Серия от публични разговори през годината ще постави акцент върху новите изложби в Националната галерия. Водещи са философът и журналист Николай Колев и поетът, драматург и литературен критик Стефан Иванов
През философска, културологична и литературна оптика срещите с художници, куратори и изкуствоведи ще разкрият творческата логика зад произведенията, художествените методи, историческите контексти и връзките между традиция и иновация. Форматът е със свободен достъп и ще се провежда всеки месец.
Първата дискусия беше на 27 февруари в Националната галерия – Двореца. Ден по-рано там бе открита изложба, посветена на творчеството на Елена Карамихайлова – една от първите български художнички след Освобождението. В разговора участваха директорката на Националната галерия Анелия Николаева и Пламен Петров – директор на Художествената галерия в Казанлък. Експозицията представя творчество на Елена Карамихайлова, в което особено отличителни са нейните дамски портрети. Макар разглеждано в немалко научни публикации, то остава слабо познато на по-широката публика. През 2025 бяха отбелязани 150 години от рождението на художничката.
„Това е първата експозиция с повече от 60 творби от държавни и частни колекции – най-плътният визуален разказ за нея досега. Изложбата очертава целия ѝ артистичен път, но е и предложение за разбиране на личността на художничката – нейните тревоги, вълнения, разочарования и една тиха, обемаща самота, с която остава свързана до края на живота си“, пишат кураторите Пламен В. Петров и Рамона Димова. Куратор на настоящата експозиция е изкуствоведката Марияна Аврамова.
„Изкуство на глас“ е формат, фокусиран върху визуалните изкуства, с акцент върху диалога между постоянната колекция и временните изложби, между класическото и съвременното. Проектът си поставя задачата да спомага възстановяването на критическия дискурс за изкуство в публичното пространство.
Втората среща на „Изкуство на глас в Националната галерия“ ще се проведе сред картините от изложбата „Лунатично“ на Николай Панайотов. Именно на творчеството на художника ще бъде посветен и разговорът между него, Николай Колев и Стефан Иванов на 17 март от 18 часа в Квадрат 500.
Елена Карамихайлова: несвоевременна и съвременна
Николай Колев: Не очаквахме толкова много да дойдете. Казвам се Николай Колев и заедно със Стефан Иванов ще ви причиняваме тези разговори – осем срещи, първата от които е тази. Нашите събеседници тази вечер са Анелия Николаева от Националната галерия и Пламен Петров от Художествената галерия в Казанлък, които стоят зад изложбата. Тук е и кураторката Рамона Димова и Марияна Аврамова, куратор на софийската експозиция. Когато мислихме за този проект, си казахме, че говоренето за изкуство има нужда от мяра, отвъд самовлюбености и претенции за безмерност. Говоренето за изкуство има нужда от такава мяра, от каквато самото изкуство няма нужда. Това е и рефлексия към шума, който се вдигна напоследък около начина, по който трябва да говорим за изкуството, как да го подреждаме, гледаме, преценяваме. Между нас е и Николай Панайотов, който след дни открива изложба „Лунатично“ в Квадрат 500. На 17 март разговорът ни ще бъде с него. Ще отворя една скоба. Със Стефан не знаем кой какво ще говори.
Стефан Иванов: Една от идеите ми за тези срещи беше да са лични и публични едновременно, крехък баланс. Любимата ми картина на Елена Карамихайлова е в съседната зала, „Момиче с кукла“. Преди три години бях поканен в Квадрат 500 да водя тур за връзката между литературата и постоянната колекция. Втората или третата спирка беше именно тази картина. Тогава очаквахме да се роди синът ни и аз си представях всякакви притеснителни неща и мислех за деца, играчки и пелени. Виждайки картината, се сетих за историята за Кафка, който среща в парка плачещо момиче, загубило куклата си. И Кафка казва: „Куклата ти не е изчезнала, тя пътешества. Утре ще ти донеса писмо от нея“ И в продължение на месец, всеки ден пише писма от името на куклата. Тази история се превъплъщава после в много филми и книги, един от най-популярните примери е пътуващото джудже от „Амели Пулен“. ´
Такова пътешествие, без ясен маршрут, си помислих, че можем да направим и ние с този разговор. Втората ми отправна точка беше автопортретът с палитрата на входа на изложбата. Загледах се в този образ и се зачудих на кого ми прилича. Самото заглавие на изложбата е за рисуване в самота. Уединението, идиличността на пейзажите, самата природа на импресионизма, пленерното рисуване е самотно, факт. В един стих на Емили Дикинсън се казва, че надеждата е нещо хвърковато, което не изчезва и в най-студени бури. Визуално поне за мен е точно така в тези образи, хвърковато. Има нещо от Емили Дикинсън в този автопортрет и още повече от Вирджиния Улф. За мое учудване в него видях и съвременната поетеса Преслава Виденова. Има странна логика в тези неочаквани сравнения, един от близките на Карамихайлова художници в българския контекст е Никола Петров, а един от днешните изумителни съвременни поети също се казва Никола Петров.
