Начало Книги Изобретяването на книгите в античния свят
Книги

Изобретяването на книгите в античния свят

3841
Александрийската библиотека според художника XIX века Ото фон Корвен, източник Уикипедия

„Безкраят в стрък тръстика“, Ирене Вайехо, превод от испански Десислава Антова и Захари Омайников, издателство „Колибри“, 2023 г. 

Конници препускат от далечни земи към Древна Гърция. Приличат на завоеватели, но тяхната цел не са физическите места, а един невидим свят. С този образ, подобно на исторически роман, започва великолепното изследване на Ирене Вайехо, посветено на изобретяването на книгите в античния свят. Изпратени от Птолемей в Александрия, тези войнолюбиви мъже са натоварени с особена задача – да открият всички книги на света и да ги донесат в първата световна библиотека. По земя и море, с дипломация или кръвопролития, тяхната задача е плод на първото обсебване на човечеството от книгите.

Вайехо често прескача напред-назад, за да втъче в историята предходни и бъдещи събития, включително и от собствения си живот. Така книгата ѝ не се води по хронологичната история, а става динамична и жива, подобно на дневник, в който един страстен читател събира скъпоценните си впечатления. От Птолемей се връщаме към Александър Велики и неговия първи опит за глобализъм, макар и произлязъл от нарцистичното имитиране на Ахил. Именно неговата мания за величие и постоянните му завоевания, в синтез с уроците на Аристотел, създават първия експеримент, в който различни култури и народи пробват да живеят съвместно. Александрийската библиотека е символ на този опит за съвместен градеж.

С огромна любов Вайехо разказва за първите книги, тези толкова деликатни свитъци, дошли от поречието на Нил. Тръстиките, които се събират, подрязват и удрят, за да може сокът им да подейства като естествено лепило, които впоследствие стигат до библиотеката и биват организирани за първи път в раздели, с етикетчета (понеже било толкова трудно да знаеш кой свитък за какво се отнася). Разказва за първите библиотекари, както и за първите книжари, които били амбулантни – придвижвали се с каруци от едно място на друго, предлагайки на простолюдието свитъци за плодородие, астрология или кулинарни изкушения, сред които първо място държал наръчникът с рецепти на някакъв нашумял сицилиански шеф-готвач. Не се е променило много оттогава.

Познаваме тези първи векове пр.Хр. като времето на философите и великите гръцки драматурзи. Вайехо се отклонява от темата, за да ни припомни техните животи – къде във връзка с книгите, къде – с идеите. Сократ например бил върл защитник на реториката, до такава степен, че заклеймил тепърва навлизащия метод да записваш мислите си. За него това била вредна практика, която щяла да разруши паметта на хората, което звучи като съвременните ни дебати покрай влиянието на интернет. Римски лекар от II век на име Антил явно също се притеснявал от това, защото препоръчва:

Онези, които никога не са си направили труда да запаметят разказ, стихове, диалог – казвал той – ще имат сериозни трудности да отделят от тялото си някои вредни течности. В замяна способните да рецитират дълги текстове по памет безпроблемно изхвърлят тези вредни субстанции чрез дишането.

Втората половина от „Безкраят в стрък тръстика“ се фокусира върху Рим, където книгите намират своя втори дом. Вайехо припомня създаването на града сред негостоприемните мочурища, където различни банди престъпници откриват подслон от закона. Подобно на първите заселници в Америка, Рим е възможност за нов живот, но не и миролюбив рай. Скоро невзрачният град започва да напада околните селища и не след дълго се превръща в най-ефективната машина за война, която светът някога е виждал. За разлика от неустойчивите завоевания на Александър, тази нова империя успява да създаде стабилност, проявявайки едно рядко качество – интересува се от чуждите култури и ги попива.

Философията, архитектурата, драматургията и дори езикът на Гърция успяват да просъществуват благодарение на Рим. Вайехо изтъква, че в младата империя станало модно да си запознат с гръцките митове и легенди или да можеш да рецитираш Омир в оригинал. Колко британци през XIX век са разисквали обществени въпроси на хинди, пита се тя. Понеже почти всички гърци били роби, включително и най-начетените от тях, можем да заключим, че за първи път се появили бедни писатели, които работели за богатите си читатели.

