Откъс от новото издание на труда на Мартин Гилбърт (изд. „Рива“, превод от английски Гинка Асенова).

Книгата обхваща историята от зараждането на идеята за създаването на нова, модерна еврейска държава в средата на XIX век до днес. В нея е изтъкната ролята на отделния човек – държавник, политик, военен или обикновен гражданин. Наред с историята на страната е представена галерията от личности, определили облика и мястото на Израел в съвременния свят.

Сър Мартин Гилбърт, официален биограф на Уинстън Чърчил, един от най-авторитетните британски историци, е автор на осем книги за Холокоста, които са плод на неговия 40-годишен изследователски труд. Професор Гилбърт е учил и преподавал в Мертън Коледж, Оксфорд. През 1995 г. е удостоен с рицарско звание за заслуги към британската история и международните отношения, а през 1999 г. получава най-високото академично признание от Оксфордския университет за цялостно творчество. Преподава история на еврейския народ в университета в Сан Диего, Калифорния и в Хилсдейл Коледж, Мичиган.

„Израел. История“, Мартин Гилбърт, изд. „Рива“, 2020 г., превод от английски Гинка Асенова

Въведение

Целта ми в тази книга е да изследвам първите петдесет години от историята на Държавата Израел, а също така и да разкажа нещо за нейните основатели и пионери, като се върна до вто­рата половина на XIX в. В този разказ своето място имат и идеологията, и политиката, и дипломацията, и войната, както и съдбите на много личности – някои прочути, други не – които са допринесли за изграждането и оцеляването на държавата и чиито стремления и неуморен труд са я направили това, което тя е днес – държава с повече от шест милионен народ, четири милиона от които са евреи.

Преди петдесет години, по време на Британския мандат, Палестина имаше само половин милион евреи. Техният стремеж към собствена държава далеч предхожда обявяването на дър­жавата. Нейните пионери и идеолози – много от тях от Русия, но черпещи своето вдъхновение и подкрепа от целия еврейски свят – били затрупани от проблеми, произтичащи както от материални затруднения, така и от конкурентни претенции на съперничещи движения. Ционизмът излиза на преден план като национално движение, когато демократическият социализъм и даже болшевизмът започват надпреварата за спечелването на много души, включително душите на еврейския народ.

Характерна черта от еволюцията на еврейската държав­ност е постоянното заселване на малки групи пионери на тази земя, което започва преди повече от сто години. Земеделските селища, които пионерите започват да създават от последна­та четвърт на XIX в. насам, постепенно преобразяват пейзажа и – което е по-важното – изграждат основата на бъдещата структура на израилтянския начин на живот отначало в тур­ския и британски мандат в Палестина и по-късно – тъй като процесът е бил постоянен – в Израел. Тези селища, често кръ­щавани с имената на ционистки лидери или библейски личности и места, отразяват много страни от историята и желанията на еврейската имиграция и стремежи. Далеч преди Холокоста да разруши специфичния свят на еврейския живот и опит в Европа u да тласне оцелелите по пътя към Палестина, изграж­дането на еврейски национални институции в Палестина и на еврейско население, отдадено на идеята за собствена държава, били достигнали толкова високо равнище, че било необходимо само решението на британците да се оттеглят, за да се ус­тремят те към своите национални цели. Не Холокоста, а Вой­ната за независимост, която започна три години след края на Холокоста, даде възможност на еврейската държава да стане действителност.

През изминалите петдесет години израелското общество посрещна напрежения, които не познава никоя нация: напреже­нието от постоянна и масивна имиграция; пет войни; непредс­казуемата жестокост на терористичните нападения (и съвсем напоследък на терористите-самоубийци); и чувството за изо­лация и уязвимост на малка нация, всяко поколение, от която е загубило скъпи хора във война или в резултат на терорис­тични нападения. Израел не е само народ, който през първите три десетилетия от съществуването си е бил заобиколен от заклети врагове, но и народ, който след победоносната война от 1967 г. трябваше да сподели част от собствената си земя с други хора. Това не се случва за първи път в историята, но е мъчителна ситуация, която може да бъде решена само с вър­ховни усилия за проява на добронамереност и от двете страни на палестинско-израелското национално разделение.

Това е разказ, в който историята и съвременните събития се преливат: аз актуализирах доколкото е възможно това първо изда­ние. От основаването на държавата всеки нов ден от петдесет години насам носи нови обрати в основните теми на израелската история; стремежите на кореняците и често противоположни­те желания на новодошлите в един народ, където имигрантите образуват най-големия самостоятелен сектор от обществото; напреженията между преобладаващите европейски евреи ешкенази и евреите сефаради, много от които родени или произхождащи от Северна Африка; напреженията между ултра ортодоксалните евреи и онези, които се придържат към по-малко крайна форма на религиозна обредност или изобщо не спазват никаква религиозна обредност; конфликтът между Партията на труда и нейната идеология, която управляваше на практика неоспоримо държавата от 1948 г. до 1977 г., а след 1977 г. си съперничи за власт и влияние с ревизионистичната философия на Ликуд, с нейното твърде раз­лично отношение към характера на държавната власт, мястото на държавните институции и отношенията с палестинските араби.

Всяка нация достига до вододели, които разлюляват равнове­сието на цялото общество: Израел вече достигна много таки­ва през първото си полувековно съществувание, между които победата от юни 1967 г., която доведе до придобиването на многобройно арабско население и до убийството от израелски евреин на министър-председателя Ицхак Рабин през октомври 1995 г. През идващите години отзвукът от това убийство ще засегне много страни от живота в Израел.

Израел е държава, основана на властването на закона и де­мократичните ценности. Нейните институции, между които Кнесета (Парламента) и Върховния съд отразяват тази фило­софия за държавно устройство. Но демократичният характер на институциите и хуманитарната основа на техните отго­ворности понякога са поставени на изпитание, даже застраше­ни – както се видя напоследък, когато бяха отправени смъртни заплахи към върховния съдия. В Израел онези, които се стремят да поддържат и укрепват демократичния характер на държава­та са изправени пред сложна борба, която днес се нуждае от бдителност така, както преди петдесет години по времето на основаването на държавата.

