Серия от публични разговори през годината поставя акцент върху новите изложби в Националната галерия. Водещи са философът и журналист Николай Колев и поетът, драматург и литературен критик Стефан Иванов
През философска, културологична и литературна оптика срещите с художници, куратори и изкуствоведи ще разкрият творческата логика зад произведенията, художествените методи, историческите контексти и връзките между традиция и иновация. Форматът е със свободен достъп и се провежда всеки месец.
Четвъртата дискусия от поредицата „Изкуство на глас“ на 28 май в Националната галерия беше посветена на българската художничка Лика Янко, нейното ранно творчество, възможните художествени връзки и влияния в него. Водещите разговаряха с кураторите на изложбата „Пътуване към образа“ Николай Ущавалийски и Ива Велева.
Изложбата може да бъде видяна в Двореца до 5 септември 2026 г.
Николай Колев: Добре дошли! Може би ще говоря най-малко днес, защото Стефан е изключителен почитател на Лика Янко. Ще си позволя една езикова спекулация, свързана с името ѝ, не с истинското, а с избраното от нея, Лика, и със заглавието „Пътуване към образа“. Образът всъщност е ликът, т.е. пътуване към лика или към Лика. И преди със Стефан да започнем, ми се иска да попитам Николай и Ива за техните персонални пътища към Лика.
Николай Ущавалийски: Професионалният ми път ме свърза много тясно с личността и изкуството на Лика Янко. Това е третата изложба на Лика Янко, която имам отговорността да покажа в галерията. Първата беше само месеци след смъртта ѝ, през 2002 г., по волята на завещанието ѝ, изготвено с помощта на големия изкуствовед, литературовед и критик Димитър Аврамов. Тогава показахме 100 от общо 128 творби, които получихме като дарение. Втората беше през 2011 г., по волята на художничката периодично трябва да показваме творби от дарението, а тази, която правим с колежката Ива Велева, акцентира върху ранното ѝ творчество. Иначе моят път не върви само по една линия, повече от десет години се занимавам и с Музея на изкуството от периода на социализма, където се показва съвсем различен материал, в рамките на идеологическото изкуство. Лика Янко винаги ми е била интересна не само пластически, а и като автор, който влиза в особени, тежки отношения с официалната власт. Лика Янко се появи и в моята изложба „Изкуство и изолация“, там показвах различните аспекти на творческата изолация – от идеологическата преса до екзистенциалната самота и физическата невъзможност да се работи.
Ива Велева: Моят път към Лика е по-емоционален. Отговарям за най-големия живописен фонд на галерията, където са и нейните произведения, и при инвентаризацията за първи път видях точно тези ранни портрети, родопското момиче в зелено, момичето с плитката. Бях много впечатлена, защото като по-голямата част от публиката познавах Лика Янко по-скоро с белите ѝ картини и се изненадах, че това са работи от края на 50-те. Видяха ми се много авангардни, дори ми напомниха на комиксови герои от западни медии. Имам и голяма слабост към автопортретите ѝ.
Стефан Иванов: Влюбих се в Лика Янко заради един филм, „Последната дума“ на Бинка Желязкова и Христо Ганев, в който стените на женския затвор са покрити с нейни картини. Това тогава ме порази. И самият филм е за сложната връзка между изкуството и властта по няколко линии, и във България, и извън нея, заради рецепцията му в Кан, много легенди и истини има по този повод. Оттогава чета много за Лика Янко и се чудя как няма филм или пиеса за нея, както има за Фрида Кало. Защото, биографично погледнато, една от възможните причини за бялото в късния ѝ период може да е мистично-религиозна, но може да е и травматично детска, защото и тя като Фрида на 12–13 години дълго лежи в гипсово корито и по-късно буквално използва гипс в работата си. Подавам го само като възможна тема.
Николай Колев: Да го говорим направо.