От другата страна на бариерата старите консервативни римляни също одумвали. В една от своите сатири Ювенал възкликва, че не може да понася, че градът се е напълнил с гърци, тази бъбрива и лентяйска сган, донесла със себе си своите пороци, както и езика си, развращавайки нравите и измествайки истинските граждани.

Това е и времето на кодекса, който се доближава най-много до съвременната книга, без да знаем на кого сме благодарни за това подобрение. Листове пергамент, папирус и други материали започнали, подобно на съвременната книга, да се подвързват чрез подреждане на страниците и закрепване чрез различни методи във форма, аналогична на съвременните книги. Древните римляни са разработили формата от восъчни плочки . Постепенната замяна на свитъка с кодекса вероятно е най-важният напредък в правенето на книги преди изобретяването на печатарската преса. Марциал, на когото Вайехо отделя няколко страници в книгата, хвали удобната му употреба през I век.

Невъзможно е да се побере в един текст многообразието на авторите, цитирани в това любовно писмо към книгите и тяхното начало. От Еврипид и Платон, през Цицерон, Вергилий и Плиний, та чак до Калвино, Еко и Борхес – Вайехо изгражда плетеница на тайния език на четящите. Кой би предположил, че въпреки преследванията, изгарянията и разрушенията това деликатно изобретение на човешкия дух ще продължи да ни вълнува и дори днес, в информационната епоха, да пренася нашите идеи. Тук няма как да минем без Борхес:

Измежду различните инструменти на човека, най-удивителния без съмнение е книгата. Останалите са продължения на тялото му. Микроскопът и телескопът са продължения на зрението му; телефонът е продължение на гласа; след това имаме ралото и меча, продължения на ръката. Но книгата е нещо друго: книгата е продължение на паметта и на въображението.

Едно от основните качества на Вайехо, освен свободното ѝ боравене с енциклопедични познания и океан от произведения, е достъпният ѝ език. Още повече, тя не се притеснява да споделя лични преживявания, като например когато посещава за първи път Оксфордската библиотека, където я карат да положи клетва на няколко езика, че няма да нарани нито една от книгите, или спомените ѝ за тормоза в училище. Не се смущава и да пуска препратки към киното – имената на Вим Вендерс, Тарантино и Кристофър Нолан са използвани, за да се илюстрират по-ясно някои идеи на хората от Античността и да се осмисли по-добре тяхната непреходност.

В епоха, в която книгата продължава да бъде поставяна под съмнение, оприличавана от някои на артефакт от миналото, докато други се прехласват по идеята, че изкуственият интелект със своите лингвистични алгоритми ще измести писателите, „Безкраят в стрък тръстика“ е като подарък за всички нас, които не можем да си представим живота без книжното тяло, побрало най-чистия сън на човечеството – нашето въображение. Дали днес не се тревожим излишно, подобно на Сократ, че интернет ще разруши паметта ни, без да подозираме, че най-вероятно в бъдеще ще се адаптираме, както сме правили винаги, подбирайки необходимото и изхвърляйки излишното?

Макар да отделя внимание на несправедливостта спрямо жените в Античността, спирайки се на Сафо и Хипатия, Вайехо все пак е написала книга, която се отдалечава от съвременните крайности. Ако искаше да угажда повече на академичните тенденции на Запад, можеше да заклейми първите години на Европа, да иронизира глупавите мъже и да ни отврати от тяхната жестокост. Докато Европа продължава да се самобичува заради миналото си, Ирене Вайехо ни напомня, че дори само заради нашия принос към създаването на книгите има с какво да се гордеем като европейци. Заради любопитството, заради първия ни опит да свържем света и да го убедим, че всеки може да бъде равен в тишината на библиотеката.

Херодот поставил въпрос с твърдението: Всяка година провождаме корабите си с голяма опасност за животите и големи разходи за Африка, за да попитаме: Кои сте вие? Какви са вашите закони и езикът ви? Те никога не са изпращали кораб, за да попитат същото и нас.

Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Работи като книжар, пише кратки разкази, публикувани в списание „Страница“, и рецензии за кино и литература за периодични издания и сайтове с културна насоченост.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display