Въпреки че се сблъсква с много проблеми, Израел има твърдо желание да постигне целите си и да успее, да поддържа своя динамичен и достоен ежедневен живот и да опровергае крити­ците, които обявяват и външните и собствените му пробле­ми за неразрешими. Тази книга описва много примери, когато са осъществени опитите да се решат конфликтите, а и много, когато успешното решение се е оказало невъзможно. С думите на Уинстън Чърчил: „Бъдещето, макар и предстоящо, е неясно“. Но когато Израел поема към втората половина на века си, от­говорните за неговото бъдеще имат задачата да подхранват кипящия му живот и да съхраняват, опазват и укрепват него­вите човешки и демократични ценности.

Мартин Гилбърт
Мертън Колидж, Оксфорд, 6 октомври 1997 г.

ГЛАВА ПЕТА

Надежди… и удари
1937–1939

За евреите в Палестина годината 1937 ще бъде решителна. Очак­вало се, че комисията Пийл ще предложи създаването на две неза­висими държави в Палестина – едната еврейска, другата – арабска. Концепцията за разделението поставя пред евреите изкусителната перспектива за държавност. В същото време те се боят от същес­твуващата според тях опасност сферата им на контрол да бъде орязана. Даже когато членовете на комисията Пийл след като се завръщат във Великобритания продължават да събират данните, ционистите се придържат към установяването на нови селища. На 9 април е създадено нов тип селище. През нощта основателите му построили наблюдателница и дървена ограда около района и призо­ри селището вече съществувало. Първото село със стражева кула и ограда от дървени колове е построено от северната страна до арабското селище Бейзан, на по-малко от миля от река Йордан. То е заселено с евреи от Кюрдистан и е наречено Бейт Йосеф, на името на ционисткия лидер от Движението на труда – Йосиф Ааронович, който току-що бил починал.

За един месец е създадено първото укрепено със стражева кула и защитна ограда село и от източната страна на Бейзан – между града и река Йордан. То е наречено Маоз (Здрава хватка). Един англичанин, който за първи път посещава Палестина – Морис Пърлман, присъства в деня на учредяването на селището и чува от основателите за първоначалните планове, според които група от родени в Палестина еврейски младежи ще рискуват в този отдалечен район, известен с опустошителните набези на скитащите бедуини:

Тези момчета и момичета – повечето от тях все още юно­ши – още в средното училище дали обет да си основат соб­ствено комунално селище. Като родени в Палестина евреи те познавали добре страната и жителите й; говорели и арабски и иврит; по този начин те били добре подготвени да колонизират най-отдалечените и опасни места. Отго­ворният еврейски колонизаторски орган бил отделил за тях парче земя, но последните осемнайсет месеца били смята­ни за твърде опасен за колонизиране период, поради което техните искания за заселване постоянно били отхвърляни. Групата обаче се раздразнила от тези отлагания и решила, че е празна работа да чакат повече. Неколцина от тях по­сетили мястото – Маоз, в безлюдната равнина югоизточно от Бейзан. Те го намерили обрасло с много високи бурени и пълно с бедуински лагери. Завръщайки се като библейските си предци – „съгледвачите“, те докладвали в традицията на Йошуа и Калеб, че не е толкова опасно, колкото се говорело и че колкото и да задлъжнеят трябва да купят трактор,
3а да подготвят земята за заселване.
Масовото убеждаване, подпомогнато от fait accompli[*] – покуп­ката на трактора – накрая склонили отговорните еврейски лидери да приемат тяхната гледна точка и били направени плановете за тяхното установяване в новото селище. Най-близкото селище край Маоз – Ейн Харод, на източния край на долината Джезрел, се превърнал в център на трескава дей­ност – строяли се барикади, бунгала, наблюдателна кула – го­тови да бъдат превозени до новото място.

Дошъл денят, когато селището трябвало да бъде изградено.
Морис Пърлман е очевидец как това било направено:

Началният час бе определен за 3,30 сутринта на един втор­ник и новата група, придружена от членовете на съседните селища, събраха преносимите си структури в керван от камиони и поеха пътя си на изток.
Пътят продължава до източния край на долината и след това завива на север към сирийската граница. Обаче Маоз лежи в южния край на района на Бейзан, поради което, като напуснаха пътя на мястото, където завива, камионите се приготвиха да изминат трудния си път през покритата с високи, преплетени бурени пустош на Бейзан. Но не бяха из­минали повече от няколко метра, когато попаднаха на наскоро проправена пътека. Пътуваха по нея, докато стигнаха близо до Маоз. Право напред съзряха в мрака бледата светлинка на запалена цигара. Когато наближиха, различиха силуета на малко момче, седнало на трактор.
Фигурата се отдели и се приближи към тях.
„Шалом, шалом, Акол беседер! Здравейте, здравейте. Всичко е наред!“ извика той съвсем спокойно.
„Шалом“, отвърнаха те.
Това беше младеж на осемнайсет, член на новата група. Когато била определена датата на настаняването, той се предложил за доброволец да тръгне преди цялата група и да прокара с трактора пътека. Но през деня имал работа в града и освен това било преценено, че не е препоръчител­но да се привлича много вниманието върху предстоящото заселване на това място. Затова тракторът бил докаран преди четири нощи и скрит между бурените и той решил да работи нощем.
В продължение на три нощи преди „великия ден“ той бе ид­вал на това място и бе работил внимателно и тихо, като методично изгарял бурените и след това ги мачкал с трак­тора. Той беше сам и напълно невъоръжен. Съществуваше постоянната опасност да бъде изненадан от бедуините, в който случай можеха да го спасят единствено неговата съобразителност, арабския му и, може би, някоя цигара И все пак той не показва външни признаци на облекчение, когато срещна голямата заселническа група от Ейн Харод.
„Акол беседер – всичко е наред.“ Нищо повече. И те го пос­ледваха към новоразчистеното място и припряно се подгот­виха да изградят стопанството си. Към края на следобеда беше изникнало ново еврейско село. Бяха построени бунгала, по границата на района бяха издигнати прегради и дърве­ната наблюдателна кула, комплектована с лампа и динамо – поставена на място. Когато падна нощта, лампата беше запалена сред мъртва тишина. Тя хвърли мощен лъч сред за­обикалящата пустош. Неговият символ беше ясен за всички и това беше единственият момент, когато те си позволиха да бъдат сантиментални. Това беше светлината на нов жи­вот и на нова ера. Един район, който цивилизацията беше напуснала преди 2000 години, беше възвърнат обратно. Основано бе ново селище.

