Защо ставаме свидетели на този преобърнат космос? Вината не е само на правителството. Подкрепата на ГЕРБ е колеблива и нестабилна, желанието на Бойко Борисов е в тази напрегната ситуация да подхлъзне ПП и ДБ в първия удобен момент, за да разчисти терена за себе си.
След избора на новото правителство политическият процес зацикли за пореден път. Тезата на настоящия текст е, че това състояние се дължи на взаимовръзката между две основни причини: на първо място, управляващите губят ценно време и енергия да възпаляват обществения дебат по болезнени теми, вместо да съсредоточат вниманието и усилията си върху неотложните решения. Второ, в България липсва автентично дясно консервативно реформистко мнозинство, а оттук следва, че няма политически субект, който да поеме отговорността и да извърши трансформацията към реална модернизация и европеизация на държавата, към утвърждаване на върховенството на закона, към изграждане на устойчива и непрекъсната политическа традиция със здрави корени в колективната менталност. Всичко изглежда изкуствено, лицемерно, неискрено, неработещо и застинало, скрито зад фалша на сглобката, зад едва сдържаната непоносимост вътре в нея, зад примамливата външност на фасадата, която е чуплива и крехка като стъклената менажерия от едноименната пиеса на Тенеси Уилямс. Тази изкуственост влиза в противоречие с възгледите на Бърк за естествения ход на развитието на нещата и за благоразумието като основна добродетел в политиката. На мястото на подредеността на приоритетите се е настанил хаосът на перманентния реторически конфликт. По принцип в плуралистичната политическа среда дебатите са необходими и полезни като средство за постигане на дадена цел. Уродливостта на българския случай се състои в това, че ескалацията им забавя и често пъти торпилира реализацията на целите.
Ето няколко примера за импотентността на спора, разбиран като опит за практикуване на майевтическото изкуство (в Сократов смисъл) в политическия контекст:
Едва ли има разумен човек, който да не си дава сметка за трагедията на войната в Украйна и за вината на Путин. Българското правителство трябваше да предостави тихо и кротко на украинския народ старите съветски оръжия, които вече започват да се амортизират в складовете на армията. Вместо това се случиха съвсем други събития. Парламентът проведе в един и същи ден две шумни разисквания. Беше приета декларация в подкрепа на членството на Украйна в НАТО. На последващи форуми северноатлантическият алианс нееднократно препотвърди позицията си, че не допуска присъединяване на воюващи страни преди да е сключен мирен договор. Второто решение на НС беше за отпускане на военна помощ. Всички си спомняме, че в мандата на Кирил Петков този процес протичаше спокойно и без парламентарна санкция. Сега страстите се нажежиха до крайност, БСП и „Възраждане” изостриха позициите си, президентът обяви война на „военолюбците”. Същевременно точно в този момент в обществения дебат отново се появиха две други стари теми – за промяната на датата на националния празник от 3 март на 24 май и за демонтажа на паметника на Съветската армия.
По отношение на националния празник е необходима промяна на Конституцията. Предложението беше внесено в НС като част от цялостен пакет за конституционна реформа, обхващащ наболелите проблеми в съдебната система и правомощията на служебните правителства. БСП веднага каза, че няма да участва в разговорите заради 3 март. ПП и ДБ контрираха, че няма да оттеглят спорната поправка. Така разрешаването на продължителната политическа криза отново се натъкна на непреодолимото препятствие, свързано с отношението на българите към Русия[1]. Проблемът има не само политически, но и културен аспект. Настоящата статия не е в състояние да предложи задълбочен анализ на фактологията. Следващите редове хвърлят съвсем бегъл и фрагментарен поглед върху темата. Целта е да се формулира една определена теза, а не да се изложи цялата аргументация в нейна подкрепа.
Левите интелектуалци поставиха в публичното пространство въпроса защо трябва да се противопоставя духовността на свободата, защо е необходимо да издигаме на пиедестал една ценност, омаловажавайки друга. Възможно решение на тази дилема би било за национален празник да бъде обявен 1 ноември. В Деня на народните будители отдаваме почит към участниците в националноосвободителното движение през Възраждането. Както е известно, това движение има три основни лъча – това са борбите за изграждане на независима българска държава, за новобългарска просвета и култура и за самостоятелна българска църква. И трите направления са ангажирани с отстояването на собствената национална идентичност и не са обвързани с намесата на чужди сили в правенето на родната история. В по-широк план за народни будители биха могли да бъдат считани всички онези личности, които са неизменна част от духовното развитие на българите от Средновековието до наши дни.
