Лаконичен и точен. Скептичен и доброжелателен. Внимателен към детайлите, но и със силно чувство за мярка. Това е един от големите писатели на ХХ век –Шандор Мараи, забраняван за публикуване между 1948 и 1990 г. в Унгария, почти непознат като име до края на века, награждаван посмъртно и днес определян като класик на модерната литература.
У нас Шандор Мараи е познат и ценен – заради биографичния си роман „Изповедите на един буржоа“ и „Свещите изгарят докрай“, издадени преди повече от десет години от „Стигмати“. Но Мараи освен блестящ стилист, какъвто го знаем, е още поет и журналист, а това си личи като че ли най-добре и в сборника с фрагменти „Четирите сезона“, които сега излиза на български език.
Защото „Четирите сезона“ е личен дневник, в който Мараи говори не толкова за себе си, колкото за света около себе си. В книгата има кратки бележки за почти всичко. Понякога това са остроумни бележки, пълни с поезия за времето или за зимата, друг път – есеистични размисли за младостта и за мъжката зрялост, за смирението и за Шекспир, за Чехов и Достоевски, за Вирджиния Улф, за писането и музиката. Тук има пътни бележки от Сицилия и Париж, от Венеция и Лондон. Това са записки, писани в продължение на години, в които има крилати фрази и философски есета, автобиографични наброски и откровения. А стилът на Мараи сякаш е шлифован до съвършенство.
През тези седмици тихо започвам да пътешествам.
Вече не обичам да пътувам надалеч. Вече повече ми харесва пътуването вътре в себе си. Преди няколко години, когато ме споходеше подобно влечение, не се прицелвах в нищо по-близко от Бомбай или Китай. Като съвсем непосредствена, банална цел, за която си мислиш с прозявка, пред очите ми се мържелееше Сан Франциско. Сега вече обичам да пътувам бавно, много бавно. Не е важно влакът да напредва. Важното е аз да напредвам. Това е много по-трудно.
В „Лош знак“ Шандор Мараи пише:
През изминалите две десетилетия нито един унгарски писател не е извършил самоубийство заради жена. Лош знак: лош за жените, лош и за литературата.
Тези бележки нямат години. Имат само сезони – обединени са под имената на различните месеци през годината. Но не е трудно да се разпознаят годините, защото Мараи споменава за съветската окупация или за среща с класа след двадесет години, за омразата, която покълва в човек, когато стане на четиридесет години.
Но днес писането на Шандор Мараи не може да се отдели от биографията му – писателят има съдба, достатъчно интересна за роман. Учи в Берлин, живее във Франция, Италия и Швейцария, самоубива се в Америка.
Признава, че за образец на писането са му служили текстовете на Томас Ман. Мараи е първият преводач на Кафка на унгарски език. Работи в Берлин по времето, когато Хитлер идва на власт, и пише силни антифашистки текстове, преживява съветската окупация, но прекарва последните години от Втората световна война в изолация. До смъртта си живее в Америка, в бедност и уединение, а след смъртта на съпругата и сина си, слага сам край на живота си.
Живея тук, на Земята, и съм обиден. Векът, в който живях, бе век на напредъка и разума; за такъв го провъзгласяваха. Търся думите, които биха изразили причината за обидата ми. Разгледах всички думи, които биха оправдали отвращението и отчаянието ми; но всяка дума е слаба. Сигурно бих могъл да се изразя и така: обиден съм, защото векът, в който живях, беше непретенциозен и лишен от благоговение, пише Шандор Мараи. А месецът е „Януари“.
И накрая – трябва да се отбележи прецизният превод на Юлия Крумова, но и да се спомене, че след издаването на фрагментите май вече е подготвена почвата и е време да се появят и стиховете на Шандор Мараи на български език