Наскоро след основаването на Маоз, един ционистки лидер – ветеран, Хаим Щурман, който е пристигнал в Палестина от Украйна през 1906 г. и бил пионер на еврейската самоотбрана и преди и след Първата световна война, е убит заедно с двама приятели, когато колата им попада на мина, поставена от араб­ски метежници. Един от членовете-основатели на Ейн Харод, за младите мъже и жени, които току-що създават Маоз, той е поз­ната и вдъхваща кураж личност. В негова памет те преименуват своя кибуц Маоз Хаим (Здравата хватка на Хаим). Десет години по-късно синът на Хаим Щурман – Моше, е убит във Войната за независимост; единайсет години след това – през 1969 г. негови­ят внук Хаим е убит по време на нападение на израелската армия на Зеления остров в устието на Суецкия канал.

На 30 юни 1937 г., на 6 мили югоизточно от Бейзан и на по-малко от миля от Йорданската граница е създаден укрепен и снабден със стражева кула кибуц в Тират Цеви (Замъкът на Цеви). Основате­лите му са религиозни пионери от Централна Европа. Той също е издигнат за една единствена нощ. От самото му основаване неговите членове активно се занимават с религиозно обучение и образование, като в същото време се занимават със земеделие. За име на кибуца те взимат името на Раби Цеви Хирш Калишер, който след революциите от 1848 г. сочел многото национални движения, активни по това време в Европа и укорявал своите събратя евреи, че са единственият народ без такива стремежи. През 1862 г. е публикувана книгата му, която призовавала към зав­ръщане в Палестина и разгръщането на многостранен и интензи­вен земеделски труд като главна подготовка за духовно спасение.

Четири години преди смъртта си Калишер все още се надява да се установи в Микве Израел и да надзирава и провежда ре­лигиозните служби, свързани със земята на Израел, но на осем–десетгодишна възраст е твърде стар, за да напусне Германия. Земеделие в Палестина на широка основа било главната му тема – както за евреите, които вече са там, така и за преследваните в Европа. Пионерите от Тират Цеви не биха могли да изберат по-подходящ религиозен защитник.

Също през 1937 г. е почетен и ционисткият лидер и историк Нахум Соколов в името на укрепения преден пост Нехемя Нахум (Нахумово поле), изграден от неотдавнашни емигранти от Пол­ша и Австрия. Той се намира сред ниско разположените хълмове на две мили северно от Бейзан.

Евреите в Палестина създават не само укрепени селища. С енту­сиазираната финансова подкрепа на британска еврейка – Мириам Сахер, чиито съпруг Хари е от съставителите на Балфурската декларация и един от първите поддръжници на Еврейския универ­ситет – в Калия, на северния край на Мъртво море е построен хотел, в който усилено работещите обществени служители, бизнесмени и политици на еврейската общност можели – особено през зимата – да отседнат за отдих и почивка. Потопяването във водите на Мъртво море е високо ценено от страдащите от болки и схващания. Мириам Сахер се надявала също, че хотелът може да стане място за среща между арабите от Трансйордания и евреите от Палестина, пристанище, където дискусиите могат да се проведат в спокойна и приятелска атмосфера, на повече от хиляда стъпки под морското равнище.

През 1937 г. ционистките императиви за отбрана са диску­сионни. През тази пролет старшият офицер от Агана Йосеф Авидар организира в цялата страна серия от курсове за обуча­ване на офицерите в техниките, които били усвоени по време на арабските бунтове предишната година. Главното в тези тренировки са нощните патрули и лъжливи нападения на арабски села. През лятото на 1937 г. е проведен тридневен курс в Кирят Анавим, кибуца край Йерусалим, в който били организирани някои от първите нощни патрули. Британските власти също очакват помощ от евреите, когато се усилват арабските нападения над британски войници. Работейки заедно с Еврейската агенция, бри­танците създават Еврейска заселническа полиция, като я екипи­рат с камиони и бронирани коли и им разрешават да действат незабавно срещу всяка арабска заплаха.

Ицхак Ландсберг, пионер в нощните патрули на Агана, който е един от основателите на комуната на Трудовия легион през 1921 г., разработва също така нова система на отбрана, чрез нападение. Това са военно-полевите роти: постоянни подвижни патрули, които са устанобени в заселените от евреи райони в Палестина. Те са известни с еврейския акроним Фош – от плугот саде (полеви роти). Самият Ландсберг променя името си на Саде (Поле), името, с което през идващите години той ще води много операции на палестинската съпротива срещу арабските нападе­ния. През 1937 г. Агана защитава повече от петдесет еврейски селища, включително наскоро изградените оградени и със стражеви кули селища в долината Бейзан. През тази година са посрещна­ти и отблъснати две арабски нападения над Тират Цеви и Маоз.

Натоварени със задачата да анализират бъдещето както на еврейското, така и на арабското присъствие в Палестина, членовете на Комисията Пийл разпитват двама бивши министри от британското правителство, по какъв начин те са си представяли бъдещето, когато е даден Мандатът. Дейвид Лойд Джордж, министър-председател по времето на Балфурската декларация и на Мандата казва, че схващането било, че „не бивало като непосредствено следствие от мирния договор да се създава еврейска държава, без да се вземат предвид желанията на мнозинството от населението. От друга страна се предвиждало, когато нас­тъпи времето на Палестина да се предоставят представителни институции и ако евреите междувременно са оползотворили предоставените им с идеята за Национален дом възможност и са станали неоспоримо мнозинство от населението, тогава Па­лестина да стане еврейска държава“.

