Изобретяване на селото в българската литература

През 80-те години на XIX в., както си спомняме, едновременно с първите тръпки на разочарование от дочаканата свобода в българската литература започва да се формира нагласа към идеализация на близкото минало. Отначало тя се изразява като възхвала на революционното движение и на бунтовния героизъм, проявен от българския възрожденски човек; този висок пласт на спомените за миналото осигурява митологеми за конструиране на националната идентичност и бързо се превръща в историческа памет. Успоредно с него обаче се формира и втори (не така видим и открито полезен в онзи момент) план на идеализацията, ориентиран към битовия живот на доосвобожденското (разбирано все по-ясно като „патриархално“ и „традиционно“) българско общество.

Първите прояви на тази тенденция откриваме в носталгичния тон на някои Вазови повести, особено в „Чичовци“ и „Хаджи Ахил“; още преди края на десетилетието Вазов ще успее да преплете двата пласта – високия и ниския – в един общ разказ за историческото „полудяване“ на българския човек „под игото“ именно като способност да се прехожда между техните граници.

С навлизането и епидемичното разпространение на народнически идеи сред българската интелигенция интересът към „патриархалната старина“ добива идеологическа актуалност; литературата и науката (в онзи момент представена главно от историята, фолклористиката и етнографията) изработват форми и символен ресурс на неговото вербално присъствие. Започват да излизат Министерските Сборници за народни умотворения, наука и книжнина с първи редактори Иван Шишманов и Атанас Илиев; те ще се превърнат в богат източник на „народен материал“ за българските писатели и фолклористи. Нашият пръв етнограф Димитър Маринов събира и обобщава наблюденията си върху „патриархалната старина“; историци като Стефан Бобчев открито пропагандират патриархалната задруга като идеал на социални и нравствени отношения.

През 90-те години интересът към „изгубеното време“ на предосвобожденското минало става още по-актуален и популярен. Можем да го разберем като настоятелно търсене на социална алтернатива върху фона на все по-нарастващата неприязън към модерната българска държава. Бих могла да използвам много примери, но вместо колаж от кратки цитати предпочитам да приведа само един, но по-дълъг и силно изразителен откъс.

Той е взет от съчинението „Преглед върху нашия обществен живот“, публикувано най-напред в периодиката и после цялостно – като книга, през 1902 г. Негов автор е Димо Хаджидимов, социалист и деец на македонското движение, роден през 1875 г. и застрелян от известния терорист Владо Черноземски, преди да достигне петдесетгодишна възраст.

Днес държавата само с насилие спазва обществения порядък. Тя стои отгоре над всичките обществени бъркотии и без да дири началото им, тя само бди да не прибягнат те до своето крайно проявление. Обществото днес се страхува от държавата, но същевременно я мрази и ненавижда. Страхува се, защото тя е жестока със своите наказания; мрази я, защото тя е тежък товар за неговия гръб. Като казвам държава, естествено е, че я разбирам в нейната пълнота, т.е. че държавата е съвкупност от всички, които я представляват в даден момент: княз, министри и всички видове и родове чиновници, пръснати из обществото.

Тая държава обществото мрази. Мрази я с всичките ѝ представители. Бирникът! О, жалко човече! Знаеш ли ти какви чувства възбуждаш у хората, когато се явиш в средата им със своите тефтери? Чувствуваш ли каква злоба изпъква из гърдите им, когато те видят? Но ти си невинен; тебе те изпраща държавата […] Офицери и чиновници! Вие сте агенти на държавата. Я влезте в масата и вижте какви чувства храни тя към вас? Влезте и вижте как черни и грозни сте вие в нейните очи? Но вие сте спокойни, вие мислите, че изпълнявате величествени задачи […] Учители и съдии! И вие сте агенти на държавата. Уверени ли сте, че любов храни към вас туй общество, което сте се заели да възпитавате и съдите? Княже! Подозираш ли колко силна е привързаността на обществото към твоята особа? Долу маската, долу лъжата! Безпределна ненавист – туй е, което царства в обществото срещу държавата и нейните представители.

