0
2308

Изповедта на един чуждопоклонник

Шандор Петьофи (1823–1849)

Аз веч нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!
                        Христо Ботев

Съвкупният образ на унгарската поезия ми прилича на първата ми среща с Будапеща. В началото на 80-те години на миналия век, когато стъпих на „Ракоци”, заобиколен от коя от коя по-лични сгради, извиках в себе си: значи това е Европа, само че нататък е още по-хубаво!

(Мисля, че се подразбира: нататък е на запад).

Днес, повече от две десетилетия оттогава, мога да добавя – за нас, българите, Унгария е достъпната Европа. Звучи неправдоподобно, особено като сложим в сметката обвивката на езика ѝ, несхождащ си с никой от европейските езици. Унгария е и неосъщественият ни копнеж за себе си: така бихме изглеждали и ние, ако не бяхме се поселили на Балканите, а в преддверието на Централна Европа; хем да сме Изтокът на Запада ѝ, хем Западът на Изтока ѝ. Някъде в древността коренът ни е общ, а което сме е определил контекстът – географски, обществено-политически, религиозен, културен.

Българската литература винаги ми е приличала на пчела, която кръжи около цвета и жужи: „Боже, колко хубаво мирише!” Изключенията от тази парадигма са малко: Яворов, Дебелянов, Далчев, Багряна, Геров…

В опиянението от сетивното има прозрения, но не и идеи; нашият рационализъм е битов, сведен до насъщното; индивидуализмът ни е наивистичен, по детски егоистичен; ние сме суеверни, а не вярващи; Бога, в когото не вярваме, почитаме от слабост, а силни ли сме – търгуваме го; в дни на изпитания го проклинаме, дори псуваме…

Хаосът и анархията са нашият ред.

Унгарската поезия, сравнена с нашата, в много по-голяма степен е функция на културата, отколкото на своята самобитност; самобитност тя по-често е търсила, била ѝ е в недостиг, отколкото в излишък; от самобитността е идвало и обновлението ѝ – Е. Ади, Ат. Йожеф, И. Шинка, Л. Наги… Унгарската поезия има по-дълга и по-всеобхватна школовка в културата, нашата се опира повече на себе си – фолклора, инстинкта, интуицията, първичността. Ние напипваме, налучкваме универсума, докато унгарската започва от него. Достатъчно е да сравним Ботев с Петьофи, Аран с П. Р. Славейков. Тези ми съпоставки може да бъдат взети за нихилизъм, чуждопоклонство и пр., но къде-къде по-мотивирано – и по-рано – ги е правил и Далчев в статията си „Ботев и Петьофи”, публикувана първо в Унгария, а повече от десетилетие след това и у нас. Не мога да не припомня някои от тях: „…от Петьофи е останало голямо, богато поетическо наследство, докато Ботев е написал само деветнайсет-двайсет стихотворения (…) но аз соча у унгарския поет не количеството, а свързаното с него, обуславящо го разнообразие от теми и мотиви, необикновеното богатство от емоции, които липсват у нашия поет или не са намерили отражение в поезията му. (…) Унгария не е била като България откъсната от цивилизования свят. Докато в отечеството на Ботев едва възникват първите светски училища, Петьофи е могъл, ако поиска, да следва в университет, могъл е да изучи няколко езика, да се запознае с френската, немската и английската поезия, да чете Хайне, Байрон, Беранже и да живее от литературен труд. В същото време той е наследник на богата родна литература, има съвременници големи унгарски поети, заварил е разработен езика, готова стихотворна техника и колкото и да е бил самотен, колкото и революционен да е бил по форма, все пак е бил улеснен от тях: можел е да тръгне от старите форми дори за да им се противопостави.” (Ат. Далчев, „Ботев и Петьофи”, стр. 10, Ш. Петьофи, Хр. Ботев, „Свободата, любовта”, Литературен форум; Унгарски културен институт, 1999 г.)

