0
2306

„Изпитвам страхопочитание пред словото“

Интервю с хасковския журналист-легенда Недялко Бакалов

Недялко, ние сме набори и нашите пътища си приличат. В началото на трудовата си кариера и двамата бяхме учители, после станахме журналисти за близо две десетилетия. Дори бяхме колеги в два вестника – „Марица“ и „Новинар“. Впрочем, аз за пръв път чух името ти от устата на Наско Спасов, дивия и талантлив шеф на софийския офис на „Марица“ и после на „Новинар“. Разкажи за твоя път във вестникарството – какво ти даде и какво ти взе то? Кой ти беше най-големият журналистически удар?

Благодаря за вниманието към скромната ми личност! Накрая ще припомня какво казва мъдрецът Илия Бешков за интервюто. Междувременно ще се опитвам да го опровергая. Учителският ми стаж е около десетина години, с доста големи интервали. На журналистиката посветих 23 лета, като освен в споменатите от теб вестници писах и редакторствах в хасковските „Шипка“ и „Новинар юг“, в пловдивските „Денонощен новинар“ и „Неделен новинар“. 7 години бях в „Юниън телевижън“, която после стана програма „Ден“, от която тръгнаха със своя „Сблъсък“ Иван и Андрей. Известно време, не помня колко точно, имах рубрика по Радио Пловдив – „Седмичен отчет на чувствата“. Не знам как ме изтърпяха с лошата ми дикция. Бил съм още работник на протектор и общ работник в СМК-Велико Търново. От десетина години всяка есен бера грозде в лозята на братовчед ми Данчо, от което си правя вино и сетне варя ракия.

Разминах се с големия си журналистически удар, след като гоних Любчо Георгиевски от Скопие до Струмица, за да взема интервю от него за „Марица“. Той още беше само лидер на ВМРО-ДПМНЕ, не бе станал депутат. Отказа да говори, оправда се с деня за размисъл. Удавих мъката си със струмишка лозова в местния клуб на „комитите“. Голяма атракция там бе бай Иван – македонец от… Пловдив. Наско Спасов, Бог да му прости греховете, ми възложи да давам по един текст седмично в новосъздадената рубрика на „Новинар“, кръстена естествено „Национален писач“. Вторият автор в нея, за който си спомням, бе Иван Гарелов. Иначе голямата ми гордост в занаята е, че в един момент седмичникът „Неделен новинар“, правен с шепа хора, имаше тираж 35 000, а „168 часа“ беше с 10 хиляди по-малко. Бях заместник-главен редактор в това издание, в него излязоха предсмъртните спомени на Георги Джагаров.

90-те години на миналия век бяха романтичен период в правенето на вестници. Стигаше се и до крайности. Колежка в „Денонощен новинар“, която бе по-скоро хубавка, нежели талантлива, се залюби с комсомолски лидер, днес политолог, и получи предложение да премине във вестник „Дума“. По този повод в дясната колонка на първа страница пуснахме информация, оформена като скръбна вест. Финалните думи звучаха така: „Ти бе тъй красива, всеотдайна, затуй и мъката ни е безкрайна“. Снимката на красавицата бе с дебела траурна рамка. Когато „Денонощен новинар“, подобно на останалите следобедни вестници спря да излиза и стана седмичник, над главата в последния брой имаше тъжен цигулар и заглавие „Таз вечер празнувам разлъка“.

Ясно е, вестниците загинаха. Но какво им попречи да загинат с високо вдигнато чело – твоят коментар?

Попречиха им доста зависимости, основно финансови. Регионалните издания си отидоха първи – малко им беше солукът, както казват по нашия край. „24 часа“ все още държи гарда, а аз се кефя на коментарите на Валери Найденов.

Каква беше литературната ти 2021 година? Кои книги би откроил – ти имаш око на тънък наблюдател, още помня прекрасния ти текст за Дамян Бегунов, публикуван във „Факел“?

Нямам претенцията да познавам литературната продукция на изтичащата година. Разчитам основно на регионалната библиотека в Хасково, рядко си купувам книги – не по карману. С известно закъснение прочетох „Стоунър“ на Джон Уилямс. Велик американски роман, тъжна книга за лъжата, че си живял, както преди време обобщи Никола Статков. Мисля, че не е от тази година, но силно ме впечатли уж любовния роман на Константин Трендафилов „Затворисърце“. Добра е книгата на моя състудент, вече проф. д-р във ВТУ, Иван Станков – „Вечерна сватба“. Той изгражда своя спомен за Русе като колаж от стари вестникарски дописки и модерен поглед към миналото. Не мога да пропусна сборника с „невръстни“ разкази на Красимир Димовски „Момичето, което предсказваше миналото“. Един от тези разкази – „Вдовица“, е малък шедьовър. Направил си чудесно интервю с Краси, направо ми е чудно как си успял да го разговориш. Когато се видим с него, той отронва само: „Еее, пич!“ и придърпва плитката си на индиански вожд. А мълчанието му казва много. С удоволствие чета и прозата, и документалистиката на Андрея Илиев. Включително и последното от него – за легендарния разбойник Дочо Узунов.