Уинстън Чърчил също е призован пред комисията. В отговор на въпрос от лорд Пийл той заявява, че правото на евреите на имиграция не бива да се ограничава от „икономическия абсорбци­онен капацитет“ на Палестина (фраза, използвана в собствената му Бяла книга от 1922 г.). Той говори също за „честността на Англия към евреите“. Съвсем сигурно е, казва Чърчил, че британс­кото правителство е приело „идеята, че един ден, някак си, далеч в бъдещето – въпрос на справедливост и икономическа изгода – там наистина може да има голяма еврейска държава, наброяваща милиони, далеч надхвърлящи сегашния брой на жителите в стра­ната… Ние никога не сме се обвързвали с намерение да превърнем Палестина в еврейска държава, но ако в това Отечество се събират все повече и повече евреи, и всичко това се извършва от век на век, от поколение на поколение, справедливо и с честно съобразяване с тези, които ще бъдат изместени и т. н., наисти­на се предвиждаше и предполагаше, че с течение на времето те биха могли да станат предимно еврейска държава“.

Сър Хорас Ръмболд, който продължава с въпросите, запитва Чърчил дали няма да бъде „груба несправедливост“ спрямо ара­бите, ако Палестина привлече твърде много евреи от другаде? Чърчил отвръща, че даже когато „цяла Палестина“ се превърне в Еврейски национален дом, това няма да бъде несправедливост. „Защо да е извършена груба несправедливост, пита Чърчил за­даващия въпросите, ако хората идват и създават поминък за повече жители, и превръщат пустинята в палмови и портока­лови гори? Защо да е несправедливост да има повече работа и благосъстояние за всеки? Това не е несправедливост. Несправед­ливост е, когато тези, които живеят в страната, я изоставят за хиляди години на пустинята.“

По-късно през тази сесия Ръмболд пита Чърчил „в кой момент“ той ще прецени, че Еврейският национален дом е изграден и бри­танският ангажимент към евреите – изпълнен. Чърчил отвръща: „Когато стане съвсем ясно, че еврейският превес в Палестина е много подчертан, окончателен и когато ние се убедим, че нямаме повече дългове към арабското население, арабското малцинство“.

От продължаването на дебатите в комисията става ясно, че решението, което имало вероятност тя да предложи, е раз­решаване на проблема чрез две държави: държава за евреите и държава за арабите, като всеки управлява държавата, в която има мнозинство. В Палестина се носят слухове, че освен другите си географски решения комисията Пийл възнамерява да ограничи еврейския район около Галилейското езеро към Западния бряг. Но да се разположи малкият еврейски регион на източния бряг сред арабската държава, на практика щяло да отреже еврейската държава от главните водни източници в района и от контрола на самото море. Ционистите решават да действат незабавно и да основат селище на източния бряг в Ейн Гев (Водна яма). Един млад еврейски имигрант от Австрия, Теди Колек, описва в мемо­арите си по какъв точно начин става това:

Ние свикахме нашите инженери и светкавично закарахме на източния бряг на езерото селище от типа „оградено и със стражева кула“. Това беше направено за един ден през юни 1937 г.
Стотици хора пристигнаха с дузини камиони и за няколко часа издигнаха около района оградата, няколко бараки и стражевата кула с прожектор.
Привечер ние бяхме настанени и няколко часа по-късно, кога­то чухме по радиото доклада на комисията Пийл, един от нашите членове започна да припява: „Сега принадлежим на емир Абдула“ (емира на Трансйордания).
Ние всички се смеехме и танцувахме. Настроението беше повишено. Бяхме успели. Бяхме до самата вода и готови да се бием за нея.

При представянето на доклада на комисията пред правителст­вото на 25 юни 1937 г. новият британски министър на колониите Уйлям Ормсби-Гор настоятелно съветва колегите си да приемат разделението на Палестина на еврейска и арабска държави, нари­чайки доклада „блестящ и проникновен анализ“, който го накарал да приеме „без колебание диагнозата на комисията за корените на неприятностите като конфликт на непримирими национал­ни стремежи“. Той приел също, че разделянето, въпреки че било „драстична и трудна операция“, давало „най-добрата възможност за трайно решение, справедливо и към двете страни и съответ­стващо на нашите задължения и към евреите, и към арабите“.

Обаче кабинетът получава друга оценка за ефекта от разделя­нето от командващия британските въоръжени сили в Палестина – генерал-лейтенант сър Джон Дил, който на 29 юни телеграфира на началника на имперския генерален щаб, че докладът така „посича ционистките стремежи“, че еврейската съпротива срещу него ще бъде ожесточена. Далновидният д-р Вайцман може и да е склонен да приеме и да изчака своето време, но даже и той да го направи, не е вероятно да го последва и световното еврейство. Въпреки че еврейската съпротива на доклада може и да е яростна, малко вероятно е да приеме формата на въоръжена съпротива. Обаче еврейското въздържане от репресии вероятно ще отслабне.

Генерал Дил изразява също така и своето виждане за арабска­та реакция. Той има чувството, че по-голямата част от арабите са за приемането, докато мюфтията и – както ги нарича – „опас­ните елементи“ са против. Той смята, че докладът вероятно ще „внесе разцепление сред еврейството, като по-голямата част ще бъде против и много малка – за“. „Евреите, заключава Дил, веро­ятно ще преобърнат всеки политически камък, за да подкопаят доклада, но едва ли ще използват сила.“

Когато на 7 юли Кралската комисия публикува доклада си, всич­ки географски опасения на Вайцман се потвърждават. Еврейската държава трябвало да бъде малка държава. Не само Негев и из­точната половина на Галилейското езеро, но даже и концесията Рутенберг на река Йордан, дарена на евреите от Великобритания през 1922 г. като средство за добиване на водноелектрическа енергия, трябвало да бъдат изключени от нея.

Според доклада, арабите се опасявали, че ще бъдат „надминати по брой и следователно доминирани от еврейските имигранти“. По-нататък докладът изтъква, че даже ако еврейската имиграция бъде ограничена на 30 000 годишно – броят през 1936 г. – евреите ще надминат арабите по брой към 1960 г, докато ако имиграцията остане в размера на 1935 г. – 60 000, то до 1947 г. евреите ще над­минат арабите по брой. За да се избегне непосредствено засилване на арабските страхове, членовете на Комисията препоръчват за пе­риод от пет години лимит на еврейската имиграция на 12 000 души годишно. Но те предупреждават, че това ще бъде само палиатив, не решение. Арабите щели да продължат да настояват евреите да се махат от Палестина, за да получат за себе си „същия национален статут като този, получен или предстоящ да бъде получен скоро от всички други араби в Азия“.

