Разговор с Александър Таралежков – творчески директор на 12-ото издание на европейската инициатива Нощ на театрите в България – за неудобната сянка и светлината, за вътрешните конфликти и активното въображение
За какво мислехте, докато търсехте основното послание на Нощта на театрите? „Хванахте“ ли се за нещо конкретно?
В света като цяло всеки от нас играе някаква роля. Постоянната ни роля се нарича персона. Прави ми впечатление, че особено в епохата на социалните медии тази персона е тотално „избелена“. Стремежът на всеки от нас да бъде перфектна версия, която като последното парченце пъзел пасва точно на мястото си в пространството му, отредено от останалите 999 парчета очаквания на другите. Това в най-добрия случай е адски скучно, а в най-лошия – пагубно за изкуството театър. Все си мисля, че това 12-о издание на Нощта на театрите може да подтикне някого – дали участник, или зрител, да даде израз на тази така неудобна сянка и да ни даде нещо първично и безценно.
А и 12-ото издание предпоставяше да има момент, подходящ за равносметка и за здравословна доза циничност (може и откровение, но циничността е по-лековита). Аз самият скоро ще завърша третия си 12-годишен цикъл и със сигурност намирам лични паралели в избраната от нас тема.
Какви знаци заложихте в посланието „Изправени пред сянката“?
Реално сянката е нещо супер просто. Метафорите настрана, дори и като реално явление тя ни дава толкова много зрелище. Едновременно толкова впечатляваща, но и незабележима.
Сянката е доста трудна тема. Ако се върнем при Платон – началото на познанието започва при сенките в пещерата. Но познанието всъщност е и излизане от пещерата и от царството на сенките чрез преодоляването им. Това ли е логиката в посланието на Нощта?
По-скоро не. Разбира се, има допирни точки, когато става въпрос за сенки. При Платон говорим за сенките като метафора за реалността и възприятието за реалност под формата на сенки. Покрай пандемията се увлякох по разсъжденията на Карл Юнг. Неговите тълкувания по-скоро бяха катализатор. При Юнг сянката е като противовес на егото. Сянката е подсъзнателното течение, което е в разрив с идеалите на егото. Оттам идват и потискането на сянката, и вътрешните конфликти.
Другият паралел, който предизвика любопитството ми, е от балканския фолклор за вграждане на сянката. Там, където сянката е първичната живителна енергия и става част от структура, за да ѝ предаде силата си. Харесва ми паралелът с театъра, където е осезаемо как театралите оставят част от себе си в сенчестия салон.
Комбинативно тези две концепции работят и математически по следния начин: отхвърляне=сянка=ценност. Тоест намираме стойност в това, което отхвърляме. И посланието „Изправени пред сянката“ всъщност ни напомня, че истинската сила идва от приемането на цялото ни същество – с всичките му противоречия и дълбочини.
„Ако на пътя на светлината поставим преграда, зад нея светлината не се разпространява. Получава се сянка. Най-голямата сянка, която може да се наблюдава на Земята, е сянката на Луната.“ Това е цитат от учебник по физика. Доста теоретично звучи и директно води към въпроса колко голяма може да е сянката, когато е в Нощта на театрите и Нощта има ли сянка?
Всички сме жертви и на колективната ни сянка. Този цитат може да се ползва като метафора точно за това. Бих казал – що се отнася до Нощта на театрите, моето лично желание би било по-скоро да рамкира сянката… да я кадрира. Ако трябва да правим паралел с българската реторика, Нощта трябва „да си покаже рогата“. Иска ми се да я виждам повече.
Едно от най-често срещаните обяснения за сянката е „отсъствие на светлина“, но в същото време сянката „съществува“ във физическия свят благодарение на светлината – без светлина няма да има сянка (независимо дали е ясна, контрастна или отразена). Това някаква форма на двусмисленост ли е? Някакъв „оптичен феномен“?
Да, това е теорията, че при формирането на егото се формира и сянката. Затова си имаме и Г-н Хайд, имаме си вампири, имаме си и Торбалан, всички злодеи на „Дисни“ са точно такива сенки. И тези „лоши“ герои във филма или театралното представление, т.е. в контекста на изкуството, са в позиция, в която можем да им симпатизираме. А им симпатизираме, защото те са проявление и на нашата тъмна страна. Сянката е всичко онова, което не искаме да си признаем, че е част от нас. Но през изкуството реално се опитваме да се преборим с всичко това. Защото в театъра се сблъскваме с тъмните си страни, сънищата, виденията, страховете. Което е и някаква форма на катарзис.
Метафорично и в изкуството къде и как живее сянката?
Реално е много простичко. Изправянето пред сянката става чрез активното въображение, а неговите изразни средства са изкуствата… от приложните през изящните до сценичните изкуства.
„Ако не се научите да се изправяте пред своята сянка, ще продължавате да я виждате в другите, защото външният ви свят е просто отражение на вътрешния“ – това е от Юнг. През театъра по-лесно ли се изправяме пред сянката си?
Като зрители театърът ни дава едно сенчесто пространство… почти анонимно, където ни е позволено да сме свидетели. Един вид – дори „оправдани воайорства“. Дава ни се позволение да разгърнем мислите си. Театърът позволява на сенките да се прокраднат и за една пиеса време воайорът става зрител. Доста удобно. Вероятно – и нужно.
Изследователите твърдят, че сянката се проявява изненадващо, обикновено под въздействието на силни емоции, които не винаги са в тъмния спектър. При вас кога се проявява сянката?
Според мен сянката се появява в моменти на променено ниво на съзнанието – било във вид на медитация, или сън, или опиянение. Но отново се изправяме пред сянката си, като работим с нея. Бих казал, че по време на пандемията имах доста време дори неосъзнато да поработя върху сянката си.
Имате ли „сключен договор“ за мир с вашата сянка?
Няма такова нещо. Сянката винаги е потисната без права и свободи!
Излизала ли е сянката ви извън контрол?
За момента не. Но кой знае какво къде тиктака.
Сянката ценност ли е? Или е суперсила?
Доста абстрактен въпрос. По-скоро работата със сянката е ценност.
***
В България за 12-а поредна година европейската театрална инициатива ще събере в рамките на няколко часа стотици културни събития. По традиция всяка трета събота от ноември в десетки държави в Европа „властва“ театралното изкуство, а през 2024 г. датата на Нощта е 16 ноември. Нощта на театрите е иновативна интерпретация на театралното изкуство, която е насочена към развитие на публиките и пълноценното им участие в културния контекст на всяка от държавите участнички в проекта. Нейната мисия е да показва театралната креативност във всички форми, обединявайки творческите индустрии, разширявайки театралната мрежа чрез обмен на идеи и опит и привличайки публики от всички възрасти.
Зад идеята за Нощ на театрите стои Елеонора Роси (театрална режисьорка, актриса и преподавателка по драма в Театралната консерватория в Льо Ман, Франция). Нейният концептуален план LA NUITÉE – THE INTERCULTURAL NIGHT OF EUROPEAN THEATER поставя началото на Европейската нощ на театъра. LA NUITÉE е специално събитие, което празнува европейския театър.
Всичко актуално за 12-ата Нощ на театрите в България следете в официалния сайт, Facebook, Instagram и Viber Community на инициативата.
