Днес сме свикнали изложбата, представяща съвременно изкуство, да посреща посетителя с кураторски текст с най-различни размишления за заобикалящия ни свят и много рядко действително да коментира какво всъщност се показва. Подобен текст услужливо си служи с понятия, имена и клишета, с които сякаш не толкова въвлича зрителя в погледа на художника, а напротив, изгражда наново четвърта стена, която дистанцира зрителя, предполагайки неговата неосведоменост по различни въпроси. Предпоставката, че кураторският текст има преди всичко педагогическо-образователна функция, води още в началото на изложбата до дистанция между изложбата и включените в нея произведения, от една страна, и от друга, посетителя.
Тази дистанция допълнително се засилва от станалия днес обичаен изследователски подход към темата на изложбата. Той има две страни. От едната страна са изследването на куратора или изследователският му подход към темата на изложбата, включените в нея „произведения“, доколкото такива са останали от представяните по-често „свидетелства“ или „следи“ за дадена дейност. Този кураторски текст обръща в по-голяма степен внимание на социални или социологически въпроси, спекулира относно отношенията в света и взаимоотношенията между отделни елементи, понякога представя историята на този социологически подход в кураторската практика и все по-рядко засяга и развива перспективи за изкуството. От друга страна, част от художниците, работещи с тези „следи“ или „намерени свидетелства“, предприемат подход на ненамеса към обектите, с които работят, подчертавайки техните особености, контекст и в крайна сметка – тяхната чуждост за обичайния поглед. При обединяването на тези подходи нерядко се пренебрегва как изглежда самата изложба, за сметка на темата, която се засяга, както и начините, по които ще бъде разработена. И за разлика от музейната експозиция с нейните строги експозиционни закони, галерията позволява на тези вече не художници, а изследователи да интерпретират темата и методологията на дадено изследване чрез различни подходи на представяне.
На 28 март тази година се откри изложбата „Картография на отсъствието“ на Красимира Буцева в галерията на ИСИ–София[1]. Още самото заглавие очертава едно въобразено поле от неща, които предполагаемо може би трябва да са там, да са налични, но не са, търсейки отношението между тяхната липса и това, което е видимо, и предоставяйки свидетелства за тази липса. Изложбата е следствие на спечелената от Красимира Буцева награда за съвременно изкуство БАЗА през 2022 г.[2] Тогава в рамките на общата изложба в СГХГ тя представи „Фотографирайки в неблагоприятни условия“ (Photographing in Unfavourable Conditions, 2022) – инсталация, базирана на изследване върху наръчник за оперативно фотографиране, по който са били обучавани държавните служители и по-конкретно агентите на Държавна сигурност. Да се открие какво самата инсталация представлява – какво включва като архив и художествена или фотографска работа, какви са материалите, какво е времетраенето на видеата в инсталацията, е нелека задача и до голяма степен съвпада с една от темите, които Буцева изследва, а именно заличаването на следите за дадено социално събитие. Към днешна дата липсва ясна информация за инсталацията „Фотографирайки в неблагоприятни условия“ на сайтовете на СГХГ, БАЗА и по-конкретно на сайта на ИСИ–София (като организатори). Частична информация се открива в социалните канали на авторката и една-две културни хроники[3]. И макар въпросната инсталация да се основава на масиви текст от държавните архиви и самата тя да произвежда текст, следите за това към днешна дата остават скрити. По спомен „Фотографирайки в неблагоприятни условия“ изследва методи за оперативно фотографиране, описани в наръчник за тази дейност, включва две видеоинсталации – едната, съдържаща архивни кадри с примери на оперативно фотографиране, а другата, възпроизвеждаща текст от самите наръчници. Като продължение на методите за оперативно фотографиране Буцева включва в инсталацията и два свои фотографски кадъра на гола поляна, която всъщност би следвало да е място на памет, но поради липса на каквато и да е индикация за историческите събития на даденото място по-скоро показва именно липсата на памет. Интересно е как собственото ѝ авторско наблюдение за липсата на памет днес може да се отнесе и към собствения ѝ труд, като своеобразна методологична автореферентност.
