1
1633

„Изобразяването на нещата
е безсмислица”

Софийската градска художествена галерия представя (до 9 март) мащабна изложба на Сирак Скитник, 130 години след рождението му. Вижте видеото с Красимир ИЛИЕВ, единия от двамата куратори, и прочетете кратък откъс от студията на другия куратор – Пламен В. ПЕТРОВ.

Показани са творби, илюстрации и документи от многоликото творчество на художника, критик и публицист Сирак Скитник. Някои от изложените творби не са представяни досега. Подготвят се каталог към изложбата с документи, които хвърлят светлина върху неизвестни детайли от житейския път на художника, както и научна конференция, организирана съвместно с Института за изследване на изкуствата при БАН.

Роденият на 22 октомври 1883 г. в Сливен Панайот Тодоров, известен като Сирак Скитник, е оставил десетки стихотворения, над 400 статии и поне още толкова картини и скици, които днес са потънали в забрава. Значителна част от картините му все още остават в неизвестност, други са в частни колекции или в депата на галериите и рядко срещат своите зрители. Театралното дело на Сирака, поезията, прозата, дейността му по създаване на радиото – са слабо проучени.

Експозицията в СГХГ очертава развитието на живописеца – от първите опити на Сирак Скитник при обучението му в Санкт Петербург (1908-1912 г.), през произведенията, създадени между Балканската
и Първата световна война, до тези, включени в двете му самостоятелни изложби (1933 и 1935 г.). Изложбата отделя внимание и на дейността му на илюстратор на книги: „Поеми” на Едгар Алън По, „Марионетки” на Чавдар Мутафов, „Български балади” на Теодор Траянов и много други.

Прочетете откъс от обширната студия на Пламен Петров, публикувана в каталога.

ЖИВОТЪТ – ЦИНИЧНО ШЕСТВИЕ НА МЪРТЪВЦИ[1]

1919 г. е особено важна както за художника, така и за друго ярко име в българската култура – Гео Милев, който започва да издава емблематичното списание „Везни“. Още в третия брой на неговите страници се появява графичната разработка на Сирак Скитник „Скръб“, навярно вдъхновена от приключилата война (Везни 1919, октомври). Два месеца по-късно като специално художествено приложение е включена друга негова графика – без заглавие (Везни 1919, декември), сюжет, който по-късно ще намери развитие и ще претърпи няколко „редакции“.

През 1920 г. в гостуваща в София изложба на Дружество на Южнобългарските художници[2] Сирак Скитник показва няколко свои картини, които „предизвикват“ и мощното слово на Гео Милев: „В „Потъналата катедрала“ на Сирак Скитник външната форма изчезва окончателно като такава, за да се превърне в художествена форма, т.е. – символически елемент в художествената композиция. А композицията – един смел произвол – създава с голяма широта идеята на мистична легенда; във формите – линии и бои – е включена идеята, която е една абстракция и достига в душата по неопосреден път, който не може да бъде интерпретиран чрез никакво логично посредничество. Същото – в „Целувката на Юда“ и „Поетът“ (Везни 1920, януари, 181). И още, според Чавдар Мутафов: „Един от най-новите и най-чуждите за нас е несъмнено Сирак Скитник. Това е един художник, почти завършен, с тежък и нежен колорит, сякаш музика от орган; Един фантаст, който подчинява въображението чрез мистична и корава логика на кошмара; и един поет, чиято душа, заключена в каменната паст на големия град, жадува физическа невинност през очистителното тайнство на свръхземни откровения. За Сирак Скитник битието е синтез от елементарности, било зрителни, било душевни: „Авиаторът“ е свръхопитно въплъщение в линии; „Градът“ – в маса; „Пролет“ и „Есен“ – в колорит; „Поетът“ – в догма и духовност (Geistgkeit); „Целувката на Юда“ – в символ, притча и ребус. А „Потъналата катедрала“ е една колоритна хармония от халюцинации, мистика и музика. Разнообразен в сюжета, художникът е диференциран и в средствата за израз, употребявайки линия и колорит ту хармонично, в широки и пълни акорди (Jnterieur, „Мръква“), ту ирационално – в гротескен и патетичен дисонанс („Поетът“ и „Градът“). Това е изкуство на прозрението и познанието. Животът престава да бъде реалност, защото проблемът е тайна, която тепърва трябва да се постигне или превъзмогне в образни комплекси, стегната в стила и заключена в догма; душата търси така своята загадка вън от себе си, в самите неща, в техния първичен и вечен смисъл, за да се слее с тях завинаги през спокойните и каменни очертания на тяхната елементарност и постигне тепърва своя собствен първичен и вечен смисъл на творящо начало. Тогава навсякъде волята за израз се чертае спокойно и тежко: тъй Сирак Скитник е един от малкото, който знае да подчини зрителя – и, може би, малко харесван, той никога не може да бъде отречен“ (Везни 1920, март, 249). Тук нека отбележим, че през юни същата година именно на страниците на „Везни“ е отпечатана и друга графика на художника – „Замък“.

