Нямаха представа за какво става дума и затова толкова я мразеха. Не я понасяха от самото начало. Мислеха я за парашутистка, връзкарка, попаднала сред тях с ходатайства, наколенки или подлост.
В началото просто не я харесваха, но с времето я намразиха истински.
Тя не изпитваше такива емоции, но чувстваше тяхната неприязън и това я караше да се чувства неудобно. Надяваше се постепенно да успее да ги убеди, че грешат, но всъщност можа да убеди по-скоро самата себе си, че точно това е грешка – да се надяваш злонамерените да престанат да бъдат такива.
Понякога говореха с намеци, друг път я удряха съвсем директно. Бяха истинско олицетворение на метафората за българския казан. Всеки път щом успееше да зърне лъч светлина, те отново я помитаха и натискаха надолу, все по-надолу в казана, докато не млъкне от задушаване.
Името ѝ ги влудяваше. По случайност беше съименница на техен идол и затова толкова я мразеха. Та тя беше толкова различна, пълна противоположност, на малкия пръст на този идол не можеше да стъпи, та дори имаше наглостта да показва, че не симпатизира на системата, произвела това величие, макар личната драма на човека да предизвикваше у нея все по-голямо състрадание. Точно заради това не можеха да я понасят – как си позволява! Тя, нищо и никой, самата анонимност, да изпитва състрадание към такава знаменита личност. Ако искаше да знае, тя, точно тя, се нуждаеше от състрадание, но те на нея никога нямаше да ѝ го дадат.
Цялата тази омраза може би щеше да продължи да се развива в своя умерен и що-годе търпим ход, ако не възприеха едно нейно действие като особена провокация. Понеже се стремяха винаги да омаловажават нейната работа, в този случай решиха, че вече наистина си е заслужила як пердах, тъй като това, което беше направила, неочаквано за тях срещна по-голям отзвук, отколкото очакваха. Това съвсем не беше първият пердах, напротив, но бе още по-силен от предишните. Сега по нейна покана бяха дошли хора от много места и това ги вбеси. Как си позволява тази никаквица, та тя не е дори това, и това, и онова, а явно се мисли за „голямото добрутро“?
Все едно беше хвърлила камък в блато или в кълбо от здраво преплетени змии. Наистина кълбо и то в необяснимо силна спойка. Както в някой момент решаваше, че може би все пак е възможно разбирателството, добрите отношения, та дори и приятелството, точно тогава неочаквано по главата и най-често гърба ѝ заваляваха силни удари. Човекът, когото вземаше почти за приятел, изведнъж се оказваше отново част от кълбото и сега я удряше, хапеше и блъскаше с още по-голяма сила, сякаш по този начин самият той се защитаваше от злобата и отмъстителността на останалите змии в кълбото. Излезеш ли от кълбото, свършен си. Съединението прави силата – това беше принцип, който, за съжаление, по-често виждаше да се използва със зли намерения и още по-зли резултати.
А този път камък наистина имаше. Но не тя го хвърли, а те побесняха и го запратиха срещу нея. Петър. Вбеси ги с това, че отказа да се отрече от него. Опитаха се да я накарат да избира – или Петър, или те.
И да не се досещаше, че рано или късно ще се стигне до това положение, тя пак едва ли щеше да е в състояние да постъпи другояче. Не е хубаво да си обграден от толкова силна омраза, но щом хвърлят камъни по теб, ти в крайна сметка можеш да реагираш като будисткия монах – да си направиш от тях градина.
Когато се поотърси от бурята, продължила месеци наред, тя все пак се запита – защо тези хора не се сещат коя е действителната причина да я мразят чак толкова. Та нали тя беше съвсем незначителна и недостойна за внимание, както постоянно ѝ напомняха? Нали и всичката ѝ работата не струваше пукната пара? Също като на Петър, нали?
В един момент се наложи да проумее, че в нея те мразят всичко онова, което им бе отнело спокойното детство и младост. Те са били невръстни деца или младежи, когато като всички в страната и техните семейства е трябвало да свикват с новите условия на живот. Промяната никога не е лесна, още повече когато губиш удобствата на старите навици. Промяната е още по-трудна, когато в старите навици е имало нещо дълбоко порочно, но ти не искаш за нищо на света да го признаеш. Не можеха да я понасят, защото в нея, в думите ѝ, в работата ѝ виждаха символ на свобода, която не искаха. Нейната свобода не беше тяхната свобода. От тези два свята единият беше излишен. И това беше нейният.
Беше ясно, че най-накрая ще я убият. То не зависеше от тях, а те дори не подозираха, че играят игра, започнала хилядолетия по-рано. Защото завистта и омразата им не бяха техни, а камъкът, който отхвърлиха върху нея, беше като оня камък за препъване и камък за съблазън. Не виждаха ли, че в тях и чрез тях се провежда надпревара, чийто изход е бил решен предварително? А може би бяха убедени, че тъкмо те са правите, а тя трябва да понесе заслуженото си наказание. Като всички подобни „никаквици“ преди нея. Албени, Магдалени, Марии – какво по-голямо злочестие за една жена от това да е нищо и ничия. Die Niemandsrose.
