Откъс от последния роман на Томас Ман, изданието е на „Колибри“, преводът на Жанина Драгостинова

„Изповедите на авантюриста Феликс Крул“ само формално изглежда като първа част на по-мащабно произведение, обещаващо продължение. Писателят започва работа по него в младостта си, но го завършва едва в края на живота си. Според изследователите му, ако се търси прилика между автора и неговите герои, то тази с Феликс Крул е най-голяма.

Син на някога заможен, но фалирал производител на вино, Феликс Крул владее до съвършенство изкуството на преобразяването, с лекота приема предизвикателствата и от всяка ситуация излиза като победител. Той с хитрост се освобождава от военна служба; с находчивост успява да направи кариера в парижки хотел; приема чужда самоличност и поема на пътешествие; пленява сърцата едновременно на две жени – майка и дъщеря… Крул обича лукса и знае как да се домогне до него – винаги играейки роли, винаги различен.

„Изповедите на авантюриста Феликс Крул“ е ярка картина на обществото преди „Голямата война“, на кризата на идентичността, но изобразена в игрово-пародийна перспектива, на силата на въображението и неукротимия стремеж към щастие. Книгата има различни екранни прочити през годините, последният е от 2021 г. Режисьор на филма е Детлев Бък, който е и съавтор на сценария с известния германски писател Даниел Келман.

Томас Ман (1875–1955) е немски писател, есеист, социален критик, филантроп, носител на Нобеловата награда за литература от 1929 г. Pоден е в семейството на Томас Йохан Хайнрих Ман, сенатор и едър търговец от стар патрициански род, в северния град Любек. Посещава частно училище, а три години след смъртта на бащата и ликвидацията на фирмата му семейството се преселва през 1893 г. в южния баварски град Мюнхен. Там Томас Ман започва работа в застрахователна компания, но бива уволнен. Решава да посещава лекции в Техническия университет в Мюнхен с намерението да стане журналист. През 1894 г. публикува първата си новела „Падналата“ в авторитетното списание „Ди Гезелшафт“. Става сътрудник на списание „Симплицисимус“ и създава множество кратки разкази и новели. През 1895–98 г. заедно с брат си, бъдещия писател Хайнрих Ман, пребивава в Италия, главно в Рим и Палестрина. Още там започва работа над епохалния си роман „Буденброкови“ и публикуването му в 1901 г. го спасява от тежка житейска криза. Следва бърз литературен възход и обществено признание – тогава създава романа „Кралско височество“ (1902) и прочутите новели „Тристан“ (1903) и „Тонио Крьогер“ (1903). През 1912 г. излиза новелата му „Смърт във Венеция“. През 1919 г. Томас Ман става почетен доктор на Бонския университет. А през 1924 г. излиза романът му „Вълшебната планина“. 

„Изповедите на авантюриста Феликс Крул“, Томас Ман, превод от немски Жанина Драгостинова, художник на корицата Стоян Атанасов, издателство „Колибри“, 2025 г.

ВТОРА ГЛАВА

В този дом през един хладен дъждовен майски ден, месецът, в който желанията напъпват – впрочем неделя – се бях родил аз и оттук нататък възнамерявам повече да не изпреварвам събитията, а да спазвам стриктно времевата им последователност. Раждането ми, в случай че правилно съм осведомен, било дълго и бавно и не минало без изкусната помощ на тогавашния наш домашен лекар д-р Мекум, и то най-вече защото аз – ако ми е позволено да назова „аз“ онова далечно и чуждо за мен същество – съм се държал изключително бездейно и безучастно, почти не съм подкрепял усилията на майка ми, не съм показвал ни най-малко старание да се появя на този свят, който след това така пламенно щях да заобичам. Въпреки това съм бил здраво и добре оформено дете, засукало многообещаващо от гръдта на една отлична дойка. Но замисляйки се за своето вяло и неохотно поведение при раждането, няма как да не отдам това очевидно нежелание да сменя здрача на майчината утроба със светлината на деня на изключителната си склонност и дарба да спя, която притежавах още от малък. Казваха ми, че съм бил спокойно дете, не съм бил ревльо, не съм смущавал възрастните, отдавал съм се на дрямката и полудрямката в степен, удобна за бавачките ми; и макар че по-късно започнах да изпитвам толкова силен копнеж към света и хората, че под различни имена се омесвах сред тях и правех всичко възможно, за да ги спечеля, нощта и сънят винаги оставаха за мен съкровен дом, където, дори и без тялото ми да е уморено, леко и с удоволствие се отнасях, потъвах в забрава без сънища и се събуждах след дълъг, десет, дванайсет, да, дори четиринайсетчасов унес бодър и много по-доволен, отколкото след успехите и удовлетворенията на деня. В необичайното влечение към съня би могло да се съзре противоречие с голямата ми страст към живота и любовта, която ме беше обладала и за която на съответното място ще стане дума. Вече споменах, че в това отношение аз усилено размишлявах и неведнъж ясно разбирах, че тук има не толкова противопоставяне, колкото скрита взаимосвързаност и съгласуваност. Именно сега, когато, макар едва на четиресет, се чувствам остарял и уморен, когато вече не усещам никакво влечение да бъда сред хората, а предпочитам да остана насаме със себе си: чак сега сънливостта ми е отслабена, сега в известна степен съм се отдалечил от спането, сънят ми е по-кратък, лек и никога не потъвам надълбоко в него, докато преди в затвора, където имах много възможности за това, спях много по-добре, отколкото в меките легла на хотел „Палас“. Но отново допускам старата си грешка да избързвам.