Противниците на идеята 3 март да остане национален празник защитават тезата, че всъщност 24 май е най-подходящата дата, защото тя е свързана с българската азбука и с българската духовност, просвета и култура. Когато става дума за формиране на национална идеология, злоупотребата с историческите факти е опасен феномен. (Поведението на историците от Република Северна Македония е показателен пример в това отношение.) Нашата официална историография признава, че Кирил и Методий са византийски мисионери, родени в Солун. Посочва се, че баща им Лъв е стратег на тема Паристрион, а майка им Мария произхожда от рода на солунските славяни. Кирил и Методий са създатели на глаголицата. За кирилицата дълго време се мислеше, че е дело на Климент Охридски, но се появиха нови твърдения, според които тя е създадена от Преславската книжовна школа. И още нещо: в момента ние пишем по правилата на правописната реформа, въведена през 1945 г. по образец на Лениновата реформа на руския език от 1918 г. Радикалният подход изисква и радикална промяна. За да скъсаме със съветското и с руското влияние, не само трябва да въведем 24 май за национален празник, но и да отменим споменатата реформа от 1945 г.
Един малко по-страничен аспект на проблема засяга противопоставянето между православието и Запада. Александър Дугин като идеолог на Путин и на т.нар. „православен консерватизъм” лансира тезата за евразийството, което трябва да проведе война за унищожаване на западната цивилизация. (Съдържанието на неговата книга „Четвъртият път”, отпечатана на български език непосредствено преди началото на „специалната военна операция” в Украйна, подсказваше, че предстоят тревожни събития, но все още не беше ясно откъде ще пламне искрата.) Въпреки че Дугин говори за евразийството, исторически погледнато православието, а оттам и православният консерватизъм са неразривно свързани със славянството и със славянската култура. Не бива да забравяме, че Кирил и Методий отхвърлят триезичната догма и че целта на техните мисии е да наложат едновременно и славянската азбука, и православието. Връщайки се към актуалния политически контекст, няма как да отречем, че темите, засягащи славянството, православието, историята и културата, влизат в инструментариума на руската експанзионистична политика и на нейните шовинистични асимилаторски настроения към България. Цялата драма възниква от бруталното смесване между минало и настояще, между геополитическа доктрина и национална идентичност. В обществото се оформи поредното разделение най-малко между две исторически дати – 24 май и 3 март. После се заговори за 6 септември и за 22 септември.
Нека да кажем няколко думи за 3 март. Това е датата на подписването на прелиминарния Санстефански договор. Всяка година на тази дата, обявена за почивен ден в цялата страна, поради липсата на политически събития медиите подхващат сблъсъка между двете полярни гледни точки. Русофилите изразяват своята коленопреклонна благодарност за дадената ни даром свобода и напоследък екстраполират историческия контекст в актуалната политика, опитвайки се да наложат тезата, че трябва да бъдем верни до гроб на Путин, защото България нямаше да съществува на картата на Европа без помощта на неговата държава – наследник на някогашната велика Руска империя. Русофобите са представителите на другия лагер; те гледат на тази свобода като на път към новото поробване и дават множество примери от историята – тук следва да посочим ролята на Русия по време на Режима на пълномощията, Съединението, Сръбско-българската война и детронирането на княз Александър I; след това по време на войните за национално обединение и на комунистическата съпротива срещу управлението на цар Борис III; в периода на Втората световна война и след 9 септември 1944 г. Става дума за поредица от събития, за които са направени множество исторически изследвания и са изказани най-различни политически оценки. От друга страна, датата 3 март 1878 г. е преди тези събития, а Санстефанският договор си остава мимолетна фикционална реализация на българския национален идеал – освобождението и обединението в една единна държава на трите етнически области – Мизия, Тракия и Македония. В името на националния си идеал през следващите години България преминава през войни, жертви и катастрофи. А без 3 март нямаше да се случи нито 6 септември, нито 22 септември.
Същевременно дебати като тези за 3 март и за 24 май, за помощта за Украйна и за демонтажа на паметника на Съветската армия подпомагат електоралните мобилизации на „Възраждане” и на БСП в навечерието на местните избори. Към общата интонационна среда би следвало да се добави и цялата поредица от парламентарни прения, която дава безспорен деструктивен ефект и отклонява държавата и обществото от актуалния дневен ред. Всяка декларация бива последвана от контрадекларация. Епитети като безобидното прозвище „Копейката”, изречено от Явор Божанков, или пък далеч по-смелите „находки” на Манол Пейков предизвикват окупация на трибуната на НС от крайните националисти и прекратяване на пленарното заседание. В състава на сегашната легислатура могат да се чуят реплики, случайно доловени от микрофоните, от типа: „Сега ще те спукам от процедури”, или пък: „Има и сега закони. К‘во чешем езиците?”… Със съответното продължение.