Ето защо ние винаги е трябвало да наваксваме, да имаме – и то основателно – комплекса за културна изостаналост. Цивилизационно Унгария е била – и е – по-напред от нас. И това не е срамно да си го признаем; самопризнанието не означава самоподценяване, а е по-скоро осъзнаване на слабостта, за да я надмогнем.

Когато към края 80-те години написах и публикувах – първо в Унгария, а после у нас – пътеписа си „По унгарско време”, тогавашният директор на Българския културен център в Будапеща Н. Николов казал: „Бе това момче толкова ли малко е ходило по света, че пише с такава възхита?!” (За разлика от него, на мен тогава толкова ми позволяваха). Днес, когато съм ходил по света доста повече от ония години, а в Унгария над 20 пъти, все още пиша със същата възхита. И не смятам, че тя ме прави по-малко българин и европеец едновременно.

Разликите между поезията на Ботев и Петьофи в същността си са и разлики между българската и унгарската поезии. Дори и един бегъл поглед върху тази моя лична антология го потвърждава*.

Но не това ми бе водещият принцип при съставителството; констатацията ми е следствие от самата унгарска поезия, каквато я изчетох, преживях и подбрах.

Във втората половина на 70-те години, когато се запознах с неколцина унгарски поети, не предполагах, че встъпвам не само в преддверието, но и в самия храм на унгарската поезия: Уташи, Киш и Рожа, малко по-възрастни от мен, станаха както първите ми литературни, така и първите ми човешки приятелства с чужденци. И тримата вкупом, следвайки примера на своя откривател и покровител Ласло Наги, бяха дошли у нас да учат български. Все още ерген и може би затова запомних – и още помня – чутата от устата на Уташи поговорка: „Марине, къща без жена – кладенец без кофа”. Е, във фолклора ние сме по-силни от унгарците, но оказа се, че от тях трябваше да науча нещо, което уж ми принадлежеше, а не го знаех; да го науча от хора все още прощъпулници в езика ни. И макар че се опитах да се измъкна от неудобството си с „Йожеф Уташи из болгарския се луташе”, още тогава се усетих двойно задължен: веднъж – че те правят за нас повече, отколкото ние за тях (за да ни превеждат – учат езика ни), и втори път – че виждат и оценяват фолклора ни по-добре от нас. Каквито и усърдия да полагахме, ние превеждахме от подстрочник, а те – почти от оригинал; ако българската им лексика бе все още бедна, то поне усещаха мелодията и ритъма на езика ни, а те са като мириса, разбуждат букет от асоциации, спомени, усещания… Подстрочниците от унгарски, които ми попадаха в различно време от различни преводачи, бяха купища от думи в насипно състояние, много често без смислова връзка помежду си; вървиш в тропическа гора и си проправяш път без мачете; преводачите, ако и в известна степен да знаеха езика, нямаха понятие от прозодията; обикновено избираха неподходящия синоним там, където унгарската дума бе многозначна; езиковите им познания бяха общи, липсваше им диференцираност, дълбинност, да не говорим – култура за българския поетически език. Колко пъти исках оригинала на стихотворението и макар да не отбирах от езика, „душках” думите, та белки по музиката им усетя душата; мъчително и изненадващо смисълът изникваше от купчината несъвместими думи; някакво невидимо лъчение от урана на духа подреждаше следствието, съобразно причината – преживяването, мотива, идеята.