Нашите често ми казваха, че съм бил щастлив човек, задето съм роден в неделя, и въпреки че не съм възпитан със старите суеверия, винаги съм свързвал този факт с малкото си име Феликс (нарекли са ме на кръстника ми Шимелпристер), както и със своя финес и привлекателност, и съм придавал на всичко това някакво тайнствено значение. Да, вярата в моето щастие и че съм избраник на боговете, винаги е била жива дълбоко в мен, и мога да кажа, че в най-общи линии никога не ме е излъгала. Определяща особеност за живота ми е да възприемам всяко страдание и мъка като изначално чужди и нежелани от съдбата ми, а през тях винаги като слънце да проблясва моето истинско и същинско предопределение… След това отклонение в общи описания продължавам напред, като ще се опитам с едри щрихи да представя картината на моята младост.

Бях невероятно дете, непрекъснато веселях домашните със своите хрумвания и с въображението си. Мисля, че добре си спомням, или пък често ми е било разказвано, че още във времето, когато са ме обличали с рокличка, съм обичал в игрите си да бъда кайзерът, като с голяма упоритост часове наред съм държал останалите да ме приемат по този начин. Седнал като на трон в малката си количка, в която детегледачката ми ме буташе из градината или по коридора вкъщи, поради неизвестна причина извивах устата си възможно най-надолу, така че горната ми устна неимоверно се удължаваше, и бавно мигах с очи, които се зачервяваха и пълнеха със сълзи не само заради кривенето, а най-вече заради вътрешното ми напрежение. Седях в количката стихнал и обладан от мисълта за своята преклонна възраст и височайше достолепие; а детегледачката ми беше задължена да съобщи на всеки срещнат обстоятелството, че и най-малкото неуважение спрямо прищявката ми безкрайно би ме разлютило. „Извела съм кайзера на разходка“ – обявяваше тя, при което непохватно полагаше длан до слепоочието си, все едно че козирува, и всеки ми изказваше почитанията си. Още повече че моят кръстник Шимелпристер, винаги склонен да се шегува, като ме срещнеше в този ми вид, беше готов по всякакъв начин да подсили надменността ми. „Вижте го, идва насам, беловласият герой!“ – казваше той, като правеше неестествено дълбок поклон. След което заставаше на пътя ми, все едно е народът, и с ликуващи викове хвърляше нагоре във въздуха шапката, бастуна и дори очилата си, като се смееше чак до припадък, докато на мен от вълнение сълзите ми се стичаха по удължената ми горна устна.

Продължавах да играя подобен род игри дори и в късните си момчешки години, във време, значи, когато вече нямах право да се надявам на подкрепата на възрастните. Пък и тя не ми липсваше, много повече се радвах на независимостта и самодостатъчността на силата на своето въображение. Една сутрин например се събудих с решението днес да съм осемнайсетгодишен принц на име Карл и поддържах тази си фантазия целия ден, да, дори няколко дни; тъй като неоценимото предимство на подобна игра се състои именно в обстоятелството, че не е необходимо да бъде прекъсвана нито за миг, даже и по време на така досадните учебни часове. Движех се, преобразен в представите си като любезна издънка на императорското семейство, провеждах бодри и вълнуващи диалози с някой губернатор или пък адютант, които уж ме придружаваха, като неописуеми бяха гордостта и щастието, с които ме изпълваше тайната на моето изискано августейшо съществувание. Какъв прекрасен дар е фантазията и каква наслада може да предоставя тя! Колко глупави и клети ми изглеждаха останалите момчета на градчето, на които очевидно не им беше дадено да разполагат с това богатство и които следователно не можеха да вкусят тайните радости, които аз без никакво усилие и без каквото и да е външно указание получавах само благодарение на волята си! Но пък от друга страна, на онези прости младежи с четинести коси и зачервени длани никак нямаше да им се услади и щяха да изглеждат смешни, ако си бяха внушили, че са принцове. Аз обаче притежавах мека като коприна коса, която рядко се среща при мъжкия пол, и която, понеже беше руса, заедно със сиво-сините очи, представляваше завладяващ контраст спрямо златистия загар на кожата ми: така че в известна степен оставаше неясно дали всъщност съм блондин или брюнет, с еднаква сила можех да мина и за двете. Ръцете ми, за които отрано почнах да се грижа, бяха приятни на вид, без да са прекалено слаби, освен това никога не се изпотяваха, бяха умерено топли, сухи, с добре оформени нокти, сами по себе си благодат; а гласът ми, още преди да мутира, галеше ухото, обичах да се слушам дори когато бях сам, и когато се отдавах на щастливи, изпълнени с много жестикулации, безсмислени дрънканици и привидни разговори на измислен от мен език с моя невидим губернатор. Такива лични предимства най-често са неща, които не подлежат на измерване, те могат да бъдат уловени само чрез тяхното действие и даже при наличието на изключителни умения пак трудно се поддават на словесно описание. Във всеки случай бях убеден, че съм направен от по-благороден материал или, как се казва, че съм издялан от по-фино дърво в сравнение с връстниците ми, като при това изобщо не се боя, че мога да бъда обвинен в самовлюбеност, защото трябва да съм пълен глупак или лицемер, ако се представям за евтина стока, затова в интерес на истината повтарям, че съм издялан от най-финото дърво.

