0
7067

Изкуство и истина

RASSIM®, „Живо и мъртво“ в Галерия ONE, до 28 май 2022 г., фотография arterra

Разговорът с RASSIM® започна по време на самостоятелната му изложба No more great art през 2021 г. в галерия „Васка Емануилова“, филиал на СГХГ. Той ще бъде продължен на 26 май от 18 часа, в последния ден от изложбата „Живо и мъртво“ в Галерия ONE +, когато ще бъде представен и каталогът на художника EXBODYTION.

Споделените от художника идеи за изкуството са определящи за работата му днес и очертават изминатия път и опита му с различни медии и изразни средства, който за RASSIM® е свързан с тялото, присъствието, отпечатъка на самия творец.

През 90-те ти се занимаваш най-вече с пърформанс и боди арт, но отдавна вече не само че не го правиш, но и се връщаш към класическата медия на живописта. Кое провокира у теб тази промяна?

Смятам, че е развитие, не връщане. Не мисля, че това, което правех през 90-те, е точно класически пърформанс или боди арт. Това, което правя в момента, е живопис, но с нови тонове.
През 90-те използвах своето тяло за идеите си, защото боите и платното не ми бяха достатъчни, а от 2008–2010 г. рисувам с холографския код на художника – урина, и с кода на земята – петрол, защото пърформансът и бодиартът не са ми достатъчни. В началото, през 90-те години, всъщност документирах идеите си, които в своята основа са чисто художнически, но пресъздадени чрез видео и фотография. Представи си ретроспективна изложба на RASSIM® в МОМА! Един избран от мен човек диша лепило, петима добре сложени, но с различно тегло от 75 до 102 кг., тренират в отделни пространства (GYM), други двама стоят неподвижно като фотографиите „Преди“ и „След“, пресъздавайки „Корекции“, 1996–1998 г. На следващия етаж в тъмно помещение посетителят вижда осветена хирургическа маса, върху която се извършва обрязване на живо. След това продължавайки в пространството, виждаш жарава от 6 метра в диаметър и 600 градуса по целзий, по която преминава художникът…, а един излязъл на терасата крещи в пространството: „Изкуството, това съм аз“. Моите работи са документация на събития, уловени жестове на художника, които не могат да се повторят от друг в друго време. Това е живият живот. Това е RASSIM®, не Марина Абрамович. Няма възможност за театралност.
Същото е и с по-новите творби. Дори аз самият не мога да направя свое копие на творба с урина или петрол, защото нюансите на двата тона и начинът им на попиване/инплантиране върху хартията или платното винаги са различни.

И при рисуването експериментираш дълго с материалите. Как се случва за теб този процес, какво е необходимо, за да останеш удовлетворен, че произведението се е получило?

За мен най-трудното и същевременно най-лесното е раждането на идеята. Когато идеята се роди, за мен тя се е случила. Тя е завършена, но аз трябва да я пресъздам, да я материализирам, за да съществува във видимия свят. Това е процес на създаване, когато времето и пространството протичат в други измерения. И в един момент идеята се материализира, става видима. Понякога е нужен цял живот за създаването на една творба. Понякога не се случва, остава „в облака“, но пак е завършена, съществува.
По „Корекции“ работех 24 часа на ден в продължение на година и половина. Участвах в изложбата Spirit Labor (Духовен труд) в музея за съвременно изкуство Garage в Москва с „Корекции 2“ (2002). Руското име е „В служба на времето“. Понякога, ако не винаги, изкуството се разминава със своето съвремие. Преди си мислех, че е въпрос на информация, а не е така. Просто е въпрос на време.

Занимаваш се с развиването на поредици от произведения под общи названия като например „Енграми“ или „Свободни рисунки“, или пък „Стари картини“. Имат ли тези серии „отворен край“. Връщаш ли се към тях като идейни пространства при създаването на нови произведения?