Ласло Наги (1925–1978)

Още тогава разбрах и се почувствах виновен за това, че не сме равностойни, че не сме партньори, които правят за унгарците същото, което те за нас. И това безпогрешно е уловил неизтощимият двуезичник и двуродинник Юхас: „Защо българи и унгарци не превеждат поезията си на еднакво ниво? (…) Признавам, Ласло Наги беше изключение. Той като черен кралски орел летеше високо в небето, но защо в България унгарската поезия си няма Геза Кепеш, Бенедек Киш, Ендре Рожа и Йожеф Уташи? Защо ни един от големите български поети подобно на тях не научи унгарски? Защо никой не даде поле за изява на интелектуалните им капацитети? И защо единствено обещаващата поетеса Невена Стефанова бе изблъскана от това поприще? И как може вместо нея да правят шеметна кариера неколцина литературни търгаши, които в синонимен речник бихме могли да отъждествим само със сивия цвят?” (П. Юхас, „А ние, българите…”, ИК „Огледало”, 2004 г., стр. 123). Не мога да си изкривя душата и по патриотични съображения да кажа: „Не, Юхас не е прав”.

И ако смятам, че нещо съм постигнал в превода, то пак се дължи на работата ми с него. Вече се превърна в анекдот случаят, когато, пиейки алената „Бича кръв” в Съюза на унгарските писатели, той ми диктува буквалния превод на „Потънало бойно поле” и аз, записвайки дума по дума, по едно време го питам: „Ама защо всеки стих започва с Навред?” „А бе какъв ти навред, казвам ти нов ред”, разчлени най-после думата той.

Така е – и винаги ще е така – докато единият не знае унгарски, а другият артикулира българския по унгарски.

Като днес си спомням как през 1981 г. ми донесоха буквалния превод на 10–15 стихотворения от Андраш Фодор; били дадени на Н. Николов, но той се отказал поради прекомерна заетост. Как така с подстрочници, нали е унгарист, озадачих се аз; щом училите езика превеждат по подстрочници, значи и аз мога като тях. И почна първото ми „смело” навлизане в превода на унгарска поезия, защото преди това го правих от любов, от неудобство, ако щете: Уташи, Киш, Рожа превели по нещо от мен, а аз със скръстени ръце да стоя; длъжник ли да им остана?! И още тогава бях наясно за един от начините да попаднеш в престижната рубрика на „Литературен фронт” – „Наши автори в чужбина”. То моят грях поне не бе голям, защото ме превеждаха и превеждах поради сходство на житейска и литературна съдба, човешка близост, теми и мотиви, а не поради йерархически причини, костващи пари на държавата. От разговор с Богомил Райнов знам как Л. Левчев като зам. председател на Комитета за култура е подписвал документи, осигуряващи му права и средства за собствените му издания по света; една тъмна епоха, която никога няма да излезе на видело, нито пък ще узнаем някога виновниците за нея.

Така че на мен ми бе ясно още през социализма, че световната поетическа слава се заплаща от някого; че и тя е сделка, вид бизнес, а не че еди-кой си е преведен и издаден поради изключителните си художествени достижения, защото – вижда се днес и за слепците с очи, че така необходимите ни ценители са капка в океана на собственото ни общество, заето с оцеляване, по-заможно съществуване, откровено или сенчесто забогатяване, нежели с „високите естетически стойности” на изкуството. Така че „световните звезди” най-често са басни за незнаещи, зад които стоят наши инвестиции: от държавата, фондациите и по-рядко от частни лица.

Патологично суетните си плащат от джоба.