Важните теми останаха на заден план, защото дневният ред е тотално подменен. Вече звучи маргинално да се говори за законите по Плана за възстановяване и устойчивост. Съдебната реформа е взривена отново след атентата срещу Гешев, избора на Сарафов и очертаващата се загуба в битката за 24 май. Управляващото мнозинство изпусна контрола върху реализацията на приоритетите, зададени от законодателната и от правителствената програма. Законите не се приемат, защото негласно се установява приматът на един друг, съвсем различен приоритет – задълбочаване на поляризацията и връщане на дебата в неговото състояние от началото на деветдесетте години на ХХ в. По ирония на съдбата убийството на Алексей Петров породи асоциации с онази епоха. Говоренето трайно измести действието, а от своя страна бездействието стопира всички неотложни реформи.
Започнахме текста с твърдението, че бедите на България се дължат на липсата на консервативна десница. Заслужава си да се замислим защо това е така. Следването на естествения ход на развитие на нещата изисква съобразяване със заветите на закона и на традицията, съблюдаване на институционалния ред, хармонично съчетание между божествения и човешкия порядък. В предходното изречение бе формулиран в най-общи линии синтезът на дясното мислене. Актуалните събития обаче показват, че партиите, претендиращи да са изразители на дясната политическа идентичност, са твърде отдалечени от нея. Сега, когато те са успели да съберат необходимото парламентарно мнозинство за провеждане на така желаната съдебна реформа, променят закони, които току-що са влезли в сила. Когато трябва максимално бързо да се гласува законодателството, за да не се губят европейските пари, те се занимават с всевъзможни други въпроси. Може би тук ще се запитате каква е връзката с консерватизма. Тези пари са предназначени за модернизацията на страната и за нейното прогресивно развитие. Като контрапункт управляващото ляво правителство на ПП и ДБ с явната подкрепа на ГЕРБ раздува социалните разходи и изразява готовност да покрие частично бюджетния дефицит с евросредствата. Вместо да вдигне данъците, за да постигне баланс между приходите и разходите, то увеличи пенсиите. Вместо да се ръководи от класическия консервативен постулат за естествения произход на неравенството между хората, то прибегна до типичните социалистически мерки за изкуствено намаляване на социалните неравенства. Вместо да се бори с корупцията, то за пореден път затъна във вътрешните си противоречия по антикорупционния закон. Вместо да потърси приемствеността между традицията и съвременността, то тръгна самонадеяно и без консултации с останалите партии да променя националния празник. Вместо да се противопостави радикално и ефективно на засилващата се путинизация на България, то създаде идеални възможности за консолидация на русофилите.
Защо ставаме свидетели на този преобърнат космос? Вината не е само на правителството. Подкрепата на ГЕРБ е колеблива и нестабилна, желанието на Бойко Борисов е в тази напрегната ситуация да подхлъзне ПП и ДБ в първия удобен момент, да ги отстрани от власт, за да разчисти терена за себе си. Не бива да подценяваме и ролята на атаките на опозицията. Тя е хетерогенна, състои се от четири партии, които могат да изливат вербалната си агресия към властта от коренно различни политически и идеологически позиции – например, докато „Възраждане” критикува кабинета заради нелоялността му към Русия, от ДПС биха могли да нападнат правителството заради това, че то не отстоява последователно евроатлантическата ориентация. Възможни са всякакви подобни действия, които на пръв поглед да изглеждат хаотични поради своята несъгласуваност и логическа противоречивост, а на практика да са отлично синхронизирани. Същевременно на парламентарния терен продължава подмолната война с оръжието на процедурите, прикрита зад оглушителната тишина в медиите. Така опозицията самодоволно битува в условията на създалата се заблуда, че е фрагментирана и немощна, а на практика разполага с достатъчен потенциал, за да осъществява перманентен саботаж. „Възраждане” се оказа безспорният първенец в надпреварата за надмощие на малцинството над мнозинството. В Народното събрание ПП и ДБ правят най-голямата си грешка, защото участват енергично в дебата и така го катализират, вместо да го неглижират и да го омаломощят със силата на мълчанието и на действието.
Покрай изказването на Вежди Рашидов отново започнахме да се питаме кой е авторът на фразата: „език мой, враг мой”. Явно съществуват и редица други сериозни поводи, за да си задаваме този банален въпрос.
–––––––––––––
[1] Книгата на Тони Николов „Има такава държава” предлага интересен ракурс към изследванията за руското влияние върху разгара на българските кризи.