Да. Понякога, когато работя по-дълго по нещо ново и ми омръзне, се връщам и правя ново от стара серия.

RASSIM®, No more great art, 2021 г. в галерия „Васка Емануилова“, филиал на СГХГ, фотография Цветан Игнатовски

Как избираш образите, които стават част от „Енграми“, или класическите произведения, които прерисуваш в „Стари картини“?

Аз съм го обяснявал. Малко е сложно, но… За „Енграми“ съм ползвал фотографии от семейния албум. Това са прекрасни фотографии от 70–80-те години, ръчно правени от дядото на жена ми. Не случайно попаднах на тях. Нарисувах ги с петрол в опит да създам образи на общата памет. Ако приемем, че петролът е органичен продукт и в него се съдържа паметта на земята, ако е с космичен произход, още по-добре, енграмите всъщност са нашите спомени. Тази информация обаче не се съдържа в нашия мозък, защото в него няма място. Тя се пази около физическото тяло и продължава да бъде с нас след смъртта на физическото тяло. Това е идея на физика Дейвид Бом и на неврофизиолога Карл Прибрам и теорията им за холографската вселена. Те също смятат, че ние сме една гигантска холограма – прожекция.

Серията „Стари картини/творби“, на английски Old Works, показах в изложба през 2019 г. в галерия ONE. Името на изложбата е нещо като опозиция на изложбите, предимно извън България, със заглавие New Works. Иначе идеята буквално ми я довя вятърът, докато се разхождах по улица „Раковски“ през 2009 г. В краката ми се озоваха диапозитиви и негативи на репродукции на Енгър – „Турска баня“, „Мона Лиза“ на Леонардо, „Бакхус“ на Рубенс… Това беше предизвикателство и моят опит да докажа в една визуална интерпретация, че петролът, урината са новите бои на живописта, по примера на старите майстори, които сами са си приготвяли боите. Тук ще си позволя в моя защита да цитирам Овидий: „…устремен към изкуство незнайно, нова природа твори“. Защото знаете какво казва Дюшан през 1919 г. относно готовите туби с бои. Такава интерпретация прави и Джеф Кунс в серията си Gazing Ball, но неговата е в служба на нашето консумативно общество, докато моята чрез технологията на изпълнение разкрива нови хоризонти пред живописта.

Има ли системност в изборите ти, или е по-скоро интуитивен процес? 

Има преди всичко интуиция, но и много неща се мислят и доизвеждат както философски, така и визуално.

За мен в последните ти произведения, Sea black особено, ти заемаш интересна художествена позиция. Донякъде я има във всичките ти работи може би, а именно за художника като съ-творец заедно с цялата природа. Не като човек, който я покорява или конкурира, а като един от многото творящи инструменти/канали в потока на живота? Така ли е и не заема ли по този начин художникът една по-демократична позиция?

Да. Аз не мисля, че човек може да се конкурира с природата. Тя го убива. Затова и не рисувам природата. В Sea black тялото на художника присъства в процеса на създаване, но отсъства от творбите. То е в безкрая. Ние притежаваме само своето тяло на тази земя, но ще го загубим. Затова аз се опитвам да разбера… по Блез Паскал какво е човек – „Нищо спрямо безкрая и нещо спрямо нищото“. Аз приемам себе си като човек, който е образ и подобие на Бог. И така живея. Не приемам, че човекът трябва да става вид животно или киборг. Така мисли и философът Фабрис Аджадж. 

фотография arterra

В процеса на правене на изложбата No more great art в галерия „Васка Емануилова“ през 2021 г. многократно говорихме за необходимостта от statement на художника, за това, че ясното послание е свързано с една отговорна позиция. Заглавието на изложбата също звучи така. Ако трябва да го обясниш, то какъв statement представлява то?

Истина. През 1968 г. Йозеф Бойс казва, че всеки човек може да бъде художник. И това се случи. В момента се търси художникът!