Публикуваме разказа „Прхблем с набхра“ от сборника с непреведени разкази на Едгар Алан По (ИК „Колибри“, превод от английски Венцислав К. Венков).
Освен непреведени разкази на писателя, в настоящето издание е включена и статията на Шарл Бодлер „Едгар По – живот и творчество“ (превод Росица Ташева). Френският поет (1821–1867), който често е говорел за духовното си родство с По, е превеждал в продължение на петнайсет години творбите му, събирайки разказите му в три сборника и добавяйки към тях философската поема „Еврика“ и романа за Артър Гордън Пим. За първия сборник, „Невероятни истории“, пише споменатата статия като предговор, който по-късно разширява в студия.
Поет, писател и есеист, Едгар Алан По (1809-1849) е автор на „Гарванът“ и „Анабел Ли“, на „Убийствата на улица Морг“ и „Лигея“, на „Еврика“ и „Историята на Артър Гордън Пим“. Той се смята за родоначалник на криминалната литература, изобретател на фантастиката, първопроходник на злободневната сатира. Въображението, несретният му живот, ранната му смърт („Има ли болест, сравнима с алкохола?“, казва самият той в „Черната котка“) го превръщат в един от трагичните гении на световната литература.
Едгар Алан По, „Измамата като точна наука. Непревеждани разкази“, изд. „Колибри“, превод от английски Венцислав К. Венков.
ПРХБЛЕМ С НАБХРА
След като е известно, че „мъдреците“ били дошли от изток, а мистър Тъчендго Булетхед също се появи от изток, значи, и мистър Булетхед ще да е мъдрец; и ако някому са нужни и допълнително доказателства, и с такива разполагаме: мистър Б. беше издател на вестник. Сприхавостта беше единственият му недостатък, понеже инатът, който хората му приписваха, изобщо не беше недостатък и той основателно го отчиташе за своя силна страна, за своя добродетел; и само мощната логика на мислител от рода на Браунсън би успяла да го убеди, че е „нещо друго“. Доказах ви, че Тъчендго Булетхед беше мъдрец; и единственият случай, в който не прояви своята непогрешимост, бе онзи, в който напусна дома на всички мъдреци – Изтока – и се премести в град Александървеликионополис или нещо с подобно на това име далеч на Запад.
В името на справедливостта обаче държа да отбележа, че решението си да се засели в този град той взел поради впечатлението си, че точно в тази част на страната не излизал никакъв вестник и, следователно, не съществувал и издател. Затова, основавайки „Чайник“, разчиташе да няма никаква конкуренция. Убеден съм, че и през ум нямаше да му мине да заживее в Александървеликионополис, ако беше узнал, че в същия този Александървеликионополис живее и джентълмен на име Джон Смит (ако не ме лъже паметта), кротичко нарупал килограми през всичките онези години, през които издаваше „Александървеликионополиски вестник“. Та именно на тази погрешна информация дължахме заселването на мистър Булетхед в Алекс… – дайте за по-кратко да му викаме „Онополис“ – но озовал се веднъж там, той реши да не изневерява на вроденото си твърдогл… – упорство, да го наречем, и да остане в града. И не само взе, че остана, ами разтовари и печатарската си машина, дървените каси с буквите и т.н., и т.н., нае помещение точно срещу „Вестник“ и на третото утро след пристигането си издаде първия брой на „Алексан…“ – казано накратко, на „Онополоския чайник“ – така поне е останало в паметта ми заглавието на новия вестник.
Длъжен съм да призная, че уводната му статия беше блестяща – да не кажа безмилостна. Яростта ѝ се проявяваше по адрес на всичко, а пък що се отнася до издателя на „Вестник“, той беше направо разкъсан на части. Толкова зли бяха обвиненията на Булетхед, че оттогава съм принуден да приписвам на все още живия Джон Смит свойствата на саламандъра. Нямам и най-малката претенция, че цитирам дословно всичко излязло в „Чайник“, но помня, че поне един абзац гласеше следното: „О, да! О, колко е очевидно! О, колко е несъмнено! Издателят от отсрещната страна е гений… О, господи! О, благословени да сме! Какво ни чака на този свят? О, времена! О, мравки!“. Една тъй язвителна, а същевременно и тъй класическа филипика нямаше как да не тресне като бомба сред живелите кротко до този момент жители на Онополис. По ъглите започнаха да се сбират групи развълнувани граждани и да чакат със затаен дъх отговора на изпълнения с достойнство Смит. Който не закъсня да се появи още на следващата сутрин.
„Цитираме следния абзац от вчерашния брой на „Чайник“: „О, да! О, колко е очевидно! О, колко е несъмнено! Издателят от отсрещната страна е гений… О, господи! О, благословени да сме! Какво ни чака на този свят? О, времена! О, мравки!“. Този човек май не знае друга буква освен О! Затова и мисълта му се върти в затворен кръг, така че не се вижда нито началото, нито краят нито в мислите, нито в думите му. Започваме да подозираме, че въпросният разбойник е неспособен да напише дори една дума, която да не съдържа О.