Но не само държавата е виновна за тежкото положение на българския човек. Злото започва, но не свършва с нейните институции, то е като зараза, плъзнала навсякъде – във всеки дом и у всеки човек. „Любов морал, братство, вяра, семейство, държава – всичко това е тъй изкълчено, тъй изтрито, тъй забъркано и окарикатурено, че самият живот не представлява сега друго, освен едно изкуствено купище от всевъзможни видими и невидими, малки и големи, заблудени и незаблудени мръсотии“, продължава нататък в съчинението си Димо Хаджидимов. И като него мислят множество български интелигенти, сред тях хора, които никога не са имали нещо общо със социализма, като Тодор Панов (първият български народопсихолог, поставил началото с книгата си „Психология на българския народ“ от 1914 г.), д-р Кръстьо Кръстев, Боян Пенев, Никола Кръстников (първият хабилитиран български психиатър, оставил любопитното съчинение „Опит за психологически анализ на нашия обществен живот“).

Върху основата на омерзението от настоящето животът в миналото изглежда все по-различен и все по-примамлив за въображението на българската интелигенция. Опозицията вчера – днес започва да работи не само в национално-исторически, но и в нравствено-битов, ежедневно социален план като механизъм за производство на алтернативна действителност. При това колкото по-назад, в размитото абсолютно отминало време на патриархалната общност се разполага идиличното „вчера“, толкова по-големи възможности за идеализация (заради голямата му дистанция с „днес“) дава неговото изображение. Това се вижда особено ясно в литературата, която представлява и най-добре развитият вид художествено творчество у нас в края на XIX век.

И ето, по този път и в този социален контекст тя се обръща към изобразяването на патриархалното село като спомен за един отминал, окончателно изгубен Златен век на разбирателството и хармонията в българския живот. Изглежда странно да си представим, че до този момент селото е било рядко срещан топос на сюжетното действие в белетристиката на страна, чието население е почти 90 процента селско, но такива са фактите. Възрожденската и ранната следвъзрожденска проза са съсредоточени върху малкия град: Трявна, Копривщица, Сопот, „Бяла черква“…

Патриархалното село в онзи момент не провокира въображението на българските писатели: първо, защото представлява буквална действителност, и второ, защото не предполага характери и проблеми, които биха могли да генерират послания, актуални за просветената част на българския народ. Необходимо е то да умре (или поне да напредне процесът на безвъзвратното му умиране), за да проработи като механизъм на идилично изображение и носталгични копнежи. Едва в края на XIX в. българската литература изобретява онова патриархално село, което ѝ е необходимо, за да отреагира (и да превъзмогне в някаква степен) травмите от социалното настояще.

Различните писатели постъпват по различни начини. Едни от тях черпят спомени направо из собственото си детство (напълно разбираем процес, като се има предвид, че никой от тях не е роден в София; една част произхождат от малки градчета, останалите – от село); и понеже детството им е било безметежно време, спомените за него се обагрят в естествено розов цвят. Други пък си набавят „спомени“ от сборниците с народни творения – на братя Миладинови, на Дозон, Министерските сборници – и с материала, почерпан от тях, си сглобяват традиционна действителност. Обща за всички писатели, както и за ранните етнографи, е липсата на съзнание, че фолклорното творчество не е задължително описание на реалния свят, а в не по-малка степен – израз на неосъществени желания, сублимации и проекции, все процеси с психичен характер.

По този път литературата и науката (етнография, фолклористика и първите опити за народопсихология) в края на XIX, а и през първите десетилетия на следващия, век използват фолклора и устните разкази на отделни селяни като документален материал. Читателите на свой ред възприемат литературата и науката като реалистично описание на една (идилична) действителност. В редакционната рецензия на Периодическо списание за „Дядовата Славчова унука“ например се казва: „тази повест никак не е плод на фантазията, следователно не е нещо измислено и художествено изработено, ами тя е току-речи просто копиране от някои страници или части от народния наш селски живот“. Дори през 30-те години на XX в. Иван Хаджийски ще използва творчеството на Елин Пелин като източник на примери за живота в патриархалната задруга. Така – с общи усилия, родени от общи потребности и мисловни нагласи – литературата и науката в края на XIX в. конструират традиционното село като изгубения рай на българския човек.

Но как изглежда това златно, безусловно изгубено време? Какви са опорите, героите и проявите на този почти-съществувал свят? В търсене на отговори ще използвам и съчинения от епохата между двете световни войни, защото тогава процъфтява дискурсът, наречен народопсихология, а конструирането на патриархалната старина е сред неговите най-актуални задачи.

