0
3188

Изповядване в любов

„Писма на Омар до бъдещата му съпруга“, Рене Карабаш, издателство „Жанет 45“, художник Люба Халева, 2021 г.

Поредната книга на Ирена Иванова (Рене Карабаш) е оригинално съчетание на текст и визия, което постига един наистина „синкретичен“ резултат.

Още заглавието разкрива избрания от авторката жанр. Той не е новост за историята на литературата, напротив, но по-важното е, че дава възможност за най-висока степен на себеизразяване, свобода в изграждането на образа на другия, а и на собствения, настояване върху субективното, върху емоционалността, не толкова върху разума и възможния сюжет, който той би могъл по-лесно логически да изгради.

Епистоларният жанр дава възможност за „игра“, за свободни преминавания от отвъд, от духовни пространства, към тук, към всекидневието, към делничния ритъм на живота. Дава възможност за лиризиране на прозата, а в случая това е особено важно, тъй като Рене Карабаш е, поне според мен, повече поет, отколкото прозаик.

Книгата съдържа десет писма на Омар до жената, още несрещната, само желана, копняна „съвършено изображение на моето въображение“, но и без съмнение – невъзможно да не присъства в живота на героя. Самият жанр, избран от авторката, обозначава това задължително присъствие на някой друг, на „нея“.

Любовта е чувството, което придава цялостност на творбата, въпреки че можем да открием известно движение, наслагване в смисъла между първото, второто и т.н. до десетото писмо. Важното тук обаче е, че любовта е сложен и многопластов образ, чрез който самото чувство се разкрива в неговата нееднозначност – като сложно сплитане на приемания и отричания, екстатично, но и приземено. Любовта може да бъде „крепост“, но и „пропаст“. Въпросът, който е важен тук, е откъде започва любовта, какво е другият за нас? Не е ли първо самообичането, не ни ли движи способността да проектираме себе си върху другия? Кога любовта като свобода може да се превърне в непреодолимо обсебващо чувство. Да, може. Може и до такава степен да „потънеш“ в другия, че да изгубиш очертанията на себе си, своето аз.

Много съществено значение за плътта на тази книга има способността на авторката да избягва от „високото“ в изразяването на любовното чувство и да го захранва с храната на всекидневието, с шумовете на улицата, с ритъма на днешния ден. Същевременно тук тя разгръща поетическия си стил. „Писма на Омар…“ е една красива в стилово отношение книга. Книга, която реабилитира честността в отношенията, споделянето, романтиката и въображението в любовта.

Интересен избор е и името на автора на писмата – Омар. Да, в писмата си той е поет и ни отвежда към известния свой ирански (персийски) предшественик, омарът е и висше ракообразно, което нараства през целия си живот и да, има с какво да „хваща“, но той е и един от скъпите кулинарни деликатеси – храна, която може да нахрани и най-претенциозното небце. Това смесване на собствени и нарицателни имена също е част от „играта“ със значения в книгата на Рене Карабаш. Но най-важното в нея е утвърждаването на любовта, приемането ѝ в нейната сложност и романтичното признание, че винаги я търсим.

 

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияПровалената стража
Следваща статияСантименталистът конструктивист между епохите