Дали пък всичкото това О-кане не му е навик? Особено предвид скоростта, с която довтаса от Източното крайбрежие. Дали и там някой не е из-О-кал за някоя дължима му сума? О! Колко жалко!
Не бих посмял да опитам дори да ви опиша възмущението на мистър Булетхед от горните скандални инсинуации. Но да си го кажем най-честно, не му пролича чак толкова да се е вбесил от тази атака срещу личната му почтеност; до бяс го докара по-скоро подигравката с личния му стил на писане. Моля?! – Да не можел той, Тъчендго Булетхед, да напише дори една дума, в която да няма О?! Ще им покаже той на тия празноглавци колко дълбоко се заблуждават. Ще покаже той – Тъчендго Булетхед от Фрогпондиум1 – на оня мистър Джон Смит, дали не може той – Булетхед – стига да поиска, цял абзац да състави – какъв ти абзац, цяла статия направо да напише!, в която въпросната презряна гласна да не присъства нито веднъж! Добре, но в крайна сметка това би означавало да отстъпи пред въпросния Джон Смит. Не! Булетхед изобщо няма да промени нищичко в своя стил, ако това ще задоволи капризите на който и да било мистър Смит в целия християнски свят. Опазил го господ от подобно глупаво намерение! Да живее О-то! Ще държи на това свое О! Ще си О-ка, колкото си иска!
Воден от тези пламенни рицарски съображения, още в следващия брой на „Чайник“ великият Тъчендго пусна следния семпъл, но решителен абзац по повод на жалката разправия:
„Издателят на „Чайник“ има честта да уведоми издателя на „Вестник“, че той („Чайник“) ще се възползва още от утрешния си брой, за да го убеди („Вестник“), че той („Чайник“) е напълно способен да бъде свой собствен господар и е неотклоним в намеренията си да ползва свой собствен стил; и че той („Чайник“) възнамерява да му демонстрира (на „Вестник“) цялото върховно, да не кажем, съсипващо презрение, което критиката му (на „Вестник“) пробужда в неговата гръд (на „Чайник“), като му посвети (на „Вестник“) специалното си удовлетворение (?) в уводна статия, където прекрасната гласна – емблемата на Безкрайността, – която все пак дразни хиперизтънчената му (на „Вестник“) деликатност, в никакъв случай няма да бъде избягвана от неговия (на „Вестник“) най-верен и покорен слуга – „Чайник“. „Дотук с Бъкингам!“
Превръщайки в действителност тази своя страховита заплаха – по-скоро мрачно подсказана, отколкото категорично изречена, – великият Булетхед отказа да се вслуша във всички призиви да побърза с „материала“ и само пожела на дявола да върви по дяволите в мига, в който той (дяволът чирак) му предаде (на „Чайника“!) думите на метранпажа, че бил дошъл моментът да завъртят броя; та отказвайки, пак повтарям, да слуша когото и да било, великият Булетхед съчинява цяла нощ на пламъка на свещта следния неповторим абзац:
„Що стори този Джон? До зори го уговарях по въпроса, до който опряхме. Но Джон упорства от непокорство. Какво като неговият татко го подгони? Бой го очаква само, нищо друго. От твоята простотия Онополис отесня – овен, козел, шопар, говедо, хипопотам от конкордското блато! Дърво, сова, жабок, смок, докарай своя мозък до амок с едно кило грог!“.
Изтощен, съвсем естествено, от гигантското си усилие, великият Тъчендго не беше способен да се занимава с каквото и да било друго през тази нощ. Успя все пак да връчи твърдо, сдържано, но и с излъчване на съзнателна власт, ръкописа на чакащия чирак, след което се отправи бавно, уморено, но и с неизразимо достойнство към дома си да си легне. Междувременно получилият ценния ръкопис чирак хукна с несравнима бързина нагоре по стълбите към своята наборна каса и се захвана на мига да набира поверения му текст.
Като начало, разбира се – понеже първата му дума беше „Що“, дяволът бръкна в гнездото с главни Щ-та и извади тържествуващо едно главно Щ. И упоен от успеха си, се гмурна сляпо право в гнездото с малки о-та. Би ли могъл някой да опише ужаса му обаче, когато пръстите му се върнаха на повърхността празни? Или почудата и гнева, с които заразтрива кокалчетата на дланта си, след като ги беше охлузил напразно в дъното на празното гнездо? В дупката за малките о-та нямаше ни едничко малко о; а като надникна плахо в бокса за главни О, установи с безкраен ужас, че и там положението е не по-различно. Първият му импулс след обзелата го паника беше да хукне към метранпажа.
– Сър! – заобяснява задъхано. – Нищо не мога да набера без о-та.
– Какви ги дрънкаш по никое време? – възмути се метранпажът, вкиснал се поради тъй дълго удължения му работен ден.
– В целия офис няма кьораво о, сър, нито малко, нито голямо, сър!
– Какво? Че къде по дяволите са отишли всички, дето ги имаше в касата?
