Начало Филми Премиери Изненади по италиански
Премиери

Изненади по италиански

Екатерина Лимончева
30.12.2016
3188
„Златното момче“

Когато решите да гледате италиански филм, най-често предполагате какво преживяване ви очаква, в съответствие с жанра, историята и актьорите. Но нещата не стояха точно така с панорамата „Италия днес“, която завъртя шест заглавия в София, Пловдив, Варна и Русе в средата на декември. Поне половината от тях бяха приятна изненада – като цяло, и разнообразявайки потенциалните очаквания.

„Златното момче“ (2014, реж. Пупи Авати) безспорно е драма, но сюжетът, който на пръв поглед предполага екзистенциална криза придобива леко „психарски“ обрат. Давиде е непубликуван писател, живеещ в сянката на популярния си баща – киносценарист, когото страстно презира, да не кажем мрази. Когато бащата неочаквано умира, Давиде се връща в Рим да прави компания на майка си и постепенно преоткрива покойния – като баща и човек, което му дава възможност да напише романа на живота си, прекрачвайки при това границите на здравия разум… „Златното момче“ е странен филм, малко разочароващ заради усещането за пропуснати възможности (защото психическата нестабилност на Давиде още от самото начало създава предпоставка за опростяване на вътрешния конфликт), но същевременно доста любопитен – както с обрата, който претърпява темата за творческата криза, преплетена с архетипните отношения баща-син, така и с „неуравновесените“ завои на фабулата, и с неочакваната еволюция на главния персонаж. Пупи и Томазо Авати се заравят надълбоко в мотива за вечното съперничество, житейско и професионално, между родител и дете, където истината за нещата никога не е толкова очевидна, колко изглежда, независимо дали с положителен или с отрицателен знак. Съзнателно или не, филмът им остава встрани от обичайните американски клишета по темата, а това, заедно с нетрадиционното сътрудничество писател-издател, в което се забъркват Рикардо Скамарчо и Шарън Стоун, кара зрителят да прояви снизхождение към слабите места на „Златното момче“.

„Мафията убива само през лятото“

Ако можем да говорим за италианско изобретение в киножанровете (освен спагети-уестърна от миналото), то това е мафиотският филм, бил той драма, кримка или комедия. „Мафията убива само през лятото“ (2013, реж. Пиерфранческо „Пиф“ Дилиберто) определено има чувство за хумор, но остава далеч от утвърдената представа за лежерно откачената италианска комедия. Същевременно присъстващият мафиотски елемент е по-скоро от порядъка на хроникален фон, отколкото на криминален екшън. И именно в това се съдържа оригиналният принос на филма, едновременно дневник за порастването на едно сицилианско момче и ироничен „преглед“ на 20 години от историята на Сицилия, в които мафията излиза „на светло“, изгубва местния си героичен ореол и се сблъсква с решимостта на антимафиотските процеси. Проследяваме детството на Артуро, белязано от увлечението по Флора и възхищението от Джулио Андреоти – две емоции, които предопределят личния му живот и избора на кариера. „Мафията убива само през лятото“ е тъжно-ироничен поглед към навика, с който сицилианското общество приема присъствието на мафията, и същевременно отдаване на почит на всички обикновени граждани, полицаи, журналисти и политици, загинали при „случайни“ експлозии или „инциденти от битов характер“ през 80-те години в Сицилия и на други места в Италия. През гледната точка на едно хлапе, което се сблъсква с еднакво необяснимите закони на любовта и на политическата реалност, романтичната комедия и криминалната хроника постигат доста ползотворно сътрудничество.

„Наричаха го Jeeg Robot“

Обявеният за екшън „Наричаха го Jeeg Robot“ (2015, реж. Габриеле Маинети) се оказва любопитна комбинация между кримка и дискретна пародия на американския супергеройски киносиндром, с малко черен хумор и тиха меланхолия в прибавка. Дребният мошеник Енцо пропада във варел с химикали и се сдобива със свръхестествена неуязвимост, но той е мизантроп на ръба на оцеляването и ще мине доста време преди да реши да използва силите си за „доброто на човечеството“. Самата идея за италиански (немафиотски) екшън буди любопитство, но когато в схемата се замесят бавноразвиващо се момиче и японска манга анимация, всичко е в състояние да се обърка. Пълнометражният режисьорски дебют на актьора Габриеле Маинети е от онези филми, които лесно могат да залитнат в клишето на престъпните схеми, където един гангстерски бос страда от мания за величие, гарнирана с неконтролируема страст към насилие. От друга страна, заимстването на елементи от фантастичните комикси би могло да създаде не малко предпоставки за окарикатуряване на сюжета. И като капак, присъствието на младата Алесия, която живее в собствен (анимационен) свят, привнася в цялата история наивност с непредвидими драматургични последици. В крайна сметка „Наричаха го Jeeg Robot“ се справя с всички потенциални препятствия и се превръща в леко грубоват, премерено емоционален италиански принос към киномитологията за злодеи и герои, не без помощта на нотката социална безнадеждност (а ла film noir), която витае във въздуха, както и на суровото присъствие на Клаудио Сантамария.

Екатерина Лимончева
30.12.2016

Свързани статии