Начало Идеи Изповедта на един чуждопоклонник
Идеи

Изповедта на един чуждопоклонник

Ото Кронщайнер

„За мен не е чест да бъда почетен доктор на един университет, който, както и в сталинско време, използва отличията като дисциплинарна мярка срещу различни възгледи“, написа проф. Ото Кронщайнер преди 22 години. Австрийският българист си отиде от този свят на 26 октомври 2023 г.

1.

Избор по родство… Изследва го в едноименния си в роман Гьоте. А аз съм го изпитал и знам: изборът е направен още преди да се явиш; явяваш се програмиран и срещаш, които трябва да срещнеш; и става, както трябва да стане…

2.

Първото голямо спъване на вестника се случи тъкмо по време на управлението на ОДС с министър-председател Иван Костов. Така че натякванията и до днес, че съм поддържан от него са безпочвени. От януари 2000 г. до 1 септември вестникът спря, потъна, изчезна… Имах дългове към печатницата ИПК „Родина“, на чието ръководство направих най-големия ихтибар: регистрирах ги в съда; тия вечни чиновници иждивенци, с важни постове в Министерството на индустрията, зачислени към допълнителни възнаграждения – членове на борда, не бяха си доопекли работата, имаха юридически пропуски. Сделката ни беше: регистрирам ви, а вие ми погасявате част от дълга чрез реклама на ИПК във вестника; при предишния директор, назначен от Андрей Луканов, номерът мина, но сега, при нашите, ударих на камък: все отлагаха решаването, печатаха вестника, но като надушиха идващата смяна на властта, изведнъж станаха обратното, на това, за което се представяха: спряха да печатат вестника. (Ах тези комунисти, хамелеонстващи в своята противоположност: антиткомунисти!)
За 8 месеца излязох от положението. За компенсация – заведох екипа на вестника във Виена и Залцбург (винаги скътвах бели пари за черни дни).

Съдействие ни оказа аташето по култура в нашето посолство Лилия Рачева; в Залцбург пребиваването ни уреди днешният професор Иван Младенов, тогава лектор по български език и литература в тамошния университет. Българската общност ни отведе в уютно ресторантче, където стана срещата ни разговор, дори успях да продам за австрийски шилинги няколко от книгите, които носехме. Когато рекохме да платим вечерята – стопираха ни: всичко е уредено от домакините – залцбургските българи, сред които се оказаха и австрийците проф. Ото Кронщайнер и Инге Огнянов – вдовицата на Христо Огнянов.

Инге я знаех от България – предприемчива, общителна, секретарка, спасителка, а и грижовна, досущ майка за нашия поет, публицист и журналист. Инге – пъргава, разговорлива-приказлива и готова винаги да помогне…

  1.  

Не познавам свестен българин, който след падането на Берлинската стена да не е искал да се отървем от руско-съветския деспотизъм и да заживеем по земните и божиите правила на цивилизования свят. Още повече че русифицирането и съветизирането ставаше все по-агресивно и удряше в атавистичния слънчев сплит, събуждайки инстинкта за национално самосъхранение. Сривът на системата бе така неочакван, развалините толкова грандиозни, че смятах срутването за окончателно. Ох, по-скоро, и завинаги! да се отделим от азиатския автократизъм и да се слеем с просветената Европа. Тези неказани по този начин копнения и мисли мигновено ме сближиха с проф. Ото Кронщайнер, когато дойде в редакцията на „Литературен форум” през 1999 г., доведе го Детелина, съпругата на Иван Младенов.

Ото Кронщайнер

Професорът бе от хората, които приемаш от пръв поглед. С някои се разбираш веднага, а за други не стига цял живот. С впечатляваща осанка и изразителна повече от всякакви думи глава, направо артистична, внушаваше авторитет и същевременно, макар и сдържан, бе достъпен, потръгнеше ли разговорката за съкровените неща, които по-горе споменах. С такива хора и рядко да се срещаш, сте винаги в общение, мислите независимо един от друг за все същите неща, а видите ли се – изненадани сте от еднаквите съждения, сякаш през цялото време сте водили телепатичен диалог.