Тъй като било невъзможно да се измисли някаква форма на упра­вление на Палестина, която да задоволи едновременно и арабите, и евреите, докладът стига до заключението, че разделението на две отделни държави, като Йерусалим остане под британски контрол „изглежда че предлага поне някакъв шанс за елементарен мир“. Раз­делението щяло да означава, че „арабите ще трябва да приемат изключването от техния суверенитет на един къс територия, дълго окупирана и някога управлявана от тях“. Евреите от своя страна, заключават членовете на комисията, „трябва да се задо­волят с по-малко от Земята на Израел, която някога са управлявали и се надяваха да управляват отново“.

На 16 юли Жаботински пише частно писмо до Чърчил, за да про­тестира срещу плана на Пийл за подялба. Въпреки че самите евреи, пише той, не са си „дали напълно сметка“ за всички последствия от доклада, „сигурно е, че повече от всичко те искат място за колонизация и Свещена земя, която е Свещената земя“. Жаботин­ски е убеден, че подялбата „убива всичките им надежди“.

Докладът на комисията Пийл е разискван на Двайсетия ционистки конгрес, който се състоял през август 1937 г. в Цюрих. Принци­път за поделяне е приет. В края на краищата това означавало далеч по-скорошно създаване на еврейска държава, отколкото можело да се помисли даже само преди две години. Еврейска държавност осъществявала мечтата на Херцел. Но е гласувано, че действи­телно посоченият от Пийл район е неприемлив. Арабите напълно отхвърлят подялбата. През септември 1937 г. в Дамаск 400 ара­би, представители на всички арабски държави както и на самата Палестина, потвърждават че Палестина е „интегрална част от арабското отечество“ и подчертават, че британците трябва да избират „между нашето приятелство и евреите“.

Към края на 1937 г. насилието избухва отново. Арабите не желаят даже малкият еврейски район от Палестина да бъде уп­равляван от евреи. Планът се проваля, арабските нападения над англичаните са възобновени, арабските нападения над евреи – засилени, а еврейските репресии срещу арабите – приведени в действие (против желанието на Еврейската агенция) от екстре­мисти, които са убедени, че пътят към държавността минава през насилието и даже терора.

На 26 септември арабски терористи убиват Луис Андрюз, окръжния комисар за Галилея, който е уредил пътуването из Па­лестина на членовете на комисията Пийл. Натискът на различни­те арабски държави от Близкия изток сред правителствените кръгове в Лондон срещу всякаква възможност за еврейска дър­жава – колкото и да е малка, е непрестанен и ефикасен. Висшият държавен служител Джордж Рендъл подготвя меморандум, който да бъде подписан от външния министър Антъни Идън и изпра­тен до британското правителство, в който се казвало, като че ли от самия Идън: „Беше ми подсказано, че има само един начин, по който ние можем сега да се помирим с арабите и да избегнем опасностите, които посочих по-горе – като дадем на арабите някои уверения, че евреите никога няма да станат мнозинство в Палестина, нито ще им бъде предоставен пълен суверенитет над някаква палестинска територия“.

Меморандумът уверява, че такова решение „ще бъде привет­ствано от крал Ибн Сауд“. Да не се възприеме такава политика било все едно британското правителство не само да се замеси „в продължителни военни ангажименти с далечни последици в са­мата Палестина, но и да си навлече постоянната враждебност на всички арабски и мюсюлмански сили в Близкия Изток“. Този документ на външното министерство бележи началото на нова­та британска политика. Нейната цел, както Идън сам обяснява в лично съобщение до британския посланик във Вашингтон от 26 ноември, е да търси някаква алтернатива на Комисията Пийл, алтернатива, „която няма да даде на евреите никаква територия само за тяхно лично ползване“.

Д-р Вайцман, който се е завърнал у дома си в Реховот в Па­лестина, схваща какво точно става в Лондон. В последния ден на 1937 г. той пише на постоянния заместник-министър в минис­терството на колониите, сър Джон Шъкбърг, че има информа­ция, „че под натиска на индийски мюсюлмани, на арабски крале, на италиански машинации и на последно място, но не и по значение, на антиционистки евреи, „сред високопоставените лица“ все повече се утвърждава идеята, че в Палестина трябва да има една единствена арабска държава, в която евреите да бъдат ограничени до статута на постоянно малцинство“. По-нататък в писмото си Вайцман казва:

Евреите не отиват в Палестина, за да станат в древния си дом „араби от Мойсеева вяра“, нито пък за да заменят своето германско или полско гето с арабско.
Който знае как изглежда едно арабско правителство, как­во означава днес „малцинствен статут“ и какво означава еврейско гето в арабска държава – има доста прецеденти – ще може да си направи свои собствени заключения какво ни чака, ако приемем предопределеното ни в тези „реше­ния“ положение.

Писмото на Вайцман продължавава гневно, но също и тре­вожно:

Това върховно усилие сега в Палестина не се прави, само за да бъде подложен еврейският народ, който все още е в първите редици на цивилизацията, на управлението на гру­па безскрупулни левантински политици.
Всички усилия и жертви тук са вдъхновени само от едно: от вя­рата, че това най-накрая ще означава свобода и край на гетото.
Може ли да има по-ужасна измама на надеждите на един из­мъчен народ от това да го сведеш до статута на гето на същата земя, на която му бе обещана национална свобода?

Нито натискът на арабските държави върху британското пра­вителство, нито британският политически натиск върху ционистките лидери възпрепятстват еврейските начинания в Палестина. Всяка година е свидетел на създаването на нови селища, основавани от нови групи имигранти, които предприемат интензивно земеделс­ко обучение в някое вече съществуващо селище, преди да се заселят в ново. През 1937 г. група заселници от няколко страни – включи­телно Съединените щати, Германия и Полша – основава кибуц в южната крайбрежна равнина в Кфар Менахем, наречен на Менахем Усишкин. Създаденият една година по-рано на същото място мошав установява, че е невъзможно да обработва земята отчасти поради бедната почва и отчасти поради арабските нападения, но новите заселници упорстват, като успяват да отблъснат значителен брой подновени арабски атаки и тяхното начинание оцелява.