Стефан Иванов: Имам да говоря още малко, за да подам още нишки за разговор. Много обичам Лика Янко и често се срещам със скептицизъм, казва се, че е „интересна, противоречива“, говори се за детското, наивизма, повтарят се думи на Кирил Кръстев, Димитър Аврамов и Дечко Узунов, те все говорят за „детето“. Но отвъд това детско, отвъд домашния бестиарий с кучетата и котките, тя има изумителна история – пикаресков роман. Първо, тя не се казва Лика Янко, а Евангелия Грабова; не се знае кога е родена, разликите стигат до 15–20 години. Сама си избира зодията – Риби, рибите стават чест мотив в по-късния ѝ период, макар според документите всъщност да не може да е Риби. Трудно я приемат и трудно завършва Академията. Фаворизирана е през 1981 г. заради истерията към детското и инфантилното, а преди това нейни изложби са закривани на седмия ден. Наистина особено отношение към властта и към маргиналното има в нея. Тя е сборна фигура на мистичното, на травматичното, на детското. И все пак образите ѝ са изключително комуникативни. Водил съм чужденци в галерия „Васка Емануилова“ и пред работите ѝ в „Квадрат 500“, изложбата с бележниците, с прехода между скиците и окончателните картини. Хора от чужбина, които не знаят контекста, но образите им говорят. Има нещо универсално в тях, от визуалния западен канон, не са чак толкова херметични и родни, че да са трудни за разчитане. Същевременно срещам голям скептицизъм именно от изкуствоведи и артисти заради фаворизирането и митологизирането. Но образите са толкова красноречиви, че не могат да бъдат пренебрегнати, а и не са, най-вече от публиката, вече много години. Подадох ви няколко нишки.
Николай Колев: Понеже каза за властта, мислиш ли, че Лика Янко изобщо има отношение към властта? Има власт и власт. Има онази вертикална, идеологическа власт, исторически функционираща за дадения момент, и я има и ризомната власт на Фуко, която минава между всички нас като плетеница, просветвания на властови импулси, които си подаваме един на друг, защото всички сме и обекти, и субекти на властта, ние я понасяме, но и я причиняваме. И има една перманентна власт в лицето на чиновника. Не допускам, че властта се интересува от Лика Янко; чиновникът просто спазва буквата на закона и поглежда: тази картина доста е зелена, дай да я махнем, не е червена. Преди това с Николай Ущавалийски си говорихме за едно подхвърляне във Фейсбук за това кога ще кажем, че е социалистическа художничка. Ама в какъв смисъл? След промените пък има опити да бъде обявена за дисидентка, което също е несериозно. Тук говорим за феномен на тотална маргиналност, на творческа анахореза.
Стефан Иванов: Ще разкажа една история. В дома ѝ имало един гигантски филодендрон, не знам на колко години, който надживява всички, майката, бащата, сестрата и самата нея – той пробива саксията и плочата на апартамента, и наследниците трудно го изваждат. Тя не е напускала България, живяла е в района около „Раковска“ и „Дондуков“; има един прекрасен неин „Свети Александър Невски“, в който едновременно са нарисувани интериор и екстериор, това е районът ѝ. Завършила е френски католически колеж, със съучениците си говори на френски, със семейството – на албански, а приятелите ѝ са композитори, музиканти, поети, но все маргинални фигури, макар Васил Казанджиев и Олга Шурбанова никога да не са били маргинални. Имала е нещо като салон и много близки приятелки, а немалко от работите ѝ се продавали по посолства. Има много митология и история, които витаят около нея, но нейна биография всъщност не е написана, има монография на Димитър Аврамов и отделни свидетелства.
Николай Колев: Аз пък нейна автобиография бих искал да прочета.
Николай Ущавалийски: Повдигнахте толкова много теми. Това моделиране на собствената биография, измислянето на факти, е отличителна черта на модерния и съвременния художник, веднага се сещам за Йозеф Бойс, най-големия мистификатор, който измисля цяла собствена творческа биография, за която никой не може да каже дали е била такава. Аз ще бъда по-брутален и еретичен и за белия цвят. Тя и художничките от кръга ѝ рисуват „от тубата“, не смесват боите на палитрата, за да получат сложен вторичен тон. В един момент Лика Янко се отказва от цвета и всичко става бяло. И се питам, може да прозвучи спекулативно, дали това не се дължи на чисто битови причини: да не е имала пари за този огромен набор от цветове, нужни за сложна тонална живопис. Кой можеше да купува бои тогава? Имаше един магазин на Съюза на художниците на „Раковска“, близо до бул. „Левски“; Иванка се казваше продавачката, а купуваха само членове на Съюза. „Рембранд“ беше марката, едни от най-добрите, имаше и съветски бои, за които съм чувал, че землистите, натуралните тонове са добри, а останалите не. А бялата боя се продаваше в големи туби и беше по-евтина, и в един момент тя може би е решила и заради това. Разбира се, върху бялата боя са положени и колажирани много други елементи. Просто хипотеза.
Стефан Иванов: Напълно легитимна интерпретация. Само можем да проверим кога става член на Съюза, но това е проследимо.
Николай Колев: Белият цвят започва да доминира, когато тя е по-утвърдена, докато цветът е в по-ранните периоди, точно когато няма средства, така че можем да си играем с тези теории. Допада ми и предположението на Стефан. От известно време ме тормози абсолютната десексуализация на българското изкуство и на говоренето за хората, които го правят. Художниците ни сякаш са лишени от пол.
