитието на човечеството. В същата посока въздейства и фотоколажът „Тринити. Времето е хубаво“ (2016) на Бенедикт Партенхаймер – смътно сив образ на безкрайна вода, небе с облаци и страховит призрачен купол сред тях. В концепцията му се споменава Антропоцена – епохата, за която се смята, че започва от 1950-те и е белязана от ядрената енергия, с която човекът осезаемо се намесва в природните сили и чрез която човечеството може да се саморазруши. Загриженост за застрашения от човешката дейност район на Странджа изразява във видеото си „Черна абстракция“ (2019) Венелин Шурелов – миниатюрна фигура, която тича на хоризонта и след нея остава само черен дим. Това е и представата на автора за съвременния човек – незначителен, нетраен, непостоянен.
Все пак колкото и да са мощни апокалиптичните визии в Баня Старинна, те не успяват да изтласкат другите „разговори“ за човека и човечеството, отразени в художествени произведения. Инсталацията „Образи“ (2019) на Надя Генова е за това, което виждаме, как го виждаме и какво се крие зад него – изразени абстрактно чрез обекти, които скриват и откриват светлини. Брайловото писмо в серията „Комуникация и съжителство“ (2016–2019) на Ния Пушкарова добавя тактилността към възприятията на света около нас. Инсталацията „Миграция“ (2019) на Севдалина Кочевска – стъклени топчета, запълнили пода на едно малко пространство и проектирани до безкрай в огледала по стените, напомня за „сирийчетата“ в популярна квартална игра от нейното (и от моето) детство. Години по-късно събитията в страната, войната, разрушенията, мигрантските вълни повлияват върху невинния ѝ детски спомен – припомнят колко лесно се очукваха и дори пръскаха при сблъсък тези топчета.
Незабележимите следи от човешко присъствие в миналото и днес са едва видими или по-скоро „намекнати“ в инсталацията „Ако всяка частичка бъде забелязана“ (2019) на Марико Хори. И обратно: фантазните вселени, които човекът създава и до които се докосва – буквално – със средствата на високите технологии, представя интерактивната инсталация Metamorphy на творческото дуо Scenocosme. Къде е културата във всичко това? Усилието по нейното съхраняване и пренасяне през времето и в несигурния ни свят е много добре изведено във видеото „Въжеиграч“ (2015) на Таус Махачева. В каньон в Кавказките планини той пренася творби на дагестански художници от различни исторически периоди. И може би заради контекста на апокалиптичните визии с особена мека и топла острота припомня, че човечеството е създавало изкуство, че е имало и други представи за себе си, че има културни традиции в стремежа си да създава красота…
СКЛАДА
В него „тонът“ задава „Охлаждаща техника“ (2013/2019) на Уте Рихтер: силиконова завеса, наподобяваща вертикални щори, прегражда половината пространство. По нея са налепени стикери в редове и „многоточия“ с надписи: „Изобщо не ѝ трябва надежда“ и „Надеждата наистина не ѝ е нужна“. Не си личат от пръв поглед, а впечатлението е за отделяне с хладна полупрозначна видимост на това, което е зад завесата – тя е препятствие, което някак не стимулира да го преодолееш. Студеното и отчуждено общество на производство и свръхпроизводство е отбелязано в кратката концепция на художничката. А зад завесата и сякаш като нейно продължение е инсталацията „Непрекъснат растеж на консумацията (кофите)“ (2017/2019) на Делфин Райст: идеално разположени по пода диагонални редици от метални кофи с „изтичащ“ бетон от тях. А текстът на етикета отбелязва, че строителната индустрия е отрасълът с най-голям обем отпадъци в света. И съобщава също, че временните изложби, както и театралните продукции също оставят голямо количество отпадъци след себе си – „и необходимостта от рециклирането им все още е подценявана“. Интересно наблюдение, особено предвид колко много съвременни художници заявяват, че използват рециклирани материали за произведенията си – което смятат за свой принос в справянето с общия боклук на човечеството. Наблизо три фотографии на Бенедикт Партенхаймер от серията „Фина прах“ (2014) представят пейзажи от Китай, в които от сивия фон на замърсения въздух едва изплуват очертанията на обектите. А до тях с някак безпристрастна последователност неонов надпис превключва от New Deal към No Deal в „Изкуството на сделката“ (2017) на FAMED…
В другата зала пътят минава през „Матрицата“ (2019) на Арт група „7+1“ – построение от тънки жълти метални тръби, през които посетителят минава с усещането, че е в несъществуващ лабиринт. Не знае правилата в така конструираното пространство, не знае има ли такива въобще, не знае престъпва ли граници, или те са само в неговото въображение. После почти с облекчение минава през жълт „тунел“, защото там няма безкрайна свобода в избора на движение, за да се окаже отново насаме със собствените си колебания откъде да мине и защо точно там, а не другаде. От колебанията го изважда, просто защото привлича вниманието му, „РОТОР“ (2016/2019) на Венелин Шурелов (SubHuman Theatre) – движещ се по релса механизъм, в който си представяме, че е вграден човек. Самото автоматично действие е атрактивното тук, но рисунките дават по-ясна представа за идеята на автора.
Филмът на Юлиан Розефелд „Убежище“ (кратка версия; 2001/2002) е посветен на имигрантите – незабележими в типичния за тях всекидневен непрестижен труд: поддържане на чистотата, разнасяне на вестници и т.н. Тези хора, обичайно забелязвани мимолетно с „крайчеца на окото“, са представени театрално, като колективни хорове, облечени в униформите си, и така стават видими, но все така продължават да са индивидуално неразличими. Подобно на други филми на Розефелд – който е също световна звезда в изложбата, – и в този образите са изведени прецизно до съвършенство. Знам, че тези образи, „навързани“ в последователност във филмите му, въздействат много по-силно, когато са обособени като видеоинсталация, но досега не съм имала възможност да ги видя така на живо.
В съседно пространство се прожектира документалният филм „Кусама: безкрайност“ (2018) – проследява живота и кариерата на Яйои Кусама между САЩ и Япония. Как светът открива, забравя и преоткрива художниците, си мислех там, докато се люшка в скандали, предразсъдъци и фобии…
В отделна зала е представена изложбата на Франц Капфер, Лазар Лютаков и Мартина Вачева – тя е от evn collection. Цялостно оформено пространство: с тапет, в който при безкрайното декоративно повторение щампованият мотив на зловеща призрачна фигура неизбежно се обезсилва. Експресивността на този образ изпъква обаче, заедно с други себеподобни, в картините на Мартина Вачева. Силуети на демони „бродят“ в пространството – за тях Франц Капфер се е вдъхновил от стенописите в Рилския манастир. Осветлението в пространството осигуряват цветните лампи на Лазар Лютаков. Красиви, дори изящни дизайнерски продукти, които при вглеждане разкриват прозаичните материали, от които са направени: банални кухненски съдове и предмети от пластмаса, съчленени по нов начин.
Което отново връща към основната „тема на деня“: екологията, замърсяването, климатичната криза и призивите за спасяване на планетата. Съвременните художници отразяват, разбира се, кълбото от проблеми и нарастващата тревожност по някои от тях в глобален мащаб, достигаща на моменти до апокалиптични видения. И се питам – не само в тази изложба, но и в нея – за спасяване на планетата ли става дума. А и от кого…