Нямаше как да знаят, нито те, нито тя, защото никой жив до последния си дъх не може да знае със сигурност от коя страна ще се окаже накрая. Защото в живота всичко е несигурност и в последния момент всичко може да се промени в своята пълна противоположност.
Всъщност, макар и да не подозираха, те я нападаха точно заради това. Най-голямата им победа над нея щеше да бъде, ако я принудят да действа по техните правила, да стане като тях, една от тях, да влезе в кълбото. Дали те не бяха наистина прави?
„Ние сме заедно и сме силни. Ела с нас. Не бъди глупачка. Няма да успееш. Една птичка пролет не прави…“ – отекваше в съзнанието ѝ и се чудеше защо не спира да си припомня сонетите към Орфей на Рилке. Беше се вкопчила в тях като удавник за сламка. „Поетеса, пуйтеса… хаха-хаха“ – отекваше зад гърба ѝ.
Защо го правят? – не спираше да се пита. – Не разбират ли, че това е нелепо. Че тя не е против тях. Не ги мрази, не им желае злото.
„Не, против нас си. Със самото си съществуване ти вече си против нас“ – усещаше с кожата си мислите им.
И тогава, един ден, се появи тя. И заговори. Разказа историята на една жена. Била малко момиченце, когато баща ѝ бил убит от Народния съд. Още когато чу първите думи, усети как косата ѝ настръхва и в съзнанието ѝ започват да се надпреварват всички онези тежки истории за малки момиченца, чието детство е свършило преди да започне. Очите ѝ се премрежиха и се напълниха със сълзи.
„Колко е жалка! Колко е банална и сантиментална!“ – чуваше кискащите ухапвания на кълбото по кожата си. Не, нито сънуваше, нито си внушаваше. Не можеха да я понасят и не ѝ позволяваха да си поеме дъх, за да не може да говори. Бяха взели всички мерки, за да запушат устата ѝ. Битката беше на живот и смърт. Тя трябваше да умре, за да възкресят своя идол. И не че им трябваше толкова идолът, колкото удобствата на старите навици. Завръщането към топлия уют на кълбото. Змията, захапала своята опашка.
А момиченцето от историята прекарало цялото си детство в изолатора. Също като другите момиченца, чиито бащи, майки или баби и дядовци били съдени от Народния съд, убити или лишени от свобода като врагове на народа. Тяхната свобода срещу свободата на техните убийци.
Жената разказа за това как малката седяла сама на чина си в училище, как била под специално наблюдение и контрол, а съучениците ѝ нямали право да говорят с нея. Всеки, който покажел някаква, и най-малката дори добронамереност, рискувал да бъде следващият в изолатора. И ситуацията била безнадеждна, защото изолираните нямали връзка едни с други. Тези романтични истории за морзовата азбука по тръбите в затворническите килии са само по филмите.
Децата на враговете на народа, на бившите, трябвало да растат в изолатор, за да бъде унищожена у тях веднъж завинаги вярата в живота. Само така, без да ги убиват физически, с проявата на великодушие, кажи-речи, те нямало повече да застрашават удобството на кълбото. Защото макар и живи, в действителност щели да са напълно мъртви за този свят. Единствената им вяра, единствената им надежда за нещо добро, единствената им утеха щели да бъдат в отвъдния.
Момиченцето от изолатора пораснало все пак. Станало прекрасна и вдъхновяваща жена. Учителка. Възпитала няколко поколения ученици, които все пак малко по малко успели да научат историята на децата от изолатора. И да я разкажат на хората край себе си.
Когато жената приключи своя разказ, тя я стисна за ръката, благодари ѝ и си тръгна с чувство на облекчение и болка едновременно. Зарадва се, че среща сродна душа, но в следващия момент почувства остра пареща болка. Изолаторът беше вечен и сега в него беше самата тя. Дали щеше да има възможност да разкаже? И щеше ли да намери най-точните и най-вълнуващите думи, за да го направи? Някой щеше ли да иска да я чуе изобщо?
Помооооощ! Помоооощ! Помоооощ! – крещеше отчаяно и усещаше как стените я притискат в своята силна захапка. Може би тя самата никога нямаше да успее да излезе оттам, но докато все още имаше въздух, трябваше да разказва. Да разкаже за онова момиченце и за баща му, и за майка му, и за онова момченце, и за неговото семейство, да разкаже трагедията и на самото кълбо. Може би някой ден щеше да успее да го разплете, без да се налага да го разсича с ярост. Защото насила хубост не става, а гневът е погубил мнозина.
Да, колко е тъжно наистина, че хората не знаят какво правят. Все повече се усещаше, че и тя започва да казва: „Прости им, Господи, те не знаят какво правят“. Ако знаеха, никога не биха и помислили да го сторят. И затова не спираме да разказваме приказки. Разказваме ги, докато някой ден не разберем, че всяка дума в тях е самата истина.