Стефан Иванов: При Васка Емануилова не е точно така, а при Лика Янко има прегръдки.
Николай Колев: Не искам да генерализирам, но има едно бягане. Трудно извличаме оттук висок ерос, освен импулса за творчество, който винаги е ерос, търсене на липсващото, ако си припомним Платон. И в живеенето, и в биографирането на тези хора като че ли се е наложила абсолютна десексуализация. Първият ни разговор беше за Елена Карамихайлова, там е сходно: безмъжието, живеенето със сестрата, свръхблизостта, автопортретите, в които не знаем себе си ли рисува или сестра си. Близначен култ има и при Лика Янко, едната сестра умира седем дни след другата. Знаейки живота им, странно се получава. Споменавал ли е някой за нейни еросни импулси извън изкуството?
Стефан Иванов: Не. Но доколкото знам от четене и разкази, баща ѝ загива рано в автомобилна злополука. След инцидента, който тя претърпява на 12–13 години, той казва, че тя завинаги е останала на тази възраст, и заклева сестра ѝ Данка винаги да се грижи за нея.
Николай Колев: Това е много албанско. Без да стереотипизирам.
Стефан Иванов: Никаква стереотипизация не усетих.
Николай Колев: Понеже обичаш да сравняваш Лика Янко с Фрида Кало, там пък се отключва хиперерос. След като можеш да обуздаеш чудовището… Диего Ривера ли беше?
Стефан Иванов: Да, Ривера и чудовището Троцки, ако преценим, че е чудовище.
Николай Колев: Един и същи травматичен момент свежда едната до инфантилно девство, а отприщва в другата необуздана сексуалност.
Стефан Иванов: Ще отидеш след малко към „Остайница“ и към Албания.
Николай Колев: Може. Сещам се за корицата на „Остайница“, образът е изграден от плитки, каквито виждаме и тук, в изложбата. Не знам случайно ли е.
Ива Велева: Бих се върнала към това, че изкуството ѝ е универсално, съгласна съм, защото е много автентично и създавано интуитивно, затова носи универсален език. Тя със сигурност е необичайна и изкуството ѝ е необичайно. Но този наивен, нов примитив публиката го разбира – и децата, и възрастните. На откриването една млада жена ми каза, че без да е чела текстовете и без да е специалист, е разбрала какво искаме да кажем, защото нейното изкуство говори.
Николай Ущавалийски: Това е най-голямото признание за нас. Да се върна на Лика Янко и властта. Тя учи в Художествената академия в най-мрачните години на сталинския култ, между 1948 и 1954 г., при Дечко Узунов и Илия Петров, двама от най-големите майстори от това време и след него, много различни: единият – бохем и блестящ живописец, другият – дисциплиниран, от немски тип, изискващ военна дисциплина, известен и с тежкия си характер, с мрачния поглед. Тогава задължителни са учебните етюди, „трактористите“, трудовата и партизанската тема; по тях се работеше до края на 80-те и във висшите, и в средните училища. Но както казва и Аврамов в монографията си, не знаем какво е научила в Академията, но виждаме, че моментално е забравила всичко, което е научила там; да не звучи като насмешка, но според мен е така. После идва злополучната изложба от 1967 г., това е отношението ѝ с властта в условията на казионния Съюз на художниците. Бях изненадан, че Стефан веднага се включи с „Последната дума“ на Бинка Желязкова, целият филм е изграден върху визуалната среда на Лика Янко, картините ѝ влизат в самата кинематографична тъкан, един от най-експресивните български филми. И тук има паралел със съдбата на самата Желязкова, първият ѝ филм от 1957 г., „Животът си тече тихо…“ с оригинално заглавие „Партизани“, е спрян и се излъчва чак в края на 80-те.
Стефан Иванов: С кадри от този филм започва „Жените в киното“ на Марк Казънс, най-епичното документално пътешествие за женското кино. Извинявам се, продължавайте.