– Нямам представа, сър – отвърна чиракът, – но сигурно ги е задигнал оня словослагател от „Вестник“, дето цяла нощ се навърташе тъдява.
– Дяволите да го вземат дано! Сигурно е той! – възкликна метранпажът и полилавя от гняв. – Обаче чуй какво ще ти кажа, Боб. Отиваш право в тяхната печатница и им иззимваш всички и1-та, кьорави да останат дано!
– Хубаво ще ги наредя аз – закани се Боб намръщено, намигайки му. – Ще ги науча как стават тия работи; но кажете първо, сър, какво ще правим с тоя абзац? Щото ако не влезе в днешния брой, собственикът ще ни прати по дяволите и тогава…
– Тогава ще видим на какъв огън ще се печем – довърши вместо него метранпажът. – Много дълъг ли е абзацът, Боб?
– Не особено – отвърна Боб.
– Ами гледай да измислиш там нещо! На всяка цена трябва да завъртим вече броя – нареди метранпажът, който и така беше затънал до уши в работа. – Там, дето ти трябва о, слагай каквато буква ти попадне; така или иначе, никой няма да му чете простотиите на тоя.
– Щом казвате, тръгвам – отвърна Боб и се запъти към касата си. – Много се е ядосал шефът – мърмореше си под носа. – Не съм чувал друг път такива зли приказки от него: „Кьорави да останат! И знае кой може да я свърши тая работа“.
Понеже, макар да беше само на дванайсет и ръстът му да не надвишаваше четири фута, Боб си беше побойник от класа – в своята си категория поне.
А затруднението, пред което се оказа изправен, е редовно срещано явление в печатниците; и аз самият нямам обяснение как се е стигнало дотам, но безспорен е фактът, че когато се появи недостиг от определена буква, на нейно място слагат х. Най-вероятно понеже х-овете поначало най-малко се ползват, та от тях винаги има излишък; поне така би трябвало да е било едно време и навикът постепенно се е наложил в словослагателството. А на чирачето Боб е щяло да се стори светотатство да използва в подобна ситуация друга буква освен х, както е правел, откакто бил навлязъл в занаята.
– Сега ще го х-ъкна тоя абзац – мислеше си, докато четеше удивено текста, – но пo о-кат абзац не съм виждал през живота си. – Речено – сторено: набра го с х-та и го прати за печат в този му хъкнат вид.
На сутринта целокупното население на Онополис прочете, не вярвайки на очите си, следната невероятна уводна статия:
„Щх стхри тхзи Джхн? Дх зхри гх мхлих пх въпрхса дх кхйтх хпряхме. Нх Джхн упхрства хт непхкхрствх. Каквх катх негхвия таткх гх пхдгхни? Бхй гх хчаква самх, нищх другх. Хт твхята прхстхтия Нхпхлис хтесня – хвен, кхзел, шхпар, гхведх, хипхпхтам хт кхнкхрдскхтх блатх! Дървх, схва, жабхк, смхк, дхкарай свхя мхзък дх амхк с еднх килх грхг!“.
Мистичният, направо кабалистичен параграф породи невъобразим вой. Първата заседнала в умовете на населението мисъл беше, че йероглифите съдържат някакъв сатанински призив към държавна измяна; при което тълпата се понесе към дома на Булетхед с намерението да го прогони от града. Така и не намериха обаче въпросния джентълмен. И до днес не е ясно кога и как се беше изпарил и никой не е мяркал оттогава дори призрака му. Разочарованата от липсата на законната ѝ цел тълпа остави страстите си да се поуталожат, но и след тях в душите остана някаква утайка – някакъв мътен примес изводи от злополучното събитие.
Някой изказа предположението, че всъщност ставало дума за Хитроумно Халосване. Друг пък допълни, че Булетхед бил Хвърлил в лицето на Хората своята Хвалипръцковщина. Трети му приписа Хаховщина и нищо друго.
Четвърти обясняваше постъпката му с Хапливия Хумор на живущите по Източното крайбрежие.
„Искал е да се Хареса на Хората“ – Хипотезираше пети. Накрая единодушно стигнаха до заключението, че Булетхед се е чувствал Хвърлен на кучетата и им Хрумна, че щом го нямало единия издател, редно било да Хванат и линчуват другия.
По-съществено обаче остана заключението, че подобно събитие никак не било Характерно за града им, и не Хармонизирало с общоприетите им възгледи. Стигна се дотам, че и градският математик призна Храбро неспособността си да открие отговора дори на Хартия: както било всеизвестно, Х означавало неизвестно число, но в конкретния случай (наблегна справедливо той), ставало дума за неизвестно количество Х-ове.
Не получи полагащото му се внимание единствено отговорът на чирака Боб (който така и не призна, че той е задраХкал параграфа), при все че беше изказан съвсем открито и безстрашно. Той лично не се и съмнявал, че мистър Булетхед „не пиел като нормалните Хора, ами се наливал непрестанно с благословената висококачествена бира ХХХ и под естественото влияние на няколко Хекталитра алкоХол така се бил издул като Хелиев балон, че Хипертрофирал“.