Въпросът, от който неизбежно трябва да тръгнем, е: кога е съществувало традиционното българско общество? (В това, че то е именно селско, никой не изпитва съмнение, нещо повече, селският произход се възприема като автентичния произход на българския човек, включително на българските писатели. „Ние сме селяни и физиономичното в душата на българина е изразено предимно в селския живот“, пише Константин Гълъбов през 1930 година.) Единен отговор в тази посока няма. Според част от авторите това общество е умряло с развитието на занаятчийството и еснафите през Възраждането; според други – едва Освобождението е изкоренило условията за съществуването му.

И едните, и другите – заедно с всички писатели, повлияни от народнически идеи – вярват, че традиционният български свят е преддържавен, че той е хармоничен и отразява някакъв естествен, може би дори библейски зададен, ред, именно защото държавата няма участие в процесите на неговото вътрешно регулиране и самовъзпроизводство. (Тук, разбира се, всички забравят, че историята не познава недържавен български свят; дори в рамките на Османската империя българският народ не престава да бъде вписан и съответно да живее според установените форми и норми за управление в тази държава.) Добрата държава, иначе казано, е не-държавата, общество, което се контролира отвътре на себе си според някакви неписани, непрочетени, но могъщи закони. Ясно се вижда огромното желание на българската интелигенция да мисли своя автентичен произход извън границите на социалния ред, който ѝ е донесъл дълбоко разочарование и който тя отъждествява с хаоса на изкуствено (и следователно неуспешно) съградения свят.

Отхвърляйки съзидателните функции на държавата, а по този начин и на онзи „обществен договор“, според който хората стават граждани на една модерна държава, нашите писатели и народоведи отхвърлят основите на самата нация, като залагат изцяло на механизма, който сплотява древните общности (неслучайно толкова различни автори като Иван Хаджийски и д-р Кръстев използват термина „примитивен“, за да характеризират традиционния свят) – връзките на кръвта. Те са основният структурообразуващ фактор на традиционното общество; върху техния (буквално природен) ред са изградени основните форми на колективен живот: родът и задругата.

Родът е по-старата форма, той представлява голяма група (нерядко цяло село), която събира в общо стопанство и общо потребление три-четири поколения хора, свързани с всички видове притежание на общата кръв. Задругата е следващата степен на колективно стопанство, получена след разпадането на „първобитния“ ред; появяват се „големи челяди“, които повтарят състава на рода, но в умален мащаб. В България обаче, твърдят разумните автори като Боян Пенев и Иван Хаджийски, е разпространен вариантът „проста задруга“; тя обединява само един дядо (старейшина) с женените му синове и внуци.[1] Нейните главни особености, обяснява Боян Пенев, са две: „1. колективно владение на известни имоти и колективно ползуване от техния приход; 2. съжителство под началството на семейния старейшина”[2].

Именно общата собственост (иначе казано, липсата на частна собственост) и колективното ползване на всички стопански продукти са гарантирали целостта и хармонията на този ред. Те са му придавали онези качества, с които Иван Хаджийски описва задругата като блаженото време на българския човек: „с единството на стопанските интереси, с обезпечеността на задругарите, със спокойствието, с което всеки гледаше бъдещето, с общата радост от живота, труда, споделяна с близки и открити души и сърца, със своето безгрижно веселие, непомрачено от завист, злорадство, съревнование и грижата за утрешния ден…“ (Хаджийски, 137). Вярно, че Иван Хаджийски пише през 30-те години, но неговите обобщения само потвърждават онова, което Димитър Маринов е написал още през 1892 г. в своята „Жива старина“: „Действително в тия задруги било истинско щастие и благоденствие и не е било известно що е немоча (немание), бедност. Бедност можела да се появи само вън от задругата, само между такива домакинства, които са били изключвани из кръга на задругата поради леност, мързел или лош живот“.

Не е чудно, че всяка идеология, всяка школа на социалната мисъл е придърпвала към себе си тази красива и привлекателна визия на патриархалната задруга – или като минало, което възпява в контраст с настоящето, или като бъдеще, което обещава да създаде. Димитър Благоев например вижда в нея „едновремешния общоразпространен комунизъм“ („Народопсихология на българите“, 358), а за Иван Хаджийски тя съдържа „достатъчно елементи, които указват в каква посока може да се роди една нова нравственост, която да ни освободи от жестокия кошмар на днешния егоистичен морал“ (Хаджийски, 137).