4.

Боже, с какъв трепет, повярвали, че комунизмът е напуснал за вечни времена нашите земи, идваха изстрадалите родината си български емигранти! Христо Огнянов – по възрожденски развълнуван, трептенията на чувствата му бяха трептения на гласа и ръцете. Сигур и затова, когато ни покани с Тончо Жечев на обяд, преминал поносимия им предел, почти през цялото време, заговореше ли, държеше ме за ръката. Сякаш да се оттече напрежението. Личи и на снимката, която Инге ни направи в моя предпочитан ресторант „Гардън клуб”, в който предложих да е обедът. Тя бе като сянка на своя Христо, участваше във всичко само и само да го облекчи.  

С Тончо Жечев и Христо Огнянов

За мен обаче Инге по загриженост и обич имаше своя двойница и тя бе българка.

  1.  

Моята балдъза – Диана-Димитрица Клайн е издирвачът и съхранителят на родовата памет. Тя ме запозна с първата братовчедка на тъста – леля Миче.
Тя ми даде тази снимка:

Леля Миче и Христо Огнянов

Помня приживе какво ми бе разказал тъстът за първата си братовчедка Маргарита: още щом се появи Христо в Стара Загора и дойде в нашия  клас, двамата бяха все заедно, като слепени, не можеш да ги отлепиш… (до сълзи ме е трогвало, когато го прочетох, а и сега – когато си го спомням, пътуването на 15-годишния Христо Огнянов от Скопие до България през кралска Югославия и как го е напътствал брат му Борис да разбере кога е пристигнал в обетованата земя – щом видиш в надписа на гарите да има ѫ, вече си в безопасност). И през юношеството и младостта съвсем естествено Маргарита и Христо преминали направо в женитбата – през 1940 г. Отвореше ли се дума за Христо, разбирах, че още го обича. Така трябва да е било до края: леля Миче – Маргарита Христакиева, родена през 1913 г., умира през 2012 г., 6 месеца не ѝ достигат, за да стане столетница. Последните няколко десетилетия живя в Чехия, само лете идваше в България: имаше малка и артистична вила на един баир в Бистрица.
Изглежда изпитанията са извор на дълголетие…

6.

Къде ли не е разпръснато българското семе… А и колко от чуждото има в нашето?! Глобализацията не е следствие само на икономиката, но и на разселването на народите, сякаш те отново се стремят да се съберат като преди Вавилонското стълпотворение и пак да имат един общ език.
Само ние тук, на Балканите, вървим в обратна посока.

7.

Огнянов не е и сънувал, че знам за него повече, отколкото обикновено се знае; всъщност бяхме дори роднини; или поне сме били. А леля Миче ми е разправяла, че през 1944 г. той я изпратил до българската граница, но не посмял да я прекрачи. Същата граница, която 15-годишен е пресякъл. Една и съща, с едно и също име на държавата зад нея, а вече – друга! Държава, която отражда, а нарича отродители отродените от нея!
И там, на ръба на двата свята, останали разделени завинаги.
Със същата неотменност, с която били слепени завинаги.
Отвореше ли се неволно дума за фрау Инге – за нея леля Миче сипеше само хубави думи, тя бе спасила и продължила обичта ѝ към нейния Христо.
Фрау Инге бе заменила госпожа Маргарита.
Но Маргарита нямаше как да замени Инге.

8.

Какво е преживяла тук само тя си знае. За съдържанието му мога да съдя по това, че когато я разпитвах през 90-те години кое как е било, комунизмът нали си замина, тя не обелваше и дума.
Била е от мъдра по-мъдра; знаела е с кого си е имала работа и доколко си е отишъл…

9.