Николай Колев: Добре, аз ще говоря за парадоксите и разминаванията. Няма да ме хванеш с куклите, защото само да чуя за кукли, си представям куклите с човешки очи на Е.Т.А. Хофман, а тази изложба не ме влече натам. Макар че има много черно в нея, тя не е морбидна. За мен е любопитно да чуем Анелия и Пламен, защото отвъд годишнината те имат какво да добавят и през себе си.
Стефан Иванов: Предишната изложба на Елена Карамихайлова тук е била преди 20 години. Самата рецепция се е променила, погледът, натрупванията. И контекстът, в който тя може да се положи преди и след 1944 г., в немското и българското, и въпросите какъв европейски артист можеш да бъдеш, след като си образован в Германия, какъв съвременен артист си, когато се върнеш в България, са на дневен ред по друг начин.
Пламен Петров: Нека не забравяме, че годишнините на Карамихайлова са отбелязвани, галерията, чийто патрон е тя, полага немалко усилия за това. Доцент Ружа Маринска подготви изложба през 2015 г. в Шумен, последвана от важна лекция в галерията на Светлин Русев, посветена на Карамихайлова и Никола Петров, още тогава се роди идеята за тази изложба. С доцент Маринска сме имали отношения на приливи от любов и отливи, но срещите с нея бяха от най-важните за образованието ми като изкуствовед. През 2016 г. се роди идеята да създадем изложба, която да побере всичко достъпно на Карамихайлова в страната. Дори рождената ѝ дата, както Маринска казваше, „шаваше“ между 1875 и 1877 г. заради може би нарочна грешка в ръчно написана автобиография. Със сигурност Маринска би имала недоволства, но това начинание е и полагане на основи. Най-хубавото на нашата работа е, че никога не можем да я приключим, природата на изкуството ни позволява да го премисляме и след сто години. Истинското и високо изкуство е точно такова.
Анелия Николаева: Безкрайно се радвам, че проектът започна. Когато Николай ми каза за него, не си представях, че Националната галерия ще бъде забъркана, а сега си давам сметка колко е хубаво, че ще има своя сериозна поредица от срещи. Всеки, който се е занимавал с историята на българското изкуство от края на XIX и началото на ХХ век, знае какъв изключителен талант е Карамихайлова по отношение на пластичното можене. Ако Ружа днес беше с нас, вероятно това нямаше да бъде точно нейният прочит, но тъкмо това е интересно – всеки по различен начин влиза в творчеството, още повече пък отдадените специалисти. Радвам се, че обстоятелствата се стекоха добре и прелитането на изложбата от Казанлък и Шумен можа да се случи и в София. Убедена съм, че това ще бъде една от запомнящите се изложби през годината.
Стефан Иванов: Бих искал да ви попитам: били ли сте в кафенето на Съюза на архитектите? Знаете ли, че… Николай, би ли продължил мисълта ми?
Николай Колев: Нямаме награда за викторината, Стефан, но за да я продължа, ще кажа, че на влизане към Клуба на архитектите всички сте минавали край плочата, на която пише, че там е живяла Елена Карамихайлова в последните години от живота си. След Шумен, Виена, Мюнхен, Франция и Земен. Нека да кажа и за парадоксите и разминаванията. Картините на Карамихайлова, които съм познавал от първо лице, бяха само софийските. Не съм виждал тези от Казанлък и Шумен, а че можем да ги видим сега, е събитие. За мен и изложбата е събитие, а това, което много ме провокира, е буквалната липса на събитие в самите картини. Има ли събития в картините на Карамихайлова? Умишлено ли липсват? Тези картини ме държат на дистанция.
Адорно, който сега е особено модерно да се цитира, казва в Minima Moralia: „Разстоянието не е зона на безопасност, а поле на напрежение“. Между мен и тези картини няма опасност, но има насладно напрежение. Тези картини ме карат да търся слепи петна. Край повтарящото се бяло, най-вече в облеклото на женските образи, винаги присъства черно петно – коса, котка, черен шал. Има мрак в начина, по който тази жена минава през живота си. Мрак от загуби, от откази, от самоналожено усамотяване. Стефан, ако препратим към Кафка и неговото „Роден съм да живея в самота“, тя не живее в чиста самота, непрекъснато е със сестра си, с брата, с племенниците си. В онова време изборът да останеш сам не е лукс.
