С каквото и хубаво да започнеш за Йордан Радичков – все ще е вярно. Хубавото в случая е, че отново се появява една от ранните книжки на големия ни писател (излязла през далечната 1964 г.), определяна като детска, важна с припомнянето не само на литературно-историческия път на Радичков, но и – което е по-важното май – със силата, свежестта и въображението, които все така завладяват. Просто казано – очакването, че все пак истории, писани толкова отдавна, могат да звучат някак в отминалото, да ни се струват „остарели“ като стил, език, ако щете и като теми, съвсем не се оправдава. Което също тъй значи, че когато си разказвач и имаш какво да разказваш, когато можеш да го направиш така, че да увличаш и захласваш – все ще имаш читатели. А тук трябва да кажа – тези читатели е възможно да са колкото малки, толкова и големи. Това е едно от неопровержимите достойнства на прозата на Йордан Радичков, че дори и назовани детски, неговите разкази се четат и от възрастни.
В „Шарена черга“ можем да открием специфичната Радичкова метафоричност. В този свят всичко си съществува самостойно и е толкоз, толкоз важно – и природното и човешкото. В тези разкази няма зло, в него доминират доброто, надеждата, светлата страна на живота. И мисля си, че това не е, защото са истории, писани за деца. А защото авторското отношение към света е такова. И колкото децата герои в тях ни привличат със своята искреност и въображение, толкова и дървото, магарето, храбрият заек притежават онези човешки качества, които открай време смятаме за ценни.
В света от „Шарена черга“ ще срещнем причудливи герои, причудливи случки, в тях слънцето може да се убоде на трън, а пушекът да се развихри тъй, че да боядисва какво ли не в сиво, заекът да не се плаши, а дървото да разбере как да си намери приятели. Фантастичното – важен елемент от приказката, тук работи не по типичния приказен модел, затова и всичко се омешва в някаква чудна шарения, приказните поуки не звучат като поуки, а като въпрос или споделяне с читателя.
И най-сетне, хубаво е да се появяват такива книги отново, да присъстват в нов социален и културен контекст, това със сигурност ще ги сдобие не само с нови читатели, но и с нов смисъл.
Всички деца ще могат да се запознаят с историите, вдъхновени от детството на писателя, на 30 септември от 12.30 часа в Детско-юношеския отдел на Столичната библиотека.
Баща ми
Йордан Радичков
Никой не беше по-силен от него. Само с няколко удара на брадвата поваляше дървета в гората, достатъчно беше да духне на ръцете ми, за да ме стопли, достатъчно беше да каже само една дума на биволите, и те се изправяха, протягайки своите опашки.
Той можеше всичко и свит в сянката му, мечтаех един ден да стана силен, безстрашен и непобедим като него.
Гледах го как сече дърветата с брадвата. Те се сгромолясваха с писък върху снега, доловете повтаряха ехото на техните викове, а аз усещах тръпки по тялото си от това, че цялата гора вика, разтреперана от брадвата на баща ми. И сега го виждам как без всякакво усилие товари насеченото върху шейната, стяга дърветата със синджира, а те се огъват, смаляват се, сякаш връзва житен сноп. После впряга двата бивола, черни и огромни като змейове от бабина приказка; но те не могат да тръгнат, защото плазовете на шейната са замръзнали. Баща ми се напъва с рамо, замръзналият сняг кънти и биволите потеглят леко по пъртината.
Седя отгоре на шейната, увит в неговата стара полушуба, и го гледам как крачи тежко напред, уловил небрежно синджирите на биволите. Черните змейове вървят послушно подире му като кученца, а аз все не мога да разбера откъде е тази сила у баща ми, та покорява всичко около себе си.
Слънцето си се търкаля по небето, спокойно и сигурно. Баща ми пали цигара и води биволите по пъртината — спокойно и сигурно. Но неочаквано се подхлъзва и пада в снега също както и аз падам на пързалката. Става ми неловко, дори ми се плаче от срам, че съм видял баща ми да падне в снега и за един миг само да се почувства безпомощен.
И сега не вярвам, че това е било истина, макар че помня как отупваше с каскета снега от себе си и се усмихваше гузно и малко обидено. Аз също се чувствах и гузен, и обиден, защото това не бе някой друг, а баща ми, който за мен бе всичко.