Еврейски имигранти от Галиция – едно от средищата на еврейс­кия живот преди Първата световна война в Австро-унгарската империя, основават през 1937 г. – кибуц на 3 мили навътре от за­лива Хайфа. Наричат го Уша – на името на града, в който някога са живели, изследвали и създавали закони много от учените, оцелели след смазването на въстанието на Бар Кохба от римляните. Сред законите на Уша от втори век има един, който постановява „че човек трябва да издържа сина си докато стане на дванайсет годи­ни“ и след това да му помага в неговия собствен занаят.

Един от стимулите за създаването на селището са терорис­тичните актове. На 9 ноември 1937 г. петима млади евреи са убити от араби сред хълмовете на 8 мили западно от Йерусалим. В началото на следващата година членове на младежката група Гордония, имигранти от Лодз в Полша, издигат в тяхна памет за една нощ укрепено селище със стражева кула. То е наречено Маале А Хамиша (Възнасяне на петимата). Заселниците засаждат плодни градини и лозя.

***
През 1938 г. евреи от Чехословакия – една страна заплашена от териториалните претенции на Хитлер – основават кибуц в залива Хайфа, само на няколко мили от няколко арабски села в Западна Галилея; първата им работа била да осигурят домовете си с отбранителна ограда. Нарекли го Кфар Масарик, на името на първия президент на Чехословакия, Томаш Г. Масарик, който починал предишната година. Мястото било възсолено блато край устието на един поток, който се вливал (или не успявал да се влее) в Средиземно море, така че те трябвало да свършат мно­го отводнителна работа и възстановяване на земята, преди да могат да започнат да я обработват. В крайната северна част на Палестина през 1938 г. полски имигранти основават укрепен и със стражева кула кибуц в Ейлон, в хълмистата земя само на две мили от ливанската граница. Почвата била прекалено камениста даже за камениста земя. Но когато била разчистена, били засаде­ни овощни градини и кибуцът преуспял. Името му е комбинация от две местни дървета – дъб (алон) и шамфъстък (ела). Друго укрепено и със стражева кула селище, основано през 1938 г., е Кфар Рупин – наречено на основателя на движението на кибуците, Артур Рупин. То е разположено на река Йордан, южно от Галилейското езеро. Между неговите основатели има евреи от Германия, Чехословакия и Унгария. Поради горещия климат било възможно да се отглеждат финикови палми и нарови дръвчета.

През 1938 г. евреи от полската провинция Галиция основават втория си за две години кибуц. Нарекли го Тел Ицхак, в памет на Ицхак (Исаак) Стайгер, основателя на младежкото ционистко дви­жение в Галиция. Също през 1938 г. е основан Алоним (Дъбовете), до пътя Хайфа – Назарет. Неговите създатели са висшисти от първата група от младежката Алия, които пристигнали от Герма­ния преди шест години.

С увеличаването на имиграцията нарастват и образовател­ните нужди на евреите в Палестина. Между онези, които през 1938 г. започват да преподават на учителския семинар в Йеру­салим, е Цви Адар, роден в Палестина през Първата световна война. През следващите трийсет години той ще преподава за еврейската идентичност през миналите векове и да се опитва да изясни, а след това да ги разпространява, образователните и хуманитарни ценности, които са заложени в Библията. Връзката на евреите с тяхната земя е подчертавана също от последова­телите на главния равин Авраам Исаак Кук, който починал през 1935 г. и чието учение – че божествен план е ръководил народа на Израел да превърне земята на Израел в своя страна – ще има значително влияние върху следващите поколения.

В отношението си към бъдещето на Палестина еврейският свят е разделен. С влошаването на положението в Германия и нарастване­то на натиска за имиграция Вайцман все още иска да работи с британците и да постигне действащ компромис. Вътре в Палестина Еврейската агенция продължава да осъжда еврейските репресии и всякаква форма на еврейски терор срещу арабите. Но противо­поставянето срещу стандартните носители на ционистката кауза нараства. На 1 февруари 1938 г. ревизионистите, воде­ни от Жаботински, свикват световен конгрес в Прага. Шест дни по-късно те приемат серия от резолюции, главната от които е тяхното противопоставяне „на който и да е план, който ще лиши еврейския народ от правото му да установи еврейско мнозинст­во и на двата бряга на Йордан. Еврейската агенция и „старата ционистка организация“ са описани като „предатели“, които са изоставили „идеалите на ционизма, които проповядваше Херцел“. Ревизионистите решават в Палестина да отвръщат на удара след многократните арабски нападения над еврейски селища и пътници, атаки, които Еврейската агенция настоявала, че трябва да бъдат посрещнати със сдържаност. Оттук нататък повечето актове на арабски тероризъм са посрещани от също толкова жестоки реп­ресивни действия на въоръжената ръка на ревизионистите, Иргун.

През двете години – 1936 и 1937 – в Палестина като ле­гални имигранти влизат 60 000 евреи. Но тъй като арабските протести продължават, на 10 март 1938 г. министерството на колониите в Лондон информирало новия върховен комисар в Палестина, сър Харолд Макмайкъл, че през шестте месеца от април до септември 1938 г. няма да бъде разрешено в Палестина да влязат повече от 2000 материално независими имигранти – с личен капитал от 1000 лири стерлинги – и не повече от 1000 еврейски работници. Това не само драстично намалява броя на евреите, влизащи в Палестина, но и всъщност задържа съотно­шението евреи–араби точно под 30 процента.

При такива условия никога не би могло да има еврейско мно­зинство; и през 1938-39 г. еврейското население (от малко над 400 000) нараства с 4235 души, докато арабското население нараства с 65 413 души. Освен това от първите седмици на 1938 г. евреите се сблъскват с нарастващо арабско насилие в Палестина, включително убийства на еврейски земеделци (някои застреляни, други прободени) и стрелба по еврейските автобуси и камиони, както си пътуват по шосетата. Един от пътищата, по които арабските банди се промъкват в Палестина, е от север, през ливанската граница. За да се предотврати това е закупена земя на самата граница, в Ханита, и през март 1938 г. отбрани­телната сила на Еврейската агенция – Агана, решава да укрепи мястото, да разчисти полята и да направи път дотам.