Същата година участва и в друга изложба[3], организирана в Пловдив в кафене „Съединена България“, като показва натюрморта „Цветя“ и пейзажите „Есен“ и „Зима“. Интересно е да се отбележи, че в експозицията са включени и произведения на Владимир Димитров – Майстора, сред които „Алея“, „Охридското езеро“, „Кози“, „Детска глава“, „Етюд“, „Скали“, както и на скулптора Иван Лазаров с разработките на „Бежанки“ и „Кариатидите“. Изложбата е открита на 23 май 1920 г., а критиката отправя множество забележки към експозицията – не е добре аранжирана, лошо осветление.

Истински фурор предизвиква появата на Сирак Скитник в рамките на юбилейната изложба „25 години Художествена академия“, организирана в есента на 1921 г., в която той е не просто участник, а част от изложбения комитет. Негово дело е направата на корицата на съпътстващия експозицията каталог, в който е поместен и негов текст, засягащ проблемите на художественото образование в учебното заведение. Сирак Скитник има и други заслуги за тази юбилейна изложба.

Още през 1920 г. той е поканен за член в Дружеството „Родно изкуство“, образувано година по-рано. На 21 октомври получава малко листче с печата на Дружеството и със следния текст: „Уважаеми г-н Тодоров, художниците от др-во „Родно изкуство“ в заседанието си от 20 т.м. решиха да ви поканят да станете член на дружеството. Молим съобщете ни, приемате ли поканата ни“ [4]. Според Ружа Маринска, Татяна Димитрова, Ирина Генова, а и други изследователи той е приет през 1922 г. в Дружеството, но осъществените дирения показват, че това става не по-късно от началото на 1921 г., а като доказателство ни служат не само документите, а и присъствието на името на Сирака в журито, направило селекцията на произведенията, с които ще се представят членуващите в „Родно изкуство“ в рамките на юбилейната изложба в Художествената академия. Именно като член на Дружеството тук Сирак Скитник показва картините си – „Манастир – приказка“, „Запустение“, „Манастир“, „Пейзаж“, „Есен“, „Манастир“, „Град – пролет“, „Карнавална витрина“ (КЮИ 1921, 33). Навярно като приятелски жест, продължава присъствието си и в Дружеството на южнобългарските художници, с групата на които показва: „Град“, „Пролет“, „Манастир – замък“, „Градски ъгъл“, „Пророк“, „Майка“, „Гибел“ и „Погребение“.

Това ярко присъствие на Панайот Тодоров ескалира на следващата година и става повод за първата награда на художника през декември 1922 г. в размер на 10 000 лева. Той печели конкурса на Министерството на просветата за декоративна живопис с композицията си „Благовест“. Монохромността, с която е изградена композицията, нейната декоративност, напомняща за иконичните образи, които ученикът Панайот в Самоков е съзерцавал дълго, са онези средства, които превръщат платното „Благовест“ в една от емблематичните творби в българското изобразително изкуство.

……

През октомври 1920 г. Теодор Траянов е готов с последните редакции на подготвяната за печат авторска стихосбирка. На бюрото му са и готовите рисунки-илюстрации към книжката. На всяка една от тях се чете своеобразният запазен знак на Сирак Скитник „Σ“. В следговора към изданието на „Български балади“[5] от 1921 г. четем: „На Панайот Тодоров – Сирак Скитник, посвещавам „Заклинание на духа“. За голямото значение на неговото творчество при развитието на нашата толкова безсъдържателна живопис ще имам случай друг път да говоря. В чудните рисунки към тая книга бие на очи не само оригиналният живописен похват, но и глъбината на концепцията. Майката на всеки страждущ войн е една печална Богородица и нейният чист поглед плаче не само над главата на умиращия син, но и над пълната разруха над родния край“ (Траянов 1921).

Последвалите илюстраторски опити на художника продължават повече от десетилетие. Сред тях са Юбилеен сборник „Кръстю Сарафов“ (1921), „Рицарски замък“ от Христо Ясенов (1921), „Крали Марко“ на Ангел Каралийчев (1925), „Неродена мома“ от Ран Босилек (1926), „Залъгалки“ от Тодор Симеон (1926), „Харитининият грях“ на Анна Каменова и др. Вглеждайки се в тях обаче, М. Киров вижда и изказва онова, което много от съзерцавалите това творчество на Сирака са откривали, но не са успявали да го дефинират: „Неговите рисунки не са описателни и илюстративни, каквито през първото десетилетие на века създаваха Мърквичка, Митов, Оберабауер и Канела… Сирак Скитник прилага съвършено нов подход в българската илюстрация, като не изхожда от външните, чисто сюжетни линии, а търси съответния образен еквивалент на идейно-емоционалния смисъл, който съдържа литературния текст във втория подтекстов план. Макар да не надхвърля границата на авторовата мирогледна позиция, с тези илюстрации Сирак Скитник се налага като съприкосновен съавтор на писателя. С тези качества илюстрациите му поставят за първи път в нашата книжна графика проблема за тълкуването на конкретния литературен текст“ (Киров 1984, ІІІ, 96).

