Начало Книги Изобретяване на детство
Книги

Изобретяване на детство

Владислав Христов
28.06.2023
4888

Петя Кокудева е сред българските писатели, които упорито проправят своя собствена пътека в литературата за деца. Когато не пише книги, Петя пътешества по света, но имам основания да се съмнявам, че често прави и двете едновременно. Нейните срещи с малките читатели са изпълнени с много емоции и изпитания, от които родителите също научават по нещо. Новата ѝ книга „Изобретенията на мечока Дърабъра” (изд. „Мармот”) е покана към откривателския дух на всички, успели да запазят детето в себе си. 

Как се пишат книги за деца, когато си вече родител? В каква посока се промени творчеството ти?

Придобих някои неподозирани способности. Например мога дълго да крепя спящо дете с едната ръка, докато с другата редактирам стихотворения на телефона. От потомствена поспалана се превърнах в човек, който сутрин много рано се изстрелва до близкото кафене да попише на спокойствие. За първи път осъзнах колко е важно за мен това луксозно занимание – писането. Преди не знаех, защото не ми се налагаше да се боря за него. Но има и друго, така съм устроена, че с трудностите се харесваме (затова пътешествам). Нищо не може да направи живота ти по-пълноценен и просветляващ от една живописна трудност.

Колкото до това как се пише за деца, когато ти самият си родител… Тук сякаш има противоречиви нюанси. От една страна живееш с човече, което нарича чорапите – чудаци, възприема Луната като най-добрата си приятелка и казва неща като: „Не пАх, но събУбих се” (Не спах, но се събудих). Това е интензивен курс по латерално мислене. От друга страна обаче, ти се налага да се всериозниш, да поставяш граници, често се чувстваш като стар динозавър пред изчезване от умора. Това неизбежно те запраща в разни житейски клишета. С две думи – заплетено е. Като всички живи и жизнени процеси е сложно, нееднозначно и мъчно овладяемо.

Пишейки, обичаш да се заиграваш със смисъла на думите, а така също и да измисляш нови несъществуващи думи. Това ли е един от начините ти да отключиш детската фантазия? Писателското въображение може ли да се мери с детското? На какво не спираш да се учиш от децата?

Децата те учат да се отучиш. В това не можем да се мерим с тях – едно прямо и трудолюбиво незнание, което им позволява да сглобяват света по всякакви причудливи начини чрез безизкусен, но много поетичен език. (Дъщеря ми например казва: „Чаааак там близо!”.) Ние, възрастните, вече знаем кое как работи и се налага да го забравяме, да го избутваме за малко встрани, за да открием нови пътеки. Това е по-интелектуализирано търсене, по-силово и преднамерено – затова, както казва полската писателка Анна Нашиловска: „Поетите завиждат на децата”. Скоро бях част от конкурса „Искри” на БНР и още си спомням разказа на едно малко дете, в който се казваше: „аз съм заключен в отломка”. Ставаше дума за патешки еднорог.

А неологизми наистина обичам! От тях струи утехата, че дума, която е малко тип грешка, звучи абсурдно и хъмптидъмптевско – може да е симпатична и смислена. Харесва ми да мисля и себе си като дума, неуседнала в речника.

Ти самата беше ли изобретателка като малка? Какви изобретения правеха децата през 80-те години и какво изобретателстват днешните деца?

На левия си палец имам белег за доказателство. Клъцнах го с теслата на баща ми като малка, докато правех изобретение за прогонване на петела, дето ми кълвеше филиите. Аз тогава изобретявах доста неефективни работи, примерно едни пищови по немски. Толкова ги писах, брисах, правих, че за времето, което вложих в пищови, щях да си науча десет пъти. А днешните деца… Точно вчера имах среща с втори клас. И едно момиче с прекрасното име Вида измисли ключ за стая, в която си слагаш откачени идеи – идеи, които не можеш сега да изпълниш и трябва да ги съхраняваш търпеливо, докато им дойде времето.

Изобретяването ми се струва ведър и конструктивен начин да се говори за проблеми. Защото всяко изобретение по дефиниция е отговор на някакъв проблем. Само в рамките на една среща разбирам кои деца каква алергия имат (направо съм шашната колко видове алергии има!), колко от тях са срамежливи, има ли някой, който е по-бавен и това му създава напрежение, има ли скарани… Децата измислят смешни изобретения, които издават същинските им сериозни проблеми. И разбират, че има ненатрапчив, нетягостен начин да се говори за тревогите – през смях и с въображение. Трябва да призная, че в моите срещи с деца фокусът никога не е самото четене – стремежът ми винаги е към активно общуване, разговор, обмен на вълнения и въпроси, искам да чуя какво имат за казване, не аз да водя монолог. Книгите и героите са просто батут, чрез който отскачаме високо и сплитаме ръце, и падаме заедно…

Действието в книгата се развива в един гигантски раиран чорап, за мен това е своеобразна метафора на убежището, какви са заплахите за днешните деца? От какво най-много те е страх като родител?