А Христо – завърнал се в лелеяната Родина, радващ се на почит, взеха да го издават, но по оня метод на новопечалбарите: да си плати; според мен го оскубаха яко… някои много добре осребряваха умилението на емигрантите ни идеалисти от новоизгрялата свобода, която винаги се оказва временна.

11.

Ах, „Гардън клуб”-ът – приятна обстановка, тихо, с тиха музика, изискано обслужване и превъзходна кухня. Как да не се възхитиш на прощъпулниците частници!
После, когато го закриха, разбрах, че това са сервитьори и готвачи с управител от бившия стол на ЦК на БКП.

12.

След неприятелска критика, предимно от средите на българисти от Велико Търново, заради идеята му за паралелно въвеждане на латиница заедно с кирилицата, на 11 септември 2001 г. като протест, той връща почетната титла от Великотърновския университет – безпрецедентен случай в световната академична общност. Една седмица по-късно Великотърновският университет обявява отнемането на титлата.
(Из „Отобиография”)

13.

Този изпреварващ ход на проф. Кронщайнер стана така: професорът дойде в редакцията; вестникът навлизаше в агонията на последните си години, в режим на доживяване. Което тогава все още не разбирах. И все пак свърши работа: запази честта и достойнството на един учен, почтен към България и нещо повече: обичащ я! От всички българисти, които познавах, двамина страдаха за България и българската участ повече от нас самите – Петер Юхас и Ото Кронщайнер.
Третият подозирам, че бе Норберт Рандоф.
Но той е немец, със стиснати тънки устни, и както всеки пострадал от режима – свикнал да държи езика си зад зъбите.

14.

Възпитан и сдържан, професорът бе ръбат и неудобен с това, че държеше на истината, основана на научното изследване; изводите му са аргументирани и прецизно формулирани. Ако потърсиш в интернет информация за спора, всъщност активно мероприятие на задкулисието, всичко ще намериш – в кой брой и коя дата и месец (бр. 29, 18.09. – 24.09.2001 г. в „Литературен форум”)  е публикувано откритото писмо на проф. Иван Радев и предложението му до академичния съвет за отнемане на научното звание, но не и отговорът или позицията на другата страна – на проф. Кронщайнер и статията му „Българистика 2001”. Текстът на Иван Радев бе дълъг-предълъг и освен 4-та, отделих половината и от друга страница – 6-а; на Кронщайнер бе сбит и къс, стигна му и една – 13-а.
Не мога да се сдържа да не цитирам някои от тезите му:
Ортодоксалната заблуда, че само кирилските писма са славянски трябва да бъде погребана.
Старобългарски и български се отнасят помежду си както латински и италиански.
Нито една нация в Европа не е сменяла „своята” писменост, както българската.
Славистиката се е превърнала в синоним на русистика.
От чуждестранните филологии не трябва да се очаква да функционират като „дългата ръка” на националните филологии.

15.

В епохата на националните държави всяка създаде своята митология, но от последната четвърт на ХХ век и началото на този развитието на технологиите, информатиката, интеграцията и глобализацията разклатиха митовете и трябваше да се търсят нови пътища за оцеляване на националния фермент между своето и тези, с които съседстваш и си партнираш.
Инак още ще тъпчем в епохата на Людмила Живкова!
Там, където има сакрализация, най-изпитаният механизъм на комунистическата пропаганда, няма наука.
И най-мащабната глобализация в ерозиране на националното не може да постигне и половината от рекорда на инсталирания с насилие съветски комунизъм!

16.