Може да е парадоксално, но най-добрите преводи на унгарска поезия у нас са дело на незнаещите унгарски: Ив. Вазов, Ел. Багряна, Ат. Далчев, Г. Мицков, В. Петров, П. Алипиев, Р. Ралин, П. Стефанов, Гр. Ленков, Ив. Цанев, К. Кадийски, Б. Иванов. От знаещите унгарски безспорни са достиженията на Н. Стефанова, макар че нейните преводи са повече старателно верни, отколкото органично пластични (характеристика и на оригиналното ѝ творчество), но дори и такива те изпъкват с неочаквани предимства спрямо преводите на Н. Николов (достатъчно е да сравним само „Мама” и „Дунав” от Ат. Йожеф); в преводите си Н. Николов е „по-артистичен” от собствените си стихове и това се дължи според мен на мощните лъчения на оригинала, най-вече при Ат. Йожеф; пиша „по-артистичен” с пълното съзнание за условността на това понятие, защото като поет Н. Николов е лишен от каквато и да е пластична дарба; поради това нему се отдават по-разсъдъчните, рефлективни стихотворения. Но макар външен и суховат като светоусещане и поетически изказ, той е за предпочитане пред стихоплетството на Ат. Звездинов и Д. Нейчева – „Мама” (Ат. Йожеф) в сборника с поезия за деца „Мяучи пес зелен” (ИК „Гутенберг”, 2005); стихоплетство, довело до обезличаване на трагическия мотив; въпреки неистовите си напъни да става поет и преводач на поети, въпреки методическата и практическа помощ на Н. Инджов и Ал. Миланов, Чавдар Добрев си остава един лош занаятчия и каквито и усилия да полага, той дори не може да покрие нормата за поетическо приличие. За такива „поети” как да не изохкаш солидарно с Л. Наги: „Ужасни са тези знаещи език преводачи, мислят си, че всичко знаят. Нито един език не говорят добре… по-добре да не превеждат стиховете ти”. (П. Юхас, „А ние, българите…”, стр. 124). Подозирам, че деликатният унгарец, знаещ и български, в тази бележка е кодирал и оценката си за нашите поети унгаристи. Тежко пострадалият от поетическото аматьорство на Ч. Добрев обаче е Е. Ади, и то при наличието на представителните преводи на Н. Стефанова, която е изместена неоснователно.

Атила Йожеф (1905–1937)

В графата „унгаристи” можем да сложим Димо Боляров и Александър Миланов. И при двамата има в еднаква степен рутина и дарба, но те не са на равнището на нито един от посочените в началото „незнаещи унгарски”. Въпреки това от многото преводи на „Леля Шари/Сара” предпочетох превода на Миланов пред Алипиевия например.

Трудно ми бе да разделя „сеното” между Д. Боляров и В. Петров при превода им на „Седма еклога” от Миклош Радноти; в Боляровия превод фактурата е по-сурова, близка до обекта на описание; при Валери Петров се съдържат всички същностно важни реалии, но като че ли прекомерната му поетическа сръчност някак олекотява относителното им тегло – белег на всичките му преводи на Радноти, когото подозирам в по-малка пищност на средствата, защото преживяната действителност не я позволява. Въобще В. Петров за мен след „Палечко”, „Край синьото море”, „На път” – каква свежа рязкост на сетивата! – е повече красиво-описателен, версификацията „подяжда” автентичността му, но това навярно е цената на всяка сръчност, данъкът, който се плаща за майсторлъка; или пък самият майсторлък е прикритие на други липси – достатъчната органичност например.

Да чувствам равностоен превода на Боляров причина може би е и фактът, че най-напред бях прочел него, доколкото си спомням, в „Литературен фронт”, а след години – Валери-Петровия в книгата на Радноти „Без ангел закрилник”. И като не можах да разделя „сеното” между двамата преводачи, включих и двата превода. Да преценява читателят.

Почти по същия начин постъпих и с „Лудият” на Петьофи. На единия полюс е Вазов, на другия – Г. Крумов; Юхас, сравнявайки двата превода, заключава: „…но може ли да се мери произведението на един гениален поет и на един дилетант? Преводът на Вазов и днес е свеж, пълен с живот, а този на Г. Крумов не доставя наслада, несмилаем е като вчерашен, изсъхнал купешки хляб.” (П. Юхас, „А ние, българите…”, стр. 124). И все пак аз включих този превод в приложението, макар да съм съгласен с Юхас за „несмилаемия хляб”, що се отнася до липсата на артистичност, дори на стихотворна сръчност в по-голямата част от преводите на Крумов. Въпреки това той има някои, макар и неголеми, сполуки. Що се отнася до „Лудият”, преводът на Крумов поне дава представа за истинския размер на стихотворението, рефрените, точния, почти буквален смисъл на текста и е добра база за сравнение между знаещите и незнаещите унгарски език поети-не-поети, едните осенени от Бога, а другите – не; едните смело нарушаващи външните, формални граници на творбата, но верни на духа ѝ; другите – старателно следващи ги, но почти недокоснали се до него; в единия случай преводът ни „задоволява сам по себе си”, а в другия – „чувстваме липсата на оригинала”[1], ако си послужа с определенията на Далчев в един от фрагментите му. Но може би причината за тази констатация е и „свикването” ни с Вазовия превод, който макар и езиково остарял на места, е по-емоционално и художествено въздействащ.