Спокойният и охолен живот в задругата е гарантирал добродетелите в душата на българския човек, налагал е порядките на взаимно уважение и разбирателство в отношенията между обитателите на традиционния свят. Нравите, твърди Иван Хаджийски, са играели ролята на социални отношения и тъй като са били подчинени на един „естествен“ ред, то и социалната организация на задругата е била проста и вечна като смяната на сезоните, като редуването на празниците в традиционния календар. Оттук тръгва неудържимата идеализация на патриархалния българин, чийто (невиждан в реалността, но бленуван като реален в миналото) характер става доказателство за „автентичните добродетели“ на българския народ. Нека да видим това идеално създание през погледа на Спиридон Казанджиев:

В това общество отделният индивид не е бил в духовно противоречие със социалната среда. Следвайки установения бит, нравите и обичаите на тая среда, той е живял наивно в нейната традиция. Над общоприетите разбирания, над морала и религията той не е заставал с никакви съмнения. Опрян здраво о земята и небето, отделният индивид се е чувствал сигурен: онова, което земята е отказвала да му даде, той е молел от небето и е вярвал, че ще го получи. Тая вяра го е изпълвала с дълбок оптимизъм въпреки превратностите на съдбата. Скептицизмът и разочарованието на индивидуалиста са били чужди на тоя колективен човек. Той не е познавал духовното усамотение, нито е чезнел по други светове.

(„Защо сме такива“, 165)

Спиридон Казанджиев все пак е човек на науката, професор по философия, затова се старае да облече своята визия с терминологията на тогавашния академичен дискурс. Друг професор обаче, Константин Гълъбов, не успява да се сдържи в откровено поетичното описание на иконата патриархален човек, може би защото е филолог:

Едно пеещо полуезическо същество, той живее с религията на дъбравите и в песните му пее самата природа, защото самият той е един къс природа, недокосната от упадъчни културни влияния. Посветил живота си на черните угари, той се чувства като жених на земята и на песните му пригласят планинските ручеи и полските чучулиги. („Защо сме такива“, 224)

Но както казва самият Гълъбов, „идват времена, когато българинът става друг“. „Съзерцателният човек на кавала […] потънал в своите митични сънища“, все повече отстъпва мястото си на едно разсъдъчно и дейно същество, което най-напред извършва Възраждането, а по-късно се преобразява в прагматичния егоист на новото време. Липсват документи, които биха ни помогнали да проникнем реалистично в душата на предвъзрожденския българин. Ако съдим по спомените на чужди пътешественици, прекосили България през XVIII и XIX в., той изглежда различен, а в някои случаи и потресно различен от романтичните визии на нашите народници и народоведи. Нереализмът на описанията им обаче няма никакво значение за силата на тяхната вяра в идеалната нравственост на българския патриархален човек. Нещо повече, именно той, а не някакъв противоречив, разхвърлен реализъм, им е потребен, за да си изградят спасителен изход от действителността, която възприемат като потискаща и бездушна. Но нека се върнем отново към писателите народници от края на XIX век. Българското при тях, пише Иван Еленков, един от най-добрите културоведи на нашето минало от Освобождението насам

…е идентифицирано чрез т.нар. „традиционно общество“. Това предпоставя интереса им към сюжети от „безинституционалното“ съществуване на българското, към „неисторическото“ време, времето, нехронологизирано от „високи събития“, или по-точно тези събития са съзнателно пренебрегвани. Това предпоставя също интереса им към традиционния етос, към етнографския детайл, към родовите структури или изобщо към „случки из народния живот“ […] Това е образ на общество, облян в подправената светлина на една убийствена носталгия по традицията. Общество, представяно с хармонично изградена вътрешна йерархия, без вътрешни раздори (доколкото ги има, те винаги идват отвън). Това е приказното, стародавното село с неговото естествено стопанство и благословен пречистващ труд, стигащ измеренията на свещенодействие, затвореният кръг на годишните времена, това е голямото семейство с иманентно наложената не отвън, а отвътре йерархия, признаваща най-примитивното, почти биологическо различие.