Четиристотин мъже са избрани да участват в операцията, която трябвало да бъде завършена за един единствен ден, за да изправи британските власти и местното арабско население пред свършен факт. Работата се извършва под командването на водача на полевите роти на Агана, Ицхак Саде с двама замест­ници – Игал Алон и Моше Даян. Даян си припомня предутринната операция в мемоарите си:

Hue се придвижихме от сборния си пункт преди разсъмване и се отправихме на север към Ханита. Трябваше да изос­тавим превозните си средства на пътя и изнурително да изкатерим скалистите склонове. Докато една група започна да изсича гладко трасе, останалите от нас носеха на ръце тежкия товар отбранителна екипировка и материали.
На площадката на върха на хълма ние започнахме да изди­гаме дървената стражева кула и стандартната ограда на периметъра – двойна дървена стена, запълнена в средата с пръст и камъни. Надявахме се да свършим всичко това през деня, така че заслоненият двор да бъде защитен вечерта, когато очаквахме първата атака. Но нощта падна, а ние не бяхме завършили укрепленията си. Имаше още много да се прави, а освен това бяхме възпрепятствани от силен вятър. Не можахме даже да опънем палатките.
В полунощ бяхме нападнати.

Атаката е отблъсната и стражевата кула и оградата издиг­нати. Няколко седмици след като Ханита е изградена, към тези еврейски войници ще се присъедини един капитан от британска­та армия – Орди Уингейт (по-късно убит през Втората световна война при акция в тила на японците в Бирма) и ще им помогне да защитят своите обработваеми земи и селища от арабските на­падения по вече въведения ат Ицхак Саде метод – нощна засада за готвещите се за атака нападатели. Уингейт не бил евреин, но като мнозина от своето поколение във Великобритания, е дълбоко запознат с Библията и смятал различните библейски пророчества за завръщането на евреите на земята им като нещо, което трябва да бъде приветствано и в което той може да участва.

Със създаването от Уингейт на специални Нощни отряди, ко­мандвани от Ицхак Саде, подвижните патрули на Агана натрупали безценен опит. „Имаше случаи, пише Даян за Уингейт, когато той вървеше напред, воден от желязна воля. Той имаше непоклатима вяра в Библията. Преди да тръгне в акция той прочиташе в Библи­ята пасажа, свързан с местата, където ще действаме и намираше доказателство за нашата победа – победата на Бог и евреите.“

За европейските евреи – вече жертви на независеща от тях омраза – положението се влошава още повече през март 1938 г. На 15 март Хитлер влиза във Виена и непосредственото нацист­ко управление веднага е наложено на Австрия. Само за няколко дни целият апарат на антиеврейските гонения – от налагането на Нюрнбергските закони, до побоищата, мъченията и депорти­рането в концентрационния лагер Дахау – всичко е внедрено в най-отвратителната си форма. За една нощ към Германския райх са прибавени повече от 180 000 евреи. В същото време други 40 000 души с еврейски предци – много от тях кръстени хрис­тияни – са обявени, за евреи по раса.

В Палестина напрегнатата ситуация се изостря от смъртна­та присъда, издадена от британски съд над един млад ревизионист, Шломо Бен Йосеф, който открил огън по арабски автобус. Никой не бил убит в инцидента и на 6 юни Манчестър Гардиън призовава в Англия за снизхождение. На 29 юни британският ге­нерален консул в Рига телеграфира до външно министерство: „Миналата нощ през прозореца на кабинета ми беше хвърлен ка­мък, увит в бележка със следното съобщение: „Евреите никога няма да забравят кръвта на своя брат Бен Йосеф“. Но мандат­ното правителство решава, че трябва да бъде даден пример и Бен Йосеф е екзекутиран – първият евреин обесен в Палестина от британците.

През лятото на 1938 г. обстановката в Палестина се влошава. Надеждите на толкова много десетки хиляди евреи за спокоен и съзидателен живот са поставени на изпитание по най-жесток на­чин. На 24 юни двама араби, работещи в притежавана от евреин каменоломна край Хайфа, са ранени от арабски нападатели. Ране­ните били закарани в болница, но двама от нападателите влезли да ги търсят в болницата, като убили по погрешка друг арабин, пациент от Наблус. На 29 юни арабски терористи хвърлят бом­ба на еврейско сватбено тържество в Тиберия: ранени са седем евреи, включително три деца. Паралелно с тези събития Иргун отвръща на удара със силни репресивни акции, след като през юни от арабски нападения над отделни евреи из цяла Палестина загиват деветима евреи. На 6 юли една единствена еврейска те­рористична бомба убива двайсет и пет араби в Хайфа. На 11 юли араби убиват двама евреи в Хайфа и на 12 юли, също в Хайфа, един възрастен евреин бил пребит до смърт с камъни.

Убийствата и отмъщенията продължават. На 21 юли до Мър­тво море са убити четирима еврейски работници. Четири дни по-късно еврейска терористична бомба на динения пазар в Хайфа убива трийсет и девет араби.

В Палестина еврейският вестник Давар осъжда репресиите на Иргун като „срамни и пагубни“, а вестник А Аретц ги обявява за „престъпен хазарт със съдбата на еврейската общност“. Ционистките лидери са също толкова остри в своето порицание. Терористите, заявява Бен Гурион, са „жалки страхливци“. Ицхак Бен-Цви предупреждава, че терористите „забиват нож в гърба на общността“. В края на юли Хистадрут – Общата федерация на еврейските работници – издава официален манифест, който заявява, че кръвопролитията от репресиите са „позор и лудост“.