През 2000 г. ми предстоеше да издам „Сирак на звезди”, сборник със стихове на Йожеф Уташи, съставен от Ал. Миланов и включващ десетина преводачи. Понеже разполагах с повече време, реших да прочета ръкописа и да видя как изглежда унгарският поет на български. Видях един еклектичен образ, в който доминираха индивидуалните почерци на поетите преводачи, а не почеркът на оригинала-поет; дори и в рамките на тази стихосбирка от творби на един автор изпъкваха очебийно чертите на всеобщия модел в съотношението поети унгаристи и поети неунгаристи. Резултатът бе в полза на последните. Някои от знаещите унгарски (Д. Тошмакова, Св. Кьосева) не владееха прозодията, не познаваха „поетическите натрупвания” в българската лирика не само в по-далечното минало, но и в последните няколко десетилетия – особено при Тошмакова, която общо взето бе гастрольор в поетическия превод. Губещият бе Уташи.

Миклош Радноти (1909–1944)

А как е при незнаещите унгарски?

Много пъти четях и сравнявах преводите на „Пустата зиме” (или „Зимна пуста”) на Б. Струма, Ал. Миланов, П. Алипиев, Ат. Далчев. Може би най-силно се усеща присъствието на природната мощ у П. Алипиев, но в превода му има и много общи места, „лесни” стихотворни решения, особено при римуването; като че ли мирен договор между фактурата и съответстващата ѝ поетическа версификация бе сключен в превода на Ал. Миланов; накрая, и то с много малко, натежа Далчевият превод, макар да не съм напълно сигурен доколко са оправдани по-старинните названия на предметите от селския бит. Оправданието-основание е, че те са от XIX век. И все пак за мен Далчев спечели със своята синтетичност на изказа, с умението да вкара в „кошарата” на шестстишието най-много реалии, преживявания и размисли; умението му да използва максимално формата, за да предаде същността; „дядовата ръкавичка” на неговия стих има най-голяма информационна вместимост. Пак Далчев е най-близко до екзистенциалния дух на рефлективните стихотворения на Петьофи, за разлика от Н. Николов например, който не го чувства и заради това е външен, статичен, с недиференциран език. В превода на Далчев съзирам рационален подход, зад който се крие култура на познанието както на европейската литература и история, така и на литературните стилове, школи и течения. Рационализмът не му пречи да предаде емоциите; той като че ли винаги намира адекватния подход към тях; преследвайки същността на творбата, Далчев се „разтваря” в нея и ние не усещаме личния му стил, формата, която владее почти съвършено (не по-малко добре я владее Валери Петров, но при него на очи се набива тъкмо тя).