Както всяка Коледа си препрочетох твоя разказ „Солено и сладко“, в края му винаги ми се приплаква. Звучи библейски, макар че в Библията май няма диалози. Има още един разказ, който пък ме кара да цвиля от смях – „Оплаквателна книга“ на Чехов. Това е животът – солено и сладко, тъжно и смешно, „добър ден и довиждане, отваряне и затваряне на вратите“, както казва в едно от ранните си стихотворения класикът Борис Христов

Един много личен въпрос – защо не прескочи в писателското поприще, както стори например твоят земляк Тодор Кръшков? Съжалявам, че неговите два романа „Кръв“ и „Брутално.bg“ не получиха полагащия им се национален отзвук.

Не съм имал никога писателски амбиции, винаги съм изпитвал страхопочитание и боязън пред словото. Имам си няколко стихотворения, както и прозаични опити, които съм написал под влияние на определени емоции. Те обаче са за строго лична употреба. Другото е пръснато по старите вестници – интервюта, очерци, репортажи, коментари, повечето от тях писани с върха на перото, надявам се.

Тошо Кръшков ми е приятел, но не ми е земляк. Той е карловец, дошъл по женска линия в Хасково. Има нов сборник с разкази с главен герой Пешеходеца, още се колебае дали да го издаде. Подарих му заглавие – „Грозните ангели“, засега не е почерпил.

Имаш поглед отблизо върху литературния конкурс за дебютна книга „Южна пролет“, който се провежда от над три десетилетия в Хасково, дори напоследък беше и член на журито му. Успява ли конкурсът да изпълнява мисията си и да откроява най-стойностното сред дебютите, или в годините е имало по-леки и по-тежки компромиси? Хасково добре ли се справя със задачата си на домакин?

„Южна пролет“, на който ти си лауреат, е конкурс с физиономия, а Хасково – гостоприемен домакин. Опитвам се да следя продукцията на дебютантите, нашествието на графоманията е стряскащо. Добре че има автори като Ангел Иванов, за да не губи човек надежда. Днес всеки може да пише и да издава, но най-често крайният резултат е плачевен. „Деца, боя се зарад вас“, написа Яворов.

Примката около врата на българската позиция за Македония се затяга все повече. Как гледаш на различните страсти във връзка с нея?

Нашите първи братовчеди ще се окажат по-хитри от нас. Днес четох, че външният им министър заявил, че са готови да включат българско малцинство в конституцията си. Ако това стане, ще затворим с въздишка „най-романтичната страница от нашата история“. Президентът Радев сътвори гаф, чиито гибелни последици вероятно сам не осъзнава. Ще се поопъваме колкото за хатър, пък ще клекнем пред Европа и Америка. Македонците си отиват от нас…

Как ти се отразява животът в родното ти село Мандра, където, доколкото разбирам, се завръщаш все по-често? Каква беше Мандра от детството ти и каква е сега?

Всяка седмица съм в Мандра. Спя в леглото, в което са спали баба ми Дяка и дядо ми Паскал. Насадил съм петдесетина овошки в двора, имам и малко лозенце. През лятото ходя за риба, която после поливаме със студена бира с комшията ми бате Пенчо. Тръгвам си винаги тъжен от селото, в което съм роден. Тука имаше гора от хора, както би казал Владимир Голев.

Помня някаква манифестация, май първомайска, през чакъла на селската Главна дефилираше трактор „Зетор“, вместо гуми на колелата му имаше метални шипове. Още помня как, когато се скъса стената на селския язовир, дядо ми докара каруца с риба. Същият този мой дядо беше разчистил пътека от къщата ни до уличната врата в навалелия сняг. Минавах през тунел, чиито стени бяха по-високи от мен. Не мога да забравя селските сватби, кой знае защо предимно есенно-зимни. В един момент хорото спираше, играчите клякаха и започваха да викат: „Калтата, винце!“. Калтата, кумът де, тръгваше с бакърчето, изпиваха го, после пак заиграваха.

Сега селото живее в своята щастлива незначителност, а аз се завръщам в очакване на чудото.

Какво си пожелаваш и какво ни пожелаваш през Новата 2022 г.?

На себе си пожелавам здраве и успешно пенсиониране наесен. Пожелавам си да спастря някой лев и да оправя покрива на селската си къща, който капе на две места. На малката си дъщеря желая успешно приключване на докторантурата, на голямата – да ме зарадва с втори внук. И да остареем – е, не като катедрали, като скромна селска черква, покрита с турски керемиди.

Накрая – Илия Бешков за интервюто: „Много обичам интервюто. В него човек винаги лъже. Зададените въпроси не интересуват запитвача, а отговорите са най-грижливо съчинена лъжа. Така интервюто става изкуство.

Аз не чета чужди интервюта, а само собствените си. Толкова убедително съм лъгал в тях, че като ги чета, всичко става съвсем истина.

Честните и искрени хора никой не интервюира. Те не умеят да лъжат и да забавляват – нито другите, нито себе си.“

Недялко Бакалов е роден преди 63 години в хасковското село Мандра. Завършва българска филология във Великотърновския университет. Повече от половината му трудов стаж е в медии, основно във вестници. Доработва до пенсия като екскурзовод в музейния център към тракийската гробница в Александрово. Обича да чете талантливи текстове. Живее раздвоен между Хасково и родното си село.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа бъдещето на академичната традиция
Следваща статияArtificem commendat opus