Портал Култура представя късометражния филм на Любомир Печев в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
„Изпитания“ (2018), режисьор и сценарист Любомир Печев, продуцент Милена Калева, актьори Леонид Йовчев и Ива Янкулова
В известната си студия от 1919 г. Зигмунд Фройд разсъждава върху природата на ужасяващото. Сред основните фактори, които предизвикват това специфично състояние в човека, според него са усещането за непреднамерено повторение, както и за безспорната прилика на дадена свръхестествена и страховита ситуация с действителността. По-плашещо за съзнанието е поставянето му в близост до нещо познато, но изглеждащо необичайно, отколкото в една изцяло непозната обстановка. Сякаш следвайки тази трактовка, късометражният филм „Изпитания“ на режисьора и сценарист Любомир Печев въвлича своя протагонист в кошмарния алгоритъм на една история, която предизвиква тръпки както у персонажите, така и в зрителите.
Сюжетът на филма се характеризира с фантасмагоричната фрагментарност, репетативната безизходица и стряскащите образи на съновидението, но същевременно с отчетливия контур, детайл и реализъм в заобикалящата среда, присъщи на бдението. Виктор (Леонид Йовчев) се събужда проснат на пода, с найлонова торба на главата и няма време да осъзнае събитията, тъй като е включен в някакво сюрреалистично съревнование, излязло сякаш от болното подсъзнание на луд злодей. Необичайните правила на това своеобразно състезание подлагат на изпитание неговите разсъдък и съобразителност. Той трябва да премине дадено разстояние, ходейки по точно определен начин, а ако не успее, идва Маската (Антони Давидов), неутрализира го и всичко се подновява. Не знаем нито кога е започнало, нито дали някога ще завърши, а още по-малко имаме представа каква точно е целта на всичко това.
Ако намираме някакъв код, чрез който да четем тази история, то той е в заглавието. Какъв обаче е източникът на тези изпитания? Дали Виктор е дал съгласието си и доброволно участва, или пък е бил заставен? Може би това е просто плод на трескавото му въображение или пък в действителност лежи в някоя стая с VR очила? Филмът може да се прочете и като иносказание за борбата между трима мъже за ръката на предизвикателната и фатално привлекателна арбитърка на състезанието – Тея (Ива Янкулова). Едно е сигурно, интерпретацията на филма е отворена за множество спекулации. Във всеки случай една тема се очертава пред нас, тази за страха. Виктор е видимо уплашен, както и другите участници в налудничавите изпитания. Всички те изглеждат завладени от страх, че могат да нарушат правилата, че няма да се справят, страх, че няма алтернатива, че другият ще победи.
Моментът, в който Виктор се опълчва срещу правилата, бележи началото на промяната в установената логика. Изглежда именно това е била целта на абсурдната надпревара. За да надвие вцепеняващия ефект от страха, той трябва да се идентифицира с алтернативата, да излезе от утъпкания път, за което пък се изисква смелост да е готов да загуби себе си, да се изправи лице в лице с ужаса от възможната загуба.
Каква е наградата за онзи, дръзнал да не спазва правилата на играта? Това е излизане от повторението, следователно от ужаса, или в дадения случай споделяне на повторението и измъкване от ужаса на самотата. Макар и с основание да предполагаме, че изпитанията ни най-малко не са завършили мъчителната си въртележка, то поне Виктор вече няма да ги понася сам. Пред него се отваря нов свят с различни възможности, сякаш символично загатнат от смяната на затворените пространства с откритата шир на финалните кадри.
„Изпитания“ може да се определи като сюрреалистичен трилър. Зловещ, антиутопичен, с почти незабележима, но чудесно използвана доза хумор, филмът на Любомир Печев ни кани на кратка разходка из тъмните подземия на човешкото съзнание, където правилата и естествените закони отдавна са поели по свои, често вледеняващи сетивата пътища. Картината доставя удоволствие, звукът хармонира със съновната реалност, актьорската игра е убедителна, а всичко това е обединено от страхотен сценографски подбор. Визуално изпипан мрачен разказ, който оставя зрителя с усещането, че въпреки всичко надеждата не е безвъзвратно изгубена.
Иван Врамин