Най-близо до Далчевата рационалност при превода като че ли е Иван Цанев и това не е търсена прилика, а даденост на творческата му природа. Цанев също тръгва от литературната култура, от познанието и техническото умение; така е в най-добрите му преводи на Уташи, Киш, Бабич и особено на Янош Пилински; последният е като че ли и неосъщественият Иван Цанев в собственото му творчество. Цанев разполага с богат регистър от поетически средства, за да предаде както психологичното, така и медитативното; както емоционалното, така и философско-разсъдъчното; и при него формата не личи; и при него вместимостта на четиристишието е максимална – вчетете се отново в Пилински. Заслуга за това вероятно има и Д. Сонди, който по Цаневски е сухо педантичен, (или Цанев по Сондиевски); този контрол на знаещия и български, и унгарски, но не можещ да твори на тях, съзирам и в преводите на Б. Иванов – механичното владеене на езика винаги ще има нужда от сочността на таланта, както тухлата от хоросана, за да стане спойката на зида. Колкото и да е нелогично на пръв поглед, тъкмо отстранения подход на Далчев и Цанев към чуждата творба, а не вживяването в нея, най-добре предават мислите и чувствата на оригинала, постигат най-добрия творчески резултат, равнозначен на превъплъщение.

Като продължение на собственото им творчество виждам преводите на Валери Петров и Петър Алипиев. Печатът на личната поетика по-силно личи при В. Петров; Радноти в голяма степен е креация на В. Петров.

Стихията на природното е природа на таланта на Алипиев. Тъкмо тя е неговият Вергилий в света на Петьофи; тъкмо тя за пръв път така ярко показа другия, мисля и по-същинския образ на канонизирания от комунистическата идеология поет преди всичко като поет-революционер. А той взе, че излезе по-сложно многостранен, гениално надарен художник. На места преводите на Алипиев страдат от технически слабости, както и личното му творчество, но сам природа в природата, той ни увлича; подчинен на мощта ѝ – подчинява и нас; чрез нея усеща феномените на битието. Дарбата, за разлика от сръчността, не е гъвкава и повратлива; много често тя рухва под собствения си товар. Алипиев се превъплъщава в оригинала или по-скоро се мъчи да го „изиграе” съобразно своя душевен и сетивен опит, за да уцели в десетката. Въпреки това ние стоим пред света като че ли в първите дни на сътворението му. Аз не знам доколко това е сто на сто Петьофи, но не „чувствам липсата на оригинала”. Тя не се чувства и в преводите на „дебютанти” като Р. Ралин, П. Стефанов, Гр. Ленков, Б. Иванов, Г. Мицков, К. Кадийски. Висока оценка заслужава умението на последния да предаде твърде натоварените със смисъл стихове на Арпад Тот, довел до много, но оправдани анжамбани. Кадийски бих причислил към преводаческата „школа” на Далчев. Към нея гравитират П. Стефанов и Гр. Ленков; спонтанността движи Р. Ралин и Б. Иванов, а Г. Мицков сам си е учител и ученик, населил българската литература през шейсетте години с ярки имена от европейската поезия.

Изпод перата на тези поети-преводачи изниква и пейзажът на най-доброто от унгарската поезия. Убеден съм, че резултатите им в превода биха били много по-големи, ако имаха до себе си подходящи консултанти и редактори; ако коренно би бил сменен методът при превеждане и издаване на унгарска поезия, защото знаещите езика обикновено не са значими поети, значимите поети, посегнали към превода, не знаят езика. Нуждата от посредник е очевидна. В „Мяучи пес зелен” Д. Сонди не е този посредник, който е при преводите на И. Цанев и Б. Иванов.

Но, както казваше майка ми, две добрини на едно място няма.

Налага се да се задоволим с това, с което разполагаме.

На това, „с което разполагаме”, се дължат и моите естетически компромиси. Ако съдя от съпоставките между „Мама” и „Дунав” на Ат. Йожеф в превод на Н. Стефанова и Н. Николов, по-близки до оригинала са преводите на Н. Стефанова. Аз направих своя избор, но част от преводите на Ат. Йожеф са на Н. Николов. За щастие, Кирил Кадийски направи нови преводи, най-добрите от които включих.

Вид компромис с естетичното бе и желанието ми да покажа унгарската поезия като процес, с много по-правилен модел на развитие от нашия – т.е. последователно следване на школи и течения, с по-малки догонвания на –измите.