Боя се, че моите страхове са малко луксозни. Особено в контекста на бездънния ужас в Украйна. Ние с вас все пак живеем привилегировано. Не ни се налага да ходим километри пеша до училище, както се налага на децата в Сахара. Не ни се налага да живеем без ток като на децата из оризищата на северен Виетнам. Не ни се налага да събираме изчезващия си език от последните живи възрастни, които го говорят, защото ни е било забранено да го говорим – както се е случвало на децата теуелче в Патагония. Напоследък имах няколко срещи с непридружени деца от Сирия – те например никога не са били на куклен театър (ама това е най-малкият им проблем, де). Да не отварям дума за българските деца в семейства с домашно насилие – когато си такова дете, единствената грамотност, която имаш, е по оцеляване.

Боя се, че моите страхове на човек от все пак привилегирована общност, биха стояли малко префърцунено спрямо живота на повечето деца по света.

Художничката Ина Кьорова е илюстаторка на книгата, сподели ми повече за съвместната ви работа.

Шегуваме се с нея, че Кьорова-Кокудева е възможно най-нелепият тандем откъм фамилии. Оказа се, че и двете сме родопчанки. И двете имаме нужда от обувки за срамежливци – това е едно от изобретенията на мечока Дърабъра. Ина има чудесен усет за доразвиване на текста – тя не илюстрира, а по-скоро визуално надгражда. Благодаря на издателство „Мармот“, че ни събра.

Детските писатели в България се броите на пръсти, има ли интерес на младите пишещи хора към детската литература? Виждаш ли изобщо твои наследници в този жанр?

За себе си намирам разлика между детски писател и автор на книги за деца. Едно е да си Виктор Самуилов, друго е да напишеш детска книга. Детските писатели са малко, авторите на книги за деца са в последните години много. Има и зашеметяващ брой детски издателства. Има и все повече писатели за възрастни, които в един момент се обръщат към детската литература.

Повечето ръкописи, които чета, не са на младежи. Но има нещо логично в това – в двайсетте си (че дори донякъде в трийсетте) хората все още се дистанцират от детството, искат да са големи и важни, да казват големи и важни неща. Неслучайно повечето млади хора искат да са поети – това са рок звездите в литературата.

Другият момент е, че добрите детски редактори се броят на пръсти. Няма много хора като Албена Раленкова например, които имат обширни познания в съвременната детска литература, имат натрупан опит и формиран усет, познават детските аудитории на живо и отблизо, боравят талантливо с езика. Няма кой да подхване един млад човек в това направление така, както имаме блестящи водачи в поезията. Затова пожелавам на младите автори за деца смислени редактори – да имаш до себе си човек, който умее едновременно да те подкрепи и да ти посочи грешките, е като да имаш хатифнатите на Туве Янсон, дето се зареждат от гръмотевици. (Аз имам голям късмет с Екатерина Йосифова и Надежда Радулова.)

Вече започнаха срещите ти с публиката, а при теб винаги има някакви изненади и задачи за изпълняване, издай някои от тях.

С децата напоследък помагаме на мечока Дърабъра с едни полуизобретения. Това са вехтории, които е събрал, обаче още не им е доизмислил свежа, нова функция. Например една чешмяна тапа с тънка верижка… Децата казаха, че това било уред за четене на мисли – първо си запушваш устата с тапата, после я провесваш над нечия глава и „четеш”. Хареса ми много, че ако млъкнеш, може да чуеш даже нечии мисли.

Докато Дърабъра и Бети умуват над поредното си изобретение, какво правят другите твои славни герои – Лупо и Тумба. Мислиш ли в бъдеще да им дадеш шанс отново да се изявят в книга?

Не съм от авторите и от читателите, които си падат по дълга серийност. Моите книги са вътрешно свързани, но не през конкретни герои и сюжети, а през важни за мен теми – общуването, справянето/преодоляването, откривателствата и начините да изследваш света. Същото важи и за жанровете – не ми се пише само поезия, пробвала съм кратки диалози, писма, сега и по-дълга история. Срещат ми се трудности, лута ми се в писането с целия риск да не сполуча – безопасността на познатите пътеки не ме изкушава. Ако литературата си слага парфюм – представям си, че това е уханието на стаения провал.

Предстои лято, ще ходи ли на море Дърабъра или предпочита планината?

Тук Дърабъра се почесва с черпака и сочи ухилено чорапите си, които винаги са различни: единият на шишарки, другият – на шамандурки.

Владислав Христов
28.06.2023

Свързани статии

Още от автора