Ако наистина тачим заслугите на професора, то трябва да сме почтени към написаното от него, като го цитираме нецензурирано и то най-вече по въпросите, които смятаме за неудобни. Ето главният: „Да се признае правото на собствен македонски литературен език и езикова идентичност. Тук между славистите все още има превес югославската  гледна точка. В западните медии се говори поновому за албански и славянски македонци. Македонските албанци говорят различен (или „различни”) диалект от тези в Албания. Но са били достатъчно разумни да не си създават собствен език. „Славянските” (преди българските, сега македонските) македонци говорят също така различен (или различни) диалект от българите в България. Те са си създали преди 50 години собствен литературен език, различаващ се писмено от българския. Езиковите „разлики” са толкова значителни, че не е необходим превод. Би било добре отново да се съюзят езиково с българите, това важи и за албанските македонци”.

17.

Съюзяване?! Разбирателството?! Ах, това лелеяно от векове Мечтание!
А може би самият Той, Върховният, не го иска.
Инак щеше ли да срути кулата…

18.

А ние, туканците балкански, все още бълнуваме за някаква национална идентичност, затваряме се за различността и другостта, някогашната взаимотърпимост и съвместимо съжителство, оттренирани във Византийската и в Османската империя, днес са междусъседска непоносимост и ненавист. Толкова ли сме глупави да не видим, че всичко това се насъсква от самообявилия се Трети Рим, маниакално последователен в самозатварянето си и владетелските си щения. За него заробването е освобождение, индивидът – анонимна съставка от масата, единицата – нула.
Кой е против сближението?
Зложелателите на Македония и България.

19.

Мисля, че постъпих коректно: под наслов „Сблъсък” дадох по една страница на двете страни (на Иван Радев – още половин отгоре) да изложат тезите си, като в колонки в растер: на Радев – предложението до Академичния съвет (нямам отговор реално или мнимо е единодушието на преподавателите от катедрата зад това предложение и ако не е, на какво е израз досегашното им мълчание?), а на проф. Кронщайнер, когото смятах за обидно охулен – отказа му от титлата; така отнех възможността на институцията и верните ѝ гаулайтери да го унизят:

На г-н проф. д-р Иван Харалампиев,
Ректор на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил ѝ Методий“
Залцбург, 11 септември 2001 г.

На 23 май 1990 г. получих от вашия университет титлата „почетен доктор” за „принос в развитието на българистиката и славистиката”. Недостойната и инфантилна дискусия, разиграла се в българските медии около това отличие, ме предизвиква като форма на протест и отвращение да го върна обратно.

За мен не е повече чест да бъда почетен доктор на един университет, който, както и в сталинско време, в областта на българистиката използва отличията като дисциплинарна мярка срещу различни възгледи.

Това, че Вие, г-н Ректор, бяхте мой чест гост в Залцбург, а сега сам участвате в мръсната кампания, намирам за изключително непочтено.

Ото Кронщайнер

От справката, която направих, излиза, че всичките му тези са развити на страниците на „Литературен форум”: бр. 22/1999, бр. 11/2001 и бр. 21/2001; откритото писмо проф. Иван Радев е изпратил и до „Литературен вестник” и до вестник „Култура”; публикувано е само в „Литературен форум”; в бр. 31/14.09.2001 г. на в. „Култура” е публикувано само предложението на проф. Ив. Радев до Академичния съвет на ВТУ).

20.

Това ми „дело” ми навлече омразата на националистите от ВТУ, който съм завършил, тача и обичам, но има неща, които стоят над чувствата; някои, като проф. Димитър Кенанов, не могат да ми го простят и до днес, все търсят повод да ме ужилят. Във ВТУ и до днес виреят учени с фундаменталистки постановки от комунистическото време, закърмени с протобългарски фантазми. Помня в какъв остър спор влязохме гърди в гърди в катедрата по българска литература с проф. Иван Радев, вече академик. Държеше ми сметка защо съм публикувал двете тези във вестника си, а най-вече – отказа на професора; при това вестникът бе частен. Секретарката му, изумена от дързостта ми да му заявя очи в очи, че е изпълнил поръчка на задкулисието и затова е възнаграден, не издържа и излезе – не искаше да е свидетел на развенчаването на шефа си. Но ни тя, ни той знаеха онова, което знаех. Каза ми го академик Румен Скорчев на един обяд в ресторантчето на БАН в центъра на столицата (даваше го Цанко Живков, с когото са били съученици в Перник): Иван Радев е получил академичното звание поради застъпничеството на ДПС.