Вече не знам как да нарека невключването на преводите на Атанас Далчев, особено „Пустата зиме” и „Човекът” от Петьофи, както и „Крадецът на моя дял” от Е. Ади, но след съдебната одисея с децата му за авторски права – побоях се.

Костелив орех за нашите преводачи – с малки изключения, и то благодарение на невладеещите унгарски – си остава поезията на Л. Наги. Все още актуална оценка за постигнатото е късото изречение от дневника на Наги, с която владеещият и нашия език поет е засвидетелствал своята покруса при вида на българския си образ: „Тъжно, колко не прилича на мен”. Той все още не е намерил своя оптимален български медиатор.

Ищван Шинка (1897–1969)

Уви, не мога да надникна зад бариерата на езика и затова се ръководех преди всичко от художествения ефект на творбата на български. Но усетът и досегашният ми опит ми подсказват, че са основателни „недоволствата” и „изискванията” на Д. Арато, предявени към нашите унгаристи в докаралата му толкова главоболия статия „Кучето държи кокала, или бележки за унгарската преводна литература в България” („Лит. форум”, бр. 1, 2, 2000 г.): „…заченатите в лоното на класическата европейска култура унгарски поетични форми бяха съсипани от онези унгаристи, които не познават друга метрична форма, освен ямбичната. Да не говорим и за редакторите, които естествено са също между тях и не настояваха за предаване на най-лесните и първични римови и ритмични формули, поради което по-обемната част на преводите разкрива пълен хаос. Да не споменаваме също как най-наситените класически стихове бяха разводнени до проза. Повтарям, нека не говорим за всичко, което се отнася до магията на поезията и въобще до определяне съществуването или липсата на талант. Нека говорим само за усвояемата част на преводаческото, съставителското майсторство – с други думи, за филологията”.

Колко точно, аргументирано, вярно! И поради това – съкрушително.

Но ние не сме свикнали да разговаряме и пишем така. Ние предпочитаме компромисния, мним мир и задкулисното действие; клеветата, доноса, а не откритостта и професионалния спор.

Големият разговор за унгарската поезия на български тепърва предстои. Дори и да не стане, той в известна степен се е състоял от само себе си: всеки читател според чувствителността и културата си е направил своята лична селекция на хубаво и лошо. В храма на преводаческото изкуство наред със свещенодействащите са и търговците; както обикновено, те са повече от посветените; както обикновено, те не могат да бъдат изгонени; утешителната ни премия е поне да ги назовем.

За да бъде преведена една поезия от един език на друг, ретранслаторът трябва да разполага с богати литературни и културни натрупвания: езиков и поетически опит, талант и майсторство относно поетическото изкуство. Всеки превод и е вид „ограбване” на националния и личностен поетически ресурс, създаване на „нов оригинал”, съобразно творческия опит и контекста на националната литература; малцина са ония, които могат да използват културната съкровищница, без да засегнат поетическата си автономия. И тук, както във всичко, първо трябва да дадеш, а после да получиш. Заради това Бог е любов. Във всяко дело трябва да инвестираш своята съкровеност, цялото си същество; само така може да разпознаете кой кой е.

И изреченото зад гърба става летливо, интригата – мимолетна, злобата и завистта – беззъби.

Сигурно трябва да си и идеалист, за да си позволиш лукса да назоваваш нещата с истинските им имена, или поне с имената, които според теб им прилягат.

Всеки е мил на себе си, но свободата да си ти, да твориш по свой образ и подобие е по-скъпа.

Нали чрез Нея Творецът си осигури потомството, сред което е всеки от нас.

Започнах тази си изповед с едно сравнение, основано на лично наблюдение: внушителната красота на сградите на Будапеща, тяхната „европейскост”. О, тази Европа, защо така – минат, не минат сто години, и тя разпалва копнежа ни по другостта, по онова, което не сме; дали поради омръзване на преопознатото наше; дали поради скуката от повторяемостта на битието-бит?! Не затова ли скъсяваме разстояния с мисъл и действие, само и само да ни лъхне бризът на промяната?