Стефан Иванов: Тя е съзнателно несвоевременна във всичките си етапи. Късно избира да учи за художник, при това в чужбина. Съзнателно излиза извън мейнстрийма на немския експресионизъм и се връща назад – от България, през Германия – към френския импресионизъм. Все несвоевременни избори.
Николай Колев: И изборът да живееш сама – днес е лукс, тогава е риск. Черното мога да го свържа с всичко това. Нека поканим и Марияна да се включи, защото логиката на изложбата не е била лесна, но тя я е направила много четима.
Марияна Аврамова: И интерпретацията не беше лесна. Да добавим нови произведения във вече създаден контекст беше трудна задача. Искахме да запазим финеса и естетиката. Там, където нещата не подлежаха на тематична определеност, включвахме критерии като стройност и качество.
Анелия Николаева: А по повод черното, един живописец никога не използва чисто черно, освен ако не е следовник на Сезан или на друга определена традиция. Тези тъмни решения, поне за мен, са за баланс в композиционния строеж. Когато се приближите до работите, ще видите, че това не е черно, то е тъмносиньо, с жълти и сини нюанси.
Стефан Иванов: Виждаш ли, че грешиш отново, ти с очила ли си гледал?
Николай Колев: Не съм непогрешим. Но уверен съм, ако се разходите, ще откриете мрака. Не дарк романтик, не маниерност, а подсказано споделяне на мрак. Това, че тя не се автопортретира, а рисува сестра си, която прилича толкова на нея, е част от този мрак.
Пламен Петров: Аз не бих го определил като мрак, но една изложба наистина се е получила, когато зрителят може да спори с нея. Самите ние с Анелия имахме спор дали е била самотна. Тази изложба ни дава възможност да говорим и за Клуба на архитектите. Този имот не е паметник на културата, вътре е обезобразен. Волята на дарителите е той да бъде предоставен на Института по физика в БАН, оказва се на Съюза на архитектите вследствие на подмяна на волята на дарителите.
Рамона Димова: А това, което вие наричате „черно“, аз наричам силен характер. Тя произхожда от семейство, в което България е на първо място. Всяко от децата прави избора да се върне в България, макар да имат шанса да се развият в чужбина. Когато се връщат, носят нещо тотално различно като разбиране и трябва да се приспособяват отново, със силата на характера си. Къщата е била и поликлиника на брата на Карамихайлова (хирурга д-р Иван Карамихайлов, б.р.), в която тя също работи.
Анелия Николаева: Те са живели в сложно време. Ранните десетилетия за България са основополагащи за зараждащото се модерно. Военните и следвоенните години резонират тревожно в душевността на хората на перото, музиката, изкуството. Ружа Маринска първа отвори тази тема в книгата си „20-те години в българското изобразително изкуство“. Първопроходниците на модерното в България са европейски възпитаници до един. Елена Карамихайлова и нейните братя и сестра са част от солидна социална среда във време на утвърждаване на българската държава. Ако поставим биографичния ѝ портрет в по-широк контекст, ще видим значението на личности като нея за полагането на основите, благодарение на които днес можем да кажем, че българското изкуство в тези години е било синхронно с европейските достижения.
Трябва да възприемаме Карамихайлова като пионер. След 1944 г., когато немалко художници са заклеймени като буржоазни, се случват изложби, правещи реверанс към първите български художници. Късната Карамихайлова в тази зала е различна – четката ѝ помръква не само защото навлиза в есента на живота, а и защото партийното форматиране заставя художниците да бъдат това, което те не са по природа. Но по това време е откупена картина на Карамихайлова за Националната галерия, това е момент, в който все пак са се опитали да направят реверанс към тези имена.
Николай Колев: Учуден съм от едно заглавие – „Ударничка и мързеливо внуче“. Но картината не я видях.
Стефан Иванов: Изчезнала е.