21.

Какво е научното гнездо, от което изхвръкна патриотичното пиле? Достатъчни са и тези два факта: присъжда доктор хонорис кауза на Владимир Путин, отнема я от защитника на глотонима старобългарски, вместо староцърковнославянски проф. Ото Кронщайнер.
Ако са истински родолюбци, дори само за това, че брани старобългарския от руската измислица, внедрена със сила, проф. Кронщайнер не само заслужава да е адмириран, но и с каквито и прегрешения да е според сектантите патриоти – те да бъдат опростени.
А може би тъкмо затова са нападките.
(Не съм срещнал ни един патриот, който да се озъби на руската версия на изписване на кирилицата. Едва на 8 март 2022 г., министърът на електронното управление Божидар Божанов съобщи за една нова инициатива – въвеждане на българската форма на кирилицата в сайтовете на държавната администрация.)

22.

Тогава не можех и да си го помисля, ни да заподозра, но… идеше и моят ред!
А и как да ме оставят…
Дори само тази постъпка е достатъчна, за да ме отстранят.
А то не бе една, че две, че три (и още и още по-дръзки): приватизирането на „Литературен фронт”, подкрепата на демократичния лагер в политиката още от 1990 г., изваждане на бял свят на следственото дело на Вапцаров, разцепването на Съюза на писателите (за разлика от сдруженците, Хайтов знаеше кой го е направил), настаняването на редакцията в къщата, в която е музеят на Яворов. А сега и отродителят Кронщайнер…

23.

Ако е вярна версията, че случаят Кронщайнер е използван в предизборната борба за президентския пост между Първанов и Стоянов, то съдбата на вестника е предрешена. И без това му бе вдигнат мерникът отдавна. С идването на Царя Спасител започна реабилитирането и назначаването на кадрите от епохата на комунизма и реставрацията на комунистическия манталитет в управлението. Та до днес. С идването на Спасителя съвпаднаха и петте дела, заведени срещу вестника, а където посегнех за финансиране, след по-кратко или по-дълго бавене, отговорът бе един: удрях на камък.

24.

ЛЕКАТА СТЪПКА

В тая кратка биография е кодирано всичко за българския преход, а и това защо не свършва:
Пламен Легкоступ е български художник и учен, автор на различни трудове в сферата на изобразителното изкуство и педагогиката. Ректор на Великотърновския университет (2007–2015). От 1990 до 1995 г. е председател на синдикалната организация на Педагогическия факултет, от 1991 г. е член на Академичния съвет на ВТУ, от 1995 до 1999 г. е заместник-декан по учебната дейност на Педагогическия факултет, от 1999 г. е декан на Педагогическия факултет, от 2001 до 2003 г. е ръководител на катедра „Историческо и практическо богословие“ в Православния богословски факултет, от 17 май 2007 г. до 17 май 2015 г. два мандата е ректор на Великотърновския университет. През 2003 г. става общински съветник от листата на СДС, като през 2007 г. е избран за втори мандат” (из Уикипедия).
Тук е и обяснението кои са тези, които са провели акцията срещу Кронщайнер. Маската на лекостъпния пада напълно, когато на 26 януари 2009 г. по негово предложение президентът на Русия Владимир Путин става доктор хонорис кауза на ВТУ.
Легкоступ леко стъпва!

– – –

На 21.03.2022 г. — Академичният съвет на Великотърновския университет отне почетното звание на руския президент. Ректор вече е  проф. Христо Бонджолов: 
Но на Кронщайнер все още не е възстановено.

– – –

Леката стъпка на прехода е всъщност Най-Тежката!

Марин Георгиев е завършил българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display