Докато и тя ни омръзне. Както отседналостта.

И искаме да се върнем в лоното на преопознатото познато, да затворим кръга, а затворим ли го – и то вече не е същото.

Наскоро мой приятел будапещянин, когато му споделих ефекта, който е оказала върху мен архитектурата на родния му град, ме изгледа усмихнато: „Понеже нашите благородници по същия начин са били поразени от архитектурата на Париж, са ѝ отговорили с онова, на което се възхищаваш ти. Но те само са наподобили външното, без да постигнат вътрешното; постигнали са фасадата, а зад нея започва онова, което сме си – нашият недоимък, обикновеност и невъзможност да скрием адекватно комплексите си пред Европа…”

И над най-високопоставения над теб стои по-високопоставен; зависим е и най-независимият; бъди сигурен, че този, комуто се прекланяш, се прекланя пред друг. И ти, дори и да искаш, не можеш да станеш чуждопоклонник.

И пронизително се носят всред вселената воплите на унгарските поети, че те, че народът им са захвърлени сами сред нея; че и унгарският – дали не както и всеки?! – народ е сам сред всемира (оттук дойде и заглавието на тази антология). Как иначе би проклинал съдбата и стенал от нея, белязан от проклятието; онова проклятие, което прави нашият Яворов да е техният Ади; техният Ади – нашият Яворов.

Ендре Ади (1877–1919)

И успоредно с монументалността на Будапеща пред мен възникна възрожденската Копривщица; плетеницата на тесните улички на Созопол, уловили в мрежата си неприличащи си една на друга къщи; естественият амфитеатър на Велико Търново с накачулени един връз друг покриви, под които надничат очите на прозорците и обкитените с лозници чардаци…

И изведнъж макрокосмосът и микрокосмосът се изравниха; мащабността навън стана равна на мащабността навътре; единосъщни – свитата и отворената вселена.

И видях в своето – различното, в различното – своето.

Марин Георгиев е роден през 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във Великотърновския университет. Работил е в Радио Варна, в. „Учителско дело“, „Народна младеж“, „Пулс“, „Литературен фронт“. В края на 1990 г. е назначен за зам.-главен редактор на бившия орган на СБП „Литературен фронт“, преименуван на „Литературен форум“, по-късно става директор на вестника и издателството, а от 2001 г. е техен собственик. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Принос в документалистиката е романът му разследване „Третият разстрел“ (1993). Носител е на държавно отличие „Про Култура Хунгарика“ за изключителни заслуги в популяризирането и представянето на унгарската култура (2001), на Международната литературна награда „Паметна сабя „Балинт Балаши“ за заслуги към унгарската литература (2018), на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“ (2019). Автор е на над 20 книги с поезия, проза, критика, преводи. През 2015 г. в Будапеща излиза сборникът с негова избрана поезия „Ни Бог, ни Дявол“, а през 2019 г. е издаден сборникът му с избрана проза „Някой винаги гледа“ с предговор от проф. Золтан Яноши. Публикуваната тук статия е послеслов към сборника „Сам във всемира” – моята унгарска поезия“, антология, следговор, съставителство, Марин Георгиев, изд.  „Литературен форум”, 2007 г.

–––––––––––––––––––––––––––

[1] Пълният текст на цитата е: „За да се види дали един превод е художествен, не е нужно да се сравнява с оригинала, тъй както за да се оцени един портрет, не е нужно да се познава моделът. Белегът за художествеността на един превод лежи в неговата самостойност: той ни задоволява сам по себе си, докато нехудожественият превод ни кара да чувстваме липсата на оригинала”. Атанас Далчев, „Стихотворения и фрагменти”, сп. „Балкани”, кн. 4, 2004, стр. 181.