Пламен Петров: Едва ли е изчезнала. Ако отворим каталозите от общите художествени изложби от края на 40-те и началото на 50-те, ще видим, че Карамихайлова е навлязла в стила на социалистическия реализъм още в края на 30-те, което е нормално – соцреализмът в България като пластичен език, не като политическа мотивация, има по-ранни основи. Колкото до живота ѝ в социалистическа България, за мен стои голям въпрос защо партията не се е разправила с нея и с брат ѝ, д-р Карамихайлов. Той е бил председател на Българския червен кръст, отстранен е грозно и е създал частната клиника в къщата на ул. „Кракра“. Съпругата му Мери Слейд също рисува. Едно изключително артистично семейство, в което израства и Елисавета Карамихайлова, първата жена ядрен физик, българката, която съвсем за малко не можа да вземе Нобелова награда.
Рамона Димова: Другият брат, юристът Васил Карамихайлов, е учил в Лозана. В семейството има големи дарители. След смъртта на родителите земята на автогарата в Шумен, която е тяхна, е дарена на общината. По-късно идва и голямото дарение с къщата на „Кракра“. А ние сме толкова неблагодарни – днес гробът на Елена Карамихайлова, който тя е платила за вечни времена, е зает наполовина от чужди хора.
Стефан Иванов: След като чухме и видяхме колко е голям диапазонът и същевременно щедростта – артистична, човешка, научна и материална, на тази фамилия, нека обърнем внимание и на диапазона в работите в изложбата. Има учебни етюди, майсторско копие на Рафаел, етюди от Мюнхен, които прерастват в композиции, колкото импресионистични, толкова в контекста на символизма. Когато видях залата с детски образи, за които тя използва като модели племенниците си, се сетих за Мери Касат – американка, но и една от най-интересните френски импресионистки. Детските портрети на Карамихайлова са съпоставими с тези на Касат.
Николай Колев: Едно споделяне от осъзнат феминист. Изключвам портрета на д-р Карамихайлов и няколкото момчешки фигури, академични, прекопирани, в символистичната картина с ангелски крила. Мъжете присъстват само в този символичен аспект. Няма момичета ангелчета Това си има обяснение, свързано още с Античността, с онези гениуси, които пазят брачното ложе на римляните и се изобразяват като мъже с крила, впоследствие като мъжки гениталии с крила. Християнството ще ги вземе в символичните си и иконични кодове и ще ги превърне в ангели, като ги дееротизира. Ангелите са мъже, защото традицията е дълбоко сексистка, не може да допусне образът на жената да работи на друго ниво. Мъжът в картините на Карамихайлова присъства на символно ниво, и то като извинение. Това е друго визуално сляпо петно за мен.
Стефан Иванов: Докато те слушам, гледам пред мен актрисата Мартина Апостолова и се сещам за ангела с меч, който тя изигра в представлението „Пътуване към ада“, и за най-любимия ми ангел от съвременното кино – Тилда Суинтън като архангел Гавраил, която въпреки цялата си андрогинност е жена. А автопортретът на Карамихайлова с палитрата е тиха, видима съпротива спрямо мъжкото господство, жената с четка, с оръдието на труда си, в работно облекло, покрито с петна. Мощен самоеманципиращ се жест.
Николай Колев: Дали е жест на извоюване на лукса да бъдеш сама в едно време, което придава статус на жената едва когато тя приеме фамилията на съпруга си това –ов/-ова като знак за принадлежност?
Стефан Иванов: Бих искал да се върна към Вирджиния Улф.
Николай Колев: Не си говорил за Вирджиния Улф.
Стефан Иванов: Казах, че Карамихайлова визуално ми напомня на Улф, Дикинсън и Преслава Виденова. А буквалната връзка е, че Карамихайлова наистина има собствено студио – знаем колко е важна собствената стая за Улф. Карамихайлова е имала избора да отиде да учи, да работи, да създава образи, които тогава са били несвоевременни, а днес са своеобразно съвременни.
Николай Колев: Но къде е голямото обяснение в любов? Къде е Орландо на Елена Карамихайлова? Улф пише цял роман, за да се обясни в любов на Вита Саквил-Уест. Къде е нейният Орландо? Не го виждам. Или тя е Орландо, защото, особено с къса коса, тя е много андрогинна в себеизображението си.
Стефан Иванов: Преди малко говорих за тиха съпротива. Тихо самоовластяване. Не си ли усетил думата „тихо“?
Николай Колев: Усещам я. Първо я чувам, когато говориш тихо.
Стефан Иванов: Ти търсиш ероса през ангелическите фигури?
Николай Колев: Те са безеросни.
Стефан Иванов: На теб ти липсва нещо в образите?
Николай Колев: Не може да ми липсва нещо в самодостатъчността на едно произведение.
Анелия Николаева: Защо не виждаме любовта, това ли имате предвид?