Израсъл в самота (тъй като сестра ми Олимпия беше с доста години по-голяма от мен), аз имах склонност към специални занимания, които сам си измислях, като веднага мога да дам два примера. Първо по своя си причудлив маниер бях обзет от желанието да изследвам и да изпитвам върху себе си силата на човешката воля, тази така тайнствена власт, често притежаваща почти свърхестествено влияние. Известно е, че зениците на очите ни се свиват и разширяват в зависимост от силата на светлината, която попада върху тях. Сега обаче аз си бях наумил да подчиня на волята си тези инстинктивни движения на своенравните мускули. Заставах пред огледалото и опитвайки се да изключа от главата си всички останали мисли, събирах цялата си душевна мощ, за да отпратя заповед към своите зеници да се свиват или разширяват, когато аз поискам и мога да уверя, че упоритите ми упражнения действително бяха увенчани с успех. Отначало, под въздействие на вътрешното напрежение, от което пот избиваше по челото ми, а лицето ми променяше цвета си, зениците ми започваха нервно да трепкат, след това обаче наистина със силата на волята си успявах да ги накарам да се стеснят до малки точици или да се разширят до големи, черни лъскави кръгове, а удовлетворението, което ми носеше този успех, беше едва ли не стряскащо и придружено с тръпки на ужас от тайните на човешката природа.

Едно друго размишление, което по онова време често завладяваше ума ми, а и до днес за мен не е изгубило своята привлекателност и смисъл, се състоеше в следното: „Кое е по-изгодно – питах се често аз, – да виждаш света малък, или да го виждаш голям?“. А това означаваше: великите мъже, мислех си, пълководците, известните държавници, завоевателите и владетелите от всякакъв вид, които мощно се извисяват над обикновените хора, трябва да са устроени така, че светът да им изглежда малък като шахматна дъска, тъй като иначе те не биха имали безскрупулността и хладнокръвието, с които нагло и безогледно изпълняват прозрачните си планове и разполагат с благополучието и нещастието на отделния човек. От друга страна обаче една такава стеснена гледна точка несъмнено лесно би могла да стане причина човек да остане напълно бездеен в живота си и нищо да не постигне; защото, който се отнася към света и хората като към нещо дребно или направо нищожно и отрано се изпълни с мисълта за тяхната незначителност, ще е склонен да потъва в равнодушие, мудност и с презрение ще предпочетe пълното спокойствие пред това да упражнява каквото и да е въздействие върху умовете – освен това поради своята нечувствителност, поради липсата на съпричастие и загриженост на всяка крачка той ще нанася обида на самоуверения свят и така сам ще си отреже пътя дори към случайните успехи. „Не е ли за предпочитане – питах се аз – човек да съзре в света и човешкото същество нещо велико, прекрасно и важно, което да си заслужава усърдието и всяко положено усилие, за да получи поне малко признание и да бъде оценен по достойнство?“ Против този широк и уважителен възглед стоеше аргументът, че човек лесно би попаднал в плен на самоподценяването и вътрешния смут и тогава светът с усмивка би подминал благоговейния глупак, за да си потърси по-мъжествени любовници. Но от друга страна, една такава вяра и отдаденост носят и своите големи предимства. Защото, който възприема всички неща и хора като пълноценни и важни, не само че така ще ги ласкае, с което ще си осигури някои облаги, но ще изпълни и цялото свое мислене, както и поведението си със сериозност, страст и отговорност, които, след като го превърнат едновременно във важна и достойна за обич личност, ще могат да го изведат до най-големите успехи и да му осигурят върховно влияние върху другите. – Ето такива едни неща си мислех аз и претеглях всяко „за“ и „против“. Впрочем неволно и съобразно собствената си натура винаги се придържах към втората възможност, приемах света като велико и безкрайно привлекателно явление, което крие най-сладките благини и което би възнаградило достойно и във висша степен всяко мое усилие и добро представяне…