Тук нека добавим и един документ, който разкрива качествата на съ-сътвореното от Теодор Траянов и Сирак Скитник. През 1924 г. „Български балади“ са преведени на немски език във Виена. Във връзка с това Николай Харлаков, отсядайки за кратко в града, откъдето на 14 юли 1924 г. изпраща поздравителен адрес до Сираците, с които другарува от години: „На Сирака трябва да съобщя приятната вест, че неговите илюстрации към „Българските балади“ на Траянов, показани тук от немския преводач, са таксувани от бъдещия издател и неговите експерти художници като твърде ценни. Издателят настоява да му изпратят оригиналните клишета, за да се снабди австрийското издание със същите рисунки“[6].

Всички тези напластявания в творческия път на Сирак Скитник го отвеждат до началото на октомври 1933 г. На 7 октомври в салона на „Постоянната галерия“ на ул. „Аксаков“ 16 кипи трескава подготовка. Панайот Тодоров отброява последните часове преди откриването на първата му самостоятелна изложба. Представени са общо 46 творби, които са видени от около 1300 души до деня на нейното закриване на 28 октомври, когато почти всички картини са продадени. Еуфорията е пленила целия художествен елит в столицата и страната, но не е заслепила твореца. Навярно в месеците след изложбата Сирак Скитник дава пространно интервю (своеобразна анкетна карта)[7], в което споделя: „Най-много ценя тия мои картини, които не съм нарисувал. Не искам да игрословя, нито да оригиналнича. Процесът на творчеството е най-интересен и радостен момент в работата на художника. Един художник, който не е свикнал да угодничи на себе си, да се самоласкае – веднага вижда грешките си в завършената работа и вече почва нов процес; ново усилие, за да се доближим до съвършенството на онова, което носим в себе си, което виждаме в себе си, което ясно виждаме. Аз ценя твърде много онези мои картини, в които съм успял да включа макар и част от радостта и смущенията на собствената си душа. И то макар че е имало публика и художници, на които идеалът е да видят нещата изобразени също като живи и малко ги интересува – отношение, човешка душа“, а на въпроса „Кога и как работите?“, художникът отговаря: „Работя, когато имам нещо да кажа. Понякога с месеци не пипам четката. Не сядам пред платното преди да видя картината си изяснена, и начина по който ще я направя. Изобразяването на нещата е безсмислица – сами по себе си те винаги са по-интересни, по-красиви и по-значителни от своето изображение. Затова само поставянето на една художествена задача оправдава работата на художника. Тя може да бъде най-разнообразна, но винаги подплатена от едно истинско творческо ясновидство. Търпеливото изобразяване само на предмети, на лица, изгледи от природата, е работа без значение за изкуството“.

 Пламен В. Петров


[1] Заглавието е цитат от поемата „В каменния град“ (1911) на Панайот Тодоров (Сирак Скитник).
[2] Става дума за VІ художествена изложба на южнобългарските художници, проведена от 4 до 26 януари 1920 г. В нея Сирак Скитник е част от организационния комитет и името му е изписано на първо място (VІ ХИ ДЮБХ 1920, 3). В тази експозиция са включени следните произведения на художника: „Целувката на Юда (за стенопис)“, „Потънала катедрала – прелюдия. Дебюси“, „Поет“, „Авиатор“, „Зима“, „Мръква“, „Пролет“, „Есен“, „Град – Черен вход“, „Град – градинка между стени“, „Град – ъгъл“, „Прозорец“, „Пред Родопите“, „Вечер – Станимака“, „Interieur“, „Цветя“, „Цветя“ – или общо 17 произведения, които са вписани под поредни номера от 172 до 188 (VІ ХИ ДЮБХ 1920, 13).
[3] Повече информация виж във вестник „Юг“, бр. 462 от 22 май 1920 г.
[4] Писмото е част от архив „Сирак Скитник“ при НМБИИ.
[5] На книгата на Теодор Траянов и съпътстващите я рисунки, дело на Сирак Скитник, е посветен монографичен очерк, чийто автор Мирослав Дачев оглежда прецизно и в детайли проблема за диадата „образ–слово“ именно в контекста на „Български балади“ (Дачев 2003).
[6] Архив „Сирак Скитник“ при НМБИИ.
[7] Пак там.