Пламен Петров: Това беше мотивацията да се фокусираме върху темата за самотата, изключително преднамерен избор. Дали любовта е минала през същия пол, всеки има право на тълкуване. В Казанлък бяхме събрали всички образи на сестрата, Магда Карамихайлова, в хронологичен порядък и тогава се виждаше революция в отношението на Елена Карамихайлова, която след смъртта на Магда ще присвои рождената ѝ година. Важно е и друго, Карамихайлова поставя основите на теми в българското изкуство, на българската Мадона, реализирана после от Майстора и от други. С доцент Маринска се чудехме за друг автопортрет на художничка в българската история на изкуството преди този на Карамихайлова. Не можахме да се сетим за такъв. Тук трябва да се спомене, естествено, Елисавета Консулова-Вазова, личността, с която Карамихайлова си оспорва първенството.
Анелия Николаева: По повод еманципирането на жената, Ружа направи изложба като бижу за първите художнички, неакадемично школувани. Чак в 1928 г. българските художнички правят първата си самостоятелна изложба. Първите бели лястовици са Карамихайлова и Консулова-Вазова, които дръзват да се заявят равнопоставено с мъжкото присъствие. Елисавета е по-голямата бунтарка, слага тире пред „Вазова“ и в 1909 г. заминава с двете си бебета да учи в Мюнхен. Баба Съба Вазова накрая ѝ пише: „Извинявай, чедо, не знаех твоите мъки, толкоз тайни“. Тези жени са били отдадени с всичките си фибри на изкуството. При Карамихайлова отстранеността е и белег на времето, на отласите от символизма. Трябва да бъдем подготвени, за да я гледаме, за това помагат и тези разговори.
Марияна Аврамова: При Карамихайлова еманципацията идва с образованието – Американския колеж в Цариград, курсовете във Виена в академия, обучаваща наравно жени и мъже, после Мюнхен и дамската академия към асоциацията на художничките, която се бори за правата на жените. Не е странно, че тя отстоява себе си в тази епоха.
Николай Колев: Не е странно, чудесно е. 1900 г., когато заминава в Европа, е годината на издаване на „Тълкуване на сънищата“ на Фройд. Виенската жена от тридесет години вече може да има свой психотерапевт. Какво се случва с българската жена по това време? Карамихайлова, а и Консулова-Вазова си позволяват да кажат, че отиват, и наистина отиват.
Пламен Петров: Карамихайлова вече е била и педагог, да не забравяме, тя е четвъртата българка, дипломирана от „Робърт колеж“, а след това е преподавала в женския филиал. В поведението си обаче тя няма феминистични революционни позиви. Държи се като нормален, равноправен човек. Опълчва се на Богдан Филов за купуването на нейна творба, но няма да развява знамена за равни права. Не дръзва да подреди самостоятелна експозиция, макар да има даденостите. Когато става член на „Родно изкуство“, ѝ е отделена цяла зала за двайсетина произведения. Критиката не е еднозначна. Най-голямата се е изсипала от човек от Казанлък и като исторически реверанс, тази изложба беше важна и за Казанлък.
Рамона Димова: Защо тя избира чужбина, а не Рисувалното училище, основано през 1896 г., където мъже и жени влизат на равноправни начала? Може би логичното обяснение е, че тя решава да отседне при братята си в чужбина, докато в София няма къде. Прибира се, когато брат ѝ се установява в столицата.
Николай Колев: Да не злоупотребяваме с търпението на домакините и гостите, бих предложил да си кажете последните думи.
Стефан Иванов: Последните ми думи са обърнати към теб. Трябва да си доволен, защото след чутото можеш да извлечеш интерпретация в контекста на „Метеорите“ и „Горски цар“ на Мишел Турние.
Николай Колев: Наистина, близначеският мотив веднага можем да го отиграем, но да се ориентираме и към край.
Анелия Николаева: (в отговор на въпрос от публиката) Елисавета Консулова-Вазова още във втори курс е отишла с протестна нота до директора на Рисувалното училище Иван Мърквичка с настояване художничките да рисуват голо мъжко тяло и е извоювала това във време, в което в Мюнхенската академия въобще не се допускат жени. България невинаги е изоставала и това трябва да се знае.
Поради големия си обем, текстът е със съкращения.
„Изкуство на глас в Националната галерия“ е инициатива на WoMo Assn./Сдружение „УоМо“. Събитията се реализират с финансовата подкрепа на Столичната община и в партньорство с Националната галерия и Портал Култура.
