„Оглеждам се в уличните локви“, Палми Ранчев, художествено оформление Мария Недкова, издателство „Фама 1“, 2026 г.
„Изненадалата ме близост“ – казва в един свой стих Палми Ранчев. А това само по себе си е повод за размисъл. Дали ни притегля тази неочаквана близост? Дали ни застрашава? Дали прави света по-толерантен, или по агресивен? Дали тя е повод за откровение и допускане на Другия, или – нарушаване на личното пространство. Ето как само част от един стих може да разкрие толкова много нюанси. Така разчетох тези думи, които звучат като код към всичките 74 стихотворения в новата книга на Палми Ранчев „Оглеждам се в уличните локви“. И почувствах тази изненадала ме близост с неговата поезия. Авторът пише за катадневните неща, които ни заобикалят. За него няма значими, значителни или незначителни хора. Всеки и всички сме това, което отсрещният би могъл да поздрави с „намасте“ (поздравявам Бога в теб). Защото всеки човек е проявление на Бога.
В стихотворението „В градината“ виждам райската градина:
В ГРАДИНАТА
влезе човек и тръгна между цветята.
Ако не е посивялата брада до кръста,
едва ли щях да му обърна внимание.
Усетих погледа му – и очаквах да науча
повече за него. Знаеше почти всичко
за мен – така почувствах близостта му.
Приличаше на стар приятел и учител –
усмихнат, гледаше далече пред себе си.
Изчезна и отново неочаквано се появи.
Дали не беше Бог. Или негов пратеник.
Ето я пак тази изненадала ни близост. Като дете на мен също ми се явяваше подобен непознат, когото тогава припознавах като Бог. Тъкмо заради това усещане почувствах за пореден път вселената на Палми Ранчев толкова близка.
Неслучайно създателят на психодрамата Яков Леви Морено предвижда в своя терапевтичен театър специално пространство: на втория балкон той разполага ангелите (които според него също притежават Несъзнавано), а на най-горния, най-високия балкон оставя място за Бога.
Неотдавна цитирах един пасаж от Морено, който звучи изключително на място и тук, говорейки за всеки от нас и за човека до нас: „Терапевтичната страна на психодрамата не може да се откъсне от естетическата ѝ страна, нито в крайна сметка от етичния ѝ характер. Това, което е направила естетическата драма за богове като Дионисий, Брама и Йехова и за герои като Хамлет, Макбет или Едип, психодрамата може да направи за всекиго. В терапевтичния театър един анонимен, обикновен човек се превръща в нещо, което се доближава до творение на изкуството – не само за другите, но и за себе си. Едно крехко, незначително съществуване се издига до достойнство и респект. Неговите лични проблеми се проектират в широк план на действие, пред специална публика… Светът, в който всички ние живеем, е несъвършен, несправедлив и аморален, но в терапевтичния театър един малък човек може да се издигне над всекидневието. Тук неговото Аз се превръща в естетичен прототип – той става представител на човечеството. На психодраматичната сцена той се намира в състояние на вдъхновение – самият той е драматургът…“.
Такива са и протагонистите в тази изпълнена едновременно с жизненост и с мъдрост поетична книга на Палми Ранчев. Нейният герой е именно този обикновен човек: сериозният възрастен мъж, който нощува на паркинга; красивото момиче, подало ти билета си, преди да слезе; непознатият с наведена между ъгловатите рамене глава; фигурите в здрача на късния следобед и още много други, с които се разминаваме в насрещното движение.
Заглавието „Оглеждам се в уличните локви“ крие в себе си толкова много смисли. В него откриваме и детската игра, и огледалото на Нарцис, и стремежа да се идентифицираме с другия образ от водата, и вглъбеността на възрастния, който вече гледа в краката си, защото внимава къде стъпва. Сякаш детска рисунка, платно на художник наивист или ярка картина на Митничаря Русо – такова е стихотворението „Вървя“:
ВЪРВЯ
по мокрия тротоар и се оглеждам
в уличните локви – заедно с небето.
Виждам облак. До него слънце –
очаква нова среща с неясния ми
образ, в събралата се на места вода.
Колко ли от минувачите наоколо
са го забелязали. Още колко от тях
ще открият изненадалата ме близост.
Стихотворенията от последната книга на Палми Ранчев носят особена динамика. Това постоянно движение, преместването в пространството и срещите с другите минувачи дават възможност на автора да открива все нови ракурси и гледни точки към всекидневния поток на човешкия мравуняк. В него всичко е едно и също и същевременно – постоянно променящо се. Сменят се нашите маски (външните ни фасади, както се изразява Фройд), сменят се и нашите роли в психодрамата на живота. И още в началото, като епиграф към книгата, Палми Ранчев ще се запита философски:
ВСИЧКО
бързо отминава. Къде ли отива,
ако никога и никъде не пристига.
И всичко е едновременно библейско и подчинено на закон от квантовата физика.
ЛИЦЕТО МИ
сменя маска след маска –
какво изтънчено забавление,
пиршество на фантазията,
тайна игра на значенията.
Без обещания и ясен край.
Не искам да ме харесват –
достатъчно е разнообразието,
заедно с надеждите за промяна.
И да разбера – защо някакъв
очаква истинския ми образ.
В това великолепно стихотворение Палми Ранчев сякаш интуитивно е налучкал принципите на психодраматичното преживяване – със свойствената му смяна на ролите, с помощните азове и споделянето на асоциации. Дори без да познава тези теоретични постулати, авторът е пресъздал par excellence една истинска психодраматична сесия. Тази игра с маските ни отвежда сякаш на венециански карнавал. Няма граници за авторовото въображение, за вакханалията и пиршеството на играта, за блясъка на сценичните ефекти.
Колкото повече чета поезията на Палми Ранчев, толкова повече се уверявам, че това е книга, която ще остави следа. В нея авторът се е състезавал със самия себе си по поетичност, въображение и мисъл.
Стихосбирката на Палми Ранчев носи свежестта и същевременно мъдростта на прозренията и откривателствата по житейския ни път. Неслучайно авторът акцентира в едно също толкова пророческо стихотворение, носещо заглавието „Разминаване“, върху „библейското изпитание на греховете ми“. В него сякаш негласно е зададен въпросът за нашето алтер его: дали ще се разминем в някоя ранна утрин в прекалено тесен тунел, или ще се идентифицираме с другото си Аз? А ето го и края на стихотворението:
Докато се разминавахме – непознатият
се засмя приятелски. И почти ме прегърна.
Дали ще се разминем с нашето алтер его, с дискомфорта и дисфункциите си, или ще се сприятелим с тях, прегръщайки ги, за да бъдем едно цяло: То, Аз и Свръхаз на нашата личност? Новата стихосбирка на Палми Ранчев носи характерния за него нетрадиционен поглед, съчетан с простота на сюжетите и метафорите. Сякаш житейските години на поета са прибавили една по-особена интимност, финес и зрелост към изказа и ювелирността на неговите ескизи. Можеш да четеш тази книга страница след страница без засищане, иска ти се пиршеството от откривателства да не свършва.