В края на 2022 г. Красимира Буцева, заедно с художника Джулиан Шехирян и историчката Лилия Топузова откриват изложбата „Съседите“ с куратор Весела Ножарова в СГХГ[4] и студио на ул. „Бенковски“. Година по-късно „Съседите“ е представена като българското участие на Венецианското биенале с куратор Васил Владимиров. В многобройното представяне на проекта – под формата на изложба, каталози, лекции, разговори, интервюта и дори ревюта, той се развива като своеобразен временен музей, институция на паметта за жертвите на социалистическите трудови лагери в България. Накратко проектът „Съседите“ създава три въображаеми интериорни пространства – кухня, хол и спалня, където са събрани истории, артефакти и следи на „бивши хора“, въвличайки зрителя в сивите зони на паметта за неотдавнашното репресивно минало, което макар и осъдено, днес остава предимно премълчавано. Вместо да се фокусира върху методите за репресия, сред които и потискането на паметта, проектът се превърна във временен пътуващ мемориал на жертвите от трудовите лагери, като всяко представяне разказваше техните истории, но и подчертаваше липсите от осмислянето на травмата в настоящето.
Паралелно, а може би и в известна степен встрани от тези проекти е самостоятелната изложба на Буцева The Shimmer of Possibility („Блясъкът на възможността“, 2023) в галерия КО-ОП, която посредством автобиографичния разказ и под формата на изложба и печатно издание отново изследва темата за справянето с травмите посредством художествена практика[5].
Така погледната, последната изложба на Буцева следва естествения ход на развитие по отношение на въпросите, които интересуват авторката, както и техниките на изследване, които прилага към предмета на своята тема – техники на взаимодействие с реалното, което не е непосредствено видимо, не е самоочевидно, не разказва за себе си и предимно бива премълчавано. „Картография на отсъствието“, както и споменатите дотук проекти до голяма степен разчитат на собствената си методология и нейното онагледяване под формата на интервюта, неясни изображения, паметни бележки, намерени бележки и т.н. и в по-малка степен на все пак наличните архиви, за да илюстрират това, което остава скрито. Но освен собствената си методология, какво всъщност представя „Картография на отсъствието“?
Изложбата в известна степен предхожда всички изброени проекти. В „Картография на отсъствието“ Красимира Буцева се връща към първоначалното запознаване и изследване на трудовия лагер Белене. В съпътстващата дискусия авторката разказва как преди време е разбрала донякъде случайно за трудовите лагери на социализма и се е поинтересувала от темата, но не е успяла да открие конкретна информация в интернет. Наличната към онзи момент информация по-скоро е представяла съвременния позитивен поглед на развлекателната индустрия върху Белене като място, подходящо за туристически посещения. Едва посредством случайни попадения в интернет Буцева започва да събира разкази на оцелели от репресиите, доколкото тези свидетелства са били публикувани там. Липсва официална информация от страна на държавните културни институции под формата на мемориали, музейни сбирки, изследвания и др. Сведенията за този период, подобно на историите за прехода през 90-те години, са предимно разпръснати, полуофициални или емоционално натоварени разкази на свидетели и на съвременници на събитията или преразкази на техни наследници.