Николай Ущавалийски: Нека продължа за властта, за годините на тези най-ранни произведения, края на 50-те – началото на 60-те. След Априлския пленум от 1956 г. методът на социалистическия реализъм губи много от позициите си; естествено, рецидиви има десетилетия напред. За мен соцреализмът е един от големите, строго рамкирани стилове, като египетският канон не му отстъпва по характеристики. Появява се директивата „повече сред народа, по-близо до живота“, под която минават повече от десетилетие. И постулатът „изкуство, национално по форма и социалистическо по съдържание“, националното влиза, защото иначе стилът е интернационален и лишава националните школи от своеобразията им. В Музея на социалистическото изкуство показваме трийсетина агитационни плаката от целия бивш лагер и те са еднакви. Тогава творческите съюзи отпускат щедри, добре платени командировки за своите членове – художници, писатели, поети, публицисти, за да отидат сред народа и от непосредствена близост да отразяват труда му. Същото правят и тези художнички, но с други подбуди. Те отиват в Родопите, които през 50-те са нещо уникално: няма асфалт, само два язовира за питейната вода, веднъж месечно жените слизат до пловдивските пазари. И можете да си представите шока на тези софийски жени с тяхната столична култура, с разговорите за „прокълнатите поети“, Бодлер, Верлен, Рембо, когато навлизат в тази джунгла.
Николай Колев: Тя има картини на жени, които нижат тютюн, и на рибари в Созопол, там добре се е измъкнала от мотива за труда, интуитивно. Като рисуваш рибари, вече си в Евангелието, ловци на човеци, души, които хващаш в мрежите.
Стефан Иванов: Както пише в Библията: „Вървете след Мен, и Аз ще ви направя ловци на човеци“. На мен ми е интересно според вас доколко това, което си говорим, е познато и преподавано – контекстуално и като произход на работите – на ученици и студенти, или остава херметично затворено, неразказано?
Николай Ущавалийски: Според мен не е познато. През 2000 г. излиза единственото голямо изкуствоведско изследване на Димитър Аврамов, той има статия още в началото на 80-те, вероятно вдъхновена от изложбата през 1981, първата ѝ самостоятелна след свалената през 1967 г.
Стефан Иванов: Също и общите женски изложби, за които пише и Кирил Кръстев.
Николай Ущавалийски: Монографията на Аврамов е блестяща, всеки изкуствовед, който се заема с Лика Янко, стъпва на нея. А първата изложба на жени художници в системата на Съюза е от 1960, за 50-годишнината на Осми март; това е първото ѝ издание, после става периодична, а повечето жени участват с по една-две работи. В списание „Изкуство“ Ирина Михалчева ги обвинява, че са се увлекли по етнографизма, без да споменава имена, но който умее да чете между редовете, ще ги разпознае. И виждаме – особено по тази стена, за какъв „етнографизъм“ става дума.
Ива Велева: Едно от достойнствата на изложбата е, че измества фокуса върху този малък епизод от 60-те, надявам се да е първа крачка към проекти, които да преоценят изкуството на 60-те през тези жени. В архива попаднах на протокол от 70-те, в който Аврамов предлага единствено Ваня Дечева да бъде включена в експозицията на НХГ, т.е. и той е имал поглед върху тях. И ми се иска, говорейки за историческия контекст, да минаваме отвъд България, отвъд Желязната завеса: през 1965 г. Лий Краснър прави самостоятелна изложба в Лондон. Прокарах в текста една невидима нишка между Лика Янко и Хелен Франкенталер и Джоан Мичъл, жени от едно поколение, родени между 1927 и 1929 г., както Ваня Дечева и Дора Кънчева, и такива, които не присъстват тук, като Славка Денева. Свързва ги стремежът към вътрешна, творческа свобода, не ги сравнявам формално и стилистично, а като идея, като философия; това е най-универсалното и най-свободното изкуство, свързано със стремеж към лична свобода и преследване на щастието. И Лика Янко, откъсвайки се от официалния художествен живот, всъщност съхранява вътрешната си свобода.
Стефан Иванов: Женската версия на абстрактния експресионизъм винаги ми е била по-симпатична от мачистката мъжка. Но това е личен прочит.
Николай Колев: Ти попита това ли е единственият текст, върху който стъпваме. В този вече четвърти разговор ние със Стефан все обясняваме, че не сме изкуствоведи, без да се извиняваме и без да намекваме, че е лошо да си изкуствовед, особено в присъствието на домакините. И понеже сме…
Стефан Иванов: Лошо е да си философ.
Николай Колев: Да, лошо е, защото си позволяваш да бягаш от сигурната основа и да надграждаш. Имам чувството, че всъщност питаш в каква степен можем да си въобразяваме Лика Янко, не да я интерпретираме, а да си я въобразяваме. Изобщо, какво знаем за Лика Янко? Тя в немалка степен се е самоизобретила; само пола си не е измислила, приела е, че завареният в тялото ѝ пол в момента на осъзнаването е женски. Пак дърпам натам, доколко можем да си позволим да я въобразяваме и да я изобретяваме, и възможно ли е едно такова изобретяване да придобие легитимност – не изкуствоведска, защото там биха се държали по-канонично и биха казали: „Не пипай“, а през театрален спектакъл? Стефане, защо не напишеш пиеса или роман за Лика Янко?