(„Защо сме такива“, 17–18)

* * *

Има още един въпрос, върху който си заслужава да обърнем внимание, ако искаме да разберем процесите, които протичат в българската литература от края на XIX – началото на XX век. Кога се появяват условията за носталгична идеализация на някакъв образ или явление? Тогава, когато го възприемаме като безусловно изгубено, като безвъзвратно изчезнало. Идеализацията е механизъм за възвръщане на едно (реално или желано като реално) явление в емоционален план; въображаема компенсация за неговото не-съществуване. Такава ли е ситуацията с българското предмодерно село през 90-те години и по-нататък?

След Съединението от 1885 г. България притежава население около два милиона и половина, огромната част от което се занимава с дребно земеделие. Освобождението не спира процеса на това раздробяване, напротив – засилва го и така ще продължи и напред в годините до Първата световна война. Имаме точни данни от 1911 г., които показват, че дори тогава, четвърт век по-късно, 81 процента от населението продължава да живее в селата и (с малки изключения) се занимава със земеделие. Това положение консервира „най-важните стопански и социални микроструктури на традиционното общество“. Така се оказват пренесени „стереотипите на хилядолетната народна култура, нравственост, публична етика, ценностна система. Те възпроизвеждат в масов тираж атавистична социална психика, основана на примитивния фамилен трудов колективизъм, антииндивидуалистична по принцип, издигаща като мерило на обществената полезност въпроса за това, кой кого храни, боготворяща формалните белези на вскотяващия труд…“ („Защо сме такива“, 13).

Безспорно е, че текат и деструктивни процеси, които атакуват реда и нравите на традиционния свят. Като цяло обаче държавата не се опитва да унищожи селото, това би бил един безумен и саморазрушителен опит, защото кой тогава ще я издържа при четири пети селско население? Тя се опитва, доколкото може, да модернизира селото, макар че понякога му въвежда данъци, които правят живота да изглежда „от турско по-лошо“. Има, разбира се, и конструктивни подходи. Държавата започва да стимулира целенасочено развитието на занаятите, например чрез организиране на модните тогава стопански изложения. Така през 1892 г. в Пловдив е открито първото българско изложение на занаятчийски изделия и традиционни музикални инструменти.

Какви изводи можем да направим от всичко това? Усещането на традиционното село като умряло, абсолютно изчезнало не почива върху социалната реалност в България – както през 90-те години, така и доста по-късно[3]. Интелигенцията си въобразява смъртта на патриархалното село (както впрочем и конкретните измерения на неговото съществуване) по свои, „интелигентски“ причини. Сред тях на първо място стои все по-актуалното разминаване между „наивния колективизъм“ (въобразен като национално качество) и модерния индивидуализъм на личността.

Друг е въпросът дали българските писатели в края на XIX в. са истински модерни личности, индивидуалисти – поклонници на теорията за свръхчовека? Ако бяха, тe в никакъв случай нямаше да се тревожат така дълбоко от социалните конфликти и нравствения упадък на „малките хора“ в своя свят. Да не говорим за това, че нямаше и да реагират със сантиментално и поучително четиво, което напомня по-скоро за мисленето на нашите възрожденски дейци.

Разликата между интелигенцията и „народа“ следователно е била малка от гледна точка на обективистичното, рационализираното наблюдение. Разликата в същото време е била огромна заради желанието на същата тази интелигенция да не повтори живота на своите дядовци и бащи. Не реалността, а желанието създава илюзия за безвъзвратна умрялост на стария свят. То изобретява механизми и методи за превъзмогване на реалността, за превръщането ѝ в литературна реалност. Симптоматично за начина, по който работи въображението, „краят на патриархалното село“ не настъпва бавно и постепенно, както се полага на един почтен исторически процес. Напротив, белетристиката ни го представя като взрив, като сриване на устоите, върху които се е крепял традиционният свят. Някои произведения драматизират самата катастрофа (типичен е примерът с повестта „Гераците“); в повечето случаи обаче писателите предпочитат да сюжетират пречупените съдби на герои, които са преживели трагичния срив: обезродени, осиротели селски чеда, изгубили сигурността на домашния уют, попаднали сред студените нрави в големия и модерен град. (Впрочем кой град в България може да бъде наречен голям и модерен в края на XIX век?)