В даден момент Красимира Буцева решава да посети района на лагера, но веднъж озовала се там, осъзнава, че липсват каквито и да са ясни белези за случилото се на това място, което до голяма степен може да бъде описано като природен пейзаж с тук-там стърчащи останки от миналото. Изложбата „Картография на отсъствието“ включва четири печатни издания с теренни фотографии и бележки от посещението, подобни на полеви тетрадки, които да запечатат случайността от изследването. Две от включените фотографии са отпечатани и в широк формат на стените на галерията. Като цяло с фотографиите по-скоро се прави опит за препратка към „бедните изображения“ на Хито Щайрл[6], които са случайно запечатани, често аматьорски и широко разпространяващи се в интернет изображения, но за разлика от тях фотографиите на Буцева не са извадки от определен обмен или икономия на образи, а директно са представени в контекста на изложба, превръщайки обективирането на изследователския метод в художествена практика, или поне такова изглежда намерението. В изложбата също така са включени две страници от книгата с отзиви от посетители на „Съседите“ по време на Венецианското биенале, в които са изказани признателност за „автентичността“ на проекта и „поклон“ пред авторите (като своеобразно продължение на „свидетелствата за истината“, които могат да бъдат открити в интернет). Видеоинсталацията при изхода от галерията представя случайно намерени обекти (клон, камък и т.н.) като скъпоценни артефакти, носители на памет, които в изложбата са представени като единствените свидетелства на историята поради липсата или непълнотата на съществуващите архиви и както самата авторка отбеляза в дискусията, като единствените останали „свидетели“ на случилото се.
Изложбата „Картография на отсъствието“ сама по себе си се превръща в паметна бележка, която регистрира видяното, без да е ясно какво всъщност е то. Това е нулевата точка на познание за това, което се проучва. Така подходът на авторката може да бъде описан като изследване, което всъщност изследва и самото себе си, предпоставяйки неосведомеността на посетителите и изхождайки именно от нулевата точка на познание, от липсата на ясна индикация за обекта на изследване, спазвайки принципа на ненамеса, и така картографира отсъствието, което все пак бива регистрирано като налично.
По този начин „Картография на отсъствието“ като изложба прави една стъпка назад от „Съседите“, където присъства разказ, който може да бъде проследен. С това отстъпление изложбата се превръща в платформа за запознаване и обсъждане на миналото и заглушаването на паметта. Зачестилата поява на подобни проекти в последните години ясно картографира определени липси в националната политика към миналото. Какви са причините за това е друга, пряко ангажирана с настоящето тема, която и двата проекта пропускат да коментират.
В рамките на цялата изложба централно е поставена една работа, откъс от видеозаписа „Поклонение пред жертвите на комунизма в лагера Слънчев бряг край Ловеч – Синият, тъжен тромпет“ от Евгений Михайлов от началото на 90-те, наречена тук „Песента на кариерата“, 2024 г. Музикалният запис от поклонението отеква в цялата изложба и навява скръбно усещане, без да е придружен от подробно обяснение, естетизира описания дотук сравнително отстранен подход на изследване. Тази мелодия всъщност въвежда лично отношение, опирайки се на всички събрани свидетелства, спазвайки отново условието за ненамеса, като същевременно обединява събраните „следи“, „артефакти“ и „свидетели/свидетелства“ в преживяване, чуждо за всеки посетител, който сам не е бил свидетел.
Днес можем да отбележим изместване на изящното, разбирано като финост на ограничения в собствената си медия художествен израз, за сметка на изследването като любопитство удивление и ненамеса спрямо това, което не е непосредствено видимо, като подреждане на вече съществуващото в опит то да бъде разбрано. Това изместване също променя идеята на изложбата – не като самото събитие на художествено представяне, а като една от стъпките в по-широк проект за изследване на скритото и видимото. Това е един все по-разпространяващ се метод на изследване, но дали в този подход има нещо естетически изящно? А може би подобни погледи към миналото припомнят, че не е време за изящното, макар то да е повече от необходимо днес.
[1] https://ica-sofia.org/bg/ica-gallery/exhibitions/item/570:kartografia-na-ots-stvieto.
[2] https://ica-sofia.org/bg/awards/baza-award/item/518:baza-award-2022.
[3] „Красимира Буцева с наградата БАЗА 2022“. въпреки.com.
[4] Христо Калоянов, „Отвъд каменното равнодушие“, Портал „Култура“. 08.12.2022 г.
Валентин Калинов, „Нашите добри съседи“, Портал „Култура“. 02.12.2022 г.
[5] https://bg.ko-op.bg/post/the-shimmer-of-a-possibility-1.
[6] Hito Steyerl, In Defense of the Poor Image, e-flux, issue #10. November 2009.