Стефан Иванов: Мислил съм си за това.
Николай Колев: Продължаваме да те ръчкаме, има и директор на театър в публиката, може да ти постави пиесата. В рефлексията върху българското изкуство ми липсва свободата то да бъде надграждано чрез теорията или средствата и свободите на другите изкуства. А аз имам нужда да си играя с Лика Янко.
Стефан Иванов: Бих написал пиеси или сценарии за три фигури от българското изкуство – Димитър Воев, Георги Рупчев и Лика Янко; имат много интензивен потенциал и ги обичам. А за свободата на въобразяването, с една съвсем буквална история, която можеш да тълкуваш, както искаш: днес по „Хоризонт до обед“ Ирина Недева ме попита възможно ли е, или е халюцинирала, че през 1988 г. е видяла пред Народната библиотека как Лика Янко разхожда козичка, която пасе. Казах, че въпреки целия бестиарий в картините ѝ – магаренца, всякакви животни, риби, най-вероятно е било халюцинация. После се сетих, че и на мен са ми го разказвали, и се извиних в ефир, защото всъщност не е халюцинация. Това е спомен отпреди почти 40 години, когато тя все още има право да чете само в читалня №2 и още не в №4, което някога е значело нещо, а сега не значи нищо. Но наистина би трябвало да можем да си въобразяваме всичко.
Николай Колев: Дори да си въобразим как козичката стига от „Дондуков“ и „Раковска“ чак до библиотеката, вместо да пасе пред Синода, който е по-близо… защо козичка, за Бога? Ще влезе в пиесата. Може би е време за въпроси. Нашата идея със Стефан е да не говорим толкова за художника, а поради художника, той или тя да ни е основание, което да ни вдъхнови, раздразни или развесели. За Стефан е ясно, че ликува около Лика Янко; аз съм по-дистанциран, няколко неща ме влюбват, останалите ме оставят равнодушен.
Стефан Иванов: Можеш ли да ги интерпретираш като музикални произведения? Тя има отношение към Бодлер, направи едно „съответствие“, както той ги нарича.
Николай Колев: При Даниел Ненчев от БНР казах, че бих говорил синестетично, през музика, късните ѝ картини минават през мен с Дебюси и Равел. Стефан добави Сати, аз не бих, не бих добавил музиката мебел. Но у Аврамов попаднах на коментар, че тя има три картини върху Дебюси, което ме изуми, едната с някакви клавиши за луната, другите забравих какви бяха.
Стефан Иванов: Интуицията ти е вярна, тя сама декларира, че това са любимите ѝ композитори.
Николай Колев: В някои са буквално втъкани партитури и образите на композиторите са изнесени ексцентрично, залепени за рамката, бих искал да ги видя в тези картини. Страшно изкушен съм. Късната, бялата Лика ми звучи а ла Дебюси, а ла Равел, затова реших да не го коментирам, че ще излезе изплагиатствано. Заповядайте за въпроси.
Въпрос от публиката: Монографията е от 2000 г., тя умира през 2002 г. Как реагира на книгата?
Николай Ущавалийски: Доколкото знам, с Аврамов ги свързва дългогодишно приятелство, писал е за нея още през 80-те. Голяма част от монографията се базира на нейни спомени, дори за пътешествията в Родопите. Плащала е на местни момчета да ѝ носят багажа по този пресечен терен, защото беше изключително крехка жена, като врабче, а на двайсет и няколко години е била още по-дребна. Вероятно я е чела, но за мнението ѝ няма информация и не мога да тълкувам конкретно.
Въпрос от публиката: Плаща ли тя някаква цена, за да остане вярна на себе си?
Николай Колев: Води аскетичен живот в чисто битов план, живот в лишения, каквито човек би си спестил, ако принадлежи на тази прослойка. И все пак в онзи период не се съкращават 10% от бюджета за култура, напротив, културата е лицето на държавата и е нещо, с което тя се хвали. Така че художник, добре поставен идеологически и институционално, много добре се ползва от позициите си.
Николай Ущавалийски: Отказвайки се доброволно от официалния художествен живот, тя се обрича на тежко материално съществуване и върши приложна работа, а тази митологизирана „приложна работа“ може да значи много – оформление на книги, илюстрация, дори пощенски картички и кибрити. Има подобен случай, художникът Иван Георгиев, наречен Рембранд, който по сходни причини също се отказва от официалния художествен живот, по едно време кибритите бяха с картинки на голямата страна и той ги е правил, осигурявайки елементарното си препитание.