И така, катастрофалният срив на традиционното село може и да не е бил социална действителност, но това не попречва на литературата ни да го преживее в апокалиптичен план: рухват опорите (родът, задругата) на патриархалната общност, граници и синори набраздяват земята, тъмните страсти на частната собственост (скъперничество, алчност и завист) помрачняват съзнанието на довчера щастливите и спокойни селяни; „човекът на кавала“ става човек на парaта, на жаждата за индивидуален успех. И тъй като огромната част от населението на България продължава да бъде селско, катастрофата на традиционното село започва да изглежда като катастрофа на целия български свят. Това, което умира, не е конкретен вид (предмодерна) организация на селската общност, а духът на самата България, умението на българите да живеят в мир помежду си и в хармония с природния ред.

И накрая бих искала да представя една парадоксална страна на процесите, за които говорих дотук. Огромната част от българските писатели в края на XIX, та чак до войните на новия век присъстват в публичното пространство през изобличението на социалната действителност, установена с появата и развитието на модерната буржоазна държава. Изобретяването на патриархалното село като алтернатива на тази действителност е форма на протест срещу настоящето и утопичен спасителен изход от това, което се разбира като криза на българския характер. Модерната българска държава, пак през тези години обаче, също е заинтересувана от идеализацията на миналото, макар и по свои (в действителност общи, български) причини. Както знаем от историята и политическата икономия, едно от условията да съществува модерната нация (съответно модерната национална държава) е именно конструирането на общо (колкото може по-красиво и привлекателно) минало; то гарантира потребността и желанието на хората от една географска, историческа и политическа общност да сподeлят обща идентичност и да отстояват общите си, включително духовни, интереси. Така изведнъж се оказва, че дори народничеството (а в българския му вариант и „широкият“, или интелигентският, социализъм), замислено и практикувано като оръжие за борба с индустриалния капитализъм и бюрократичната, т.е. модерната, държава, обслужва в крайна сметка именно нейните исторически и политически интереси.

И още нещо, специфично за културния климат в България през онези години. Интелигенцията (важен субект в изграждането на нов тип държава) поема постепенно курс към модернизиране/европеизиране, а в онези години това означава мирогледен индивидуализъм, откъсване от традициите на селото и упование в антиколективистични утопии като тази за свръхчовека. Но точно творците, които най-бързо вървят по този път, активно и целенасочено участват в конструирането на носталгична памет за традиционни свят, преплитайки фолклорни образи и мотиви в своето творчество. Антимодерната ретроутопична стратегия очевидно не пречи на техните копнежи да бъдат модерни; двете противоположни посоки дори се събират продуктивно и съжителстват безпроблемно – така както в „Епически песни“ на Пенчо Славейков философските поеми допълват творби като „Коледари“ и „Епиталамии“ до една обща визия за „народния дух“.

Двадесетгодишният Яворов се измъква от дълбоката провинция и прониква в Мисъл – бастион на краевековната ни модерност, не с философски стихове, а със семпли по менталност творби, които стилизират фолклорна поетика – „Луди-млади“, „Калиопа“, „Овчарска песен“… Кирил Христов, веднага след успеха на ранните си подвизи като поет индивидуалист, се заема да обработва любовни народни песни (от тях през 1904 г. се появява стихосбирката „Самодивска китка“).

Така модернизъм и контрамодернизъм, утопия и опит за реализъм, носталгия по патриархалното минало и копнеж за европейско бъдеще кипят едновременно в българската литература между XIX и XX век. Враждите, омразите, бурите се случват по-скоро на частно, персоналистично равнище. На историческо и колективно ниво нишките на всички идеологии се преплитат в едно голямо общо кълбо, което ще си остане неразплетено/ неразсечено в десетилетията напред – извор на множество парадокси и странни противоречия.

Проф. дфн Милена Кирова преподава история на българската литература от Освобождението до Първата световна война и антропология на библейския свят в СУ „Св. Климент Охридски”. Ръководи  катедрата по българска литература от 2003 до 2011 и от 2015 насам. Автор е на 15 книги, сред които са монографиите „Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература”, „Йордан Йовков. Митове и митология”, „Проблематичният реализъм” и „Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария Завет”, „Литературният канон. Предизвикателства“.