В младежкото земеделско село Бен Шемен, основано десет го­дини по-рано от д-р Зигфрид Деман, едно от новите през 1938 г. момчета е петнайсетгодишният Шимон Перски (по-късно Шимон Перес). „Въпреки атмосферата на арабската враждебност, която беше проникнала във всяко ъгълче на селото ни и във всяка стра­на на живота ни, си спомня той, Леман беше убеден политически гълъб, който вярваше, че е необходимо и наложително ционизмът да предложи на арабите много големи отстъпки, за да постигне разбирателство с тях.“ До края си Леман е активист на движени­ето Брит Шалом, което имало подкрепата на Айнщайн.

Перес по-късно описва живота на юношите в Бен Шемен:

В съботите ние отивахме на екскурзия в околната приро­да из хълмовете в подножието на Йерусалимската верига. Същите араби, които нощем ни избиваха, по време на тези разходки ни приветстваха според най-добрите традиции на семитското гостоприемство. Може би репутацията на д-р Леман като активист на мира, която беше много добре из­вестна в района, ни осигуряваше поне дневното затишие. Нощем, обаче, не можеше за има такова безгрижно отпуска­не и по-големите ученици участваха активно в охраната на селото. Скоро след като пристигнах в Бен Шемен аз поло­жих моята клетва за вярност към Агана при светлината на свещта, с библия и револвер на масата пред мен. Скоро след това започнах упражняване с оръжия и след кратко време бях избран за командир на един от охранителните постове. Всъщност това не беше повишаване в ранг, но за мен беше съдбоносно. Моят охранителен пост беше точно зад дома на Гелман, учителя по дърводелство, от който се появи бо­соного момиче с дълги кестеняви плитки и лице на гръцка богиня. Аз бях моментално поразен. Името и беше Соня и тя щеше в края на краищата да стане моя жена. Опитвах се да я впечатля, като ѝ четях – понякога на лунна светли­на – избрани пасажи от Капиталът на Маркс.

В Германия и Австрия положението на евреите става отчая­но. В Полша и Румъния антисемитизмът отново става отявлен, креслив и яростен. В цяла Европа възможността за нацистко уп­равление или пронацистките режими поощрява и стимулира антиеврейските чувства. С нарастване броя на еврейските бежанци и увеличаване броя на потенциалните бъдещи бежанци, държавите, които приемали бежанци, започват да търсят начин за регулиране на притока им. На международна конференция, свикана във френ­ския град Евиан на брега на Женевското езеро, представителят на британското правителство обяснил, че от сега нататък в Па­лестина могат да влизат само много ограничен брой хора. Самата Великобритания, която след 1933 г. е приела вече повече от 40 000 германски евреи бежанци, също налага ограничения вследс­твие на нарастващото обществено безпокойство от големия брой имигранти. Делегатът на Съединените щати съобщава, че неговата страна ще се придържа към своите съществуващи квоmu: 27 370 бежанци годишно от Германия и Австрия. При такова вкопчване в буквата на закона, щели да са нужни двайсет години – до 1958 г., преди всички евреи, даже само от Германския райх, да могат да намерят убежище в Съединените щати.

Решението на Съединените щати да поддържат своите стриктни квоти, послужило като указание за някои други дър­жави: делегатът от Перу описал „разума и предпазливостта“ на Съединените щати като „блестящ пример, който води имиграционната политика“ на самото Перу. Единствено холандците, датчаните и Доминиканската република се съгласяват да приемат еврейски бежанци без ограничения. През последния ден на Евианската конференция – 15 юли, е приета резолюция, която гласи, че „страните на убежище“ – каквито били те – „не желаят да поемат никакви задължения за финансиране на принудителната емиграция“. Други резолюции изразяват „съчувствието“ на конференцията към положението на бежанците – както евреи, така и не-евреи. На следващия ден един журналист от швейцарски вестник пита един от присъстващите палестински евреи – Голда Меир, какъв е нейният коментар. „Аз имам само един идеал, отвръща тя, едно нещо, което искам да видя преди да умра – никога вече моят народ да няма нужда от изразяване на съчувствие.“

Членовете на Агана решават да възобновят „нелегалната“ имиграция. В Европа е нает малък кораб, Посейдон, и той достига Палестина, без да бъде прихванат. Към края на 1938 г. Агана съз­дава специална организация – Мосад Ле Алия Бет (Организация за имиграция B), която да намира кораби, да наема екипажите, да съ­бира бъдещите имигранти и да урежда да бъдат прехвърлени на сушата, щом стигнат брега на Палестина. Ръководител на новата организация е Шаул Меиров, един от основателите на Агана. Де­сет години по-късно – по време на Войната за независимост, той ще отговаря за израелските покупки на оръжия в Европа.

През 1939 г. група възпитаници на земеделското училище в Микве Израел основават мошав северно от Тел Авив, в крайбреж­ната равнина. Наричат го Кфар Нетер, на името на основателя на Микве Израел – Чарлз Нетер. През същата година новите имигран­ти от Полша и Литва са начело в основаването на кибуца Амир (наречен с думата на иврит за върха на дървото). Разположено на брега на горен Йордан, до самия край на блатото Хуле, сели­щето е непрестанно застрашавано от наводнения през зимните дъждове и после от топящите се снегове от планината Хермон, чиито покрити със сняг върхове във френска Сирия представля­вали живописен фон на тежкия живот сред изнурителен труд.

През 1939 г. сред хълмовете над Галилейското езеро група религиозни имигранти основават малкото селище Алумот (Сно­пите). Високото и донякъде изолирано място преди това служи­ло за разсадник на плодни дръвчета за Асоциацията за еврейска колонизация на Палестина. Основани са и други укрепени и обо­рудвани със стражева кула селища в незащитени и изолирани райони. На 3 май имигранти от Литва и Полша основават Дафна (Лаврово дръвче). То било разположено на по-малко от миля южно от ливанската граница и само на три мили западно от сирийс­ката граница. Буквално на следващия ден заселници от Румъния основават кибуца Дан на самата сирийска граница. Той е наречен на библейския град, главен град на племето дан и най-северното място, показано на Мойсей преди смъртта му („И Мойсей отиде от равнините Моаб в планината Небо… И Всевишния му показа всичката земя на Галилея до Дан“).

През този месец на по-малко от миля от Дан е основано трето селище. Заедно с Дан и Дафна то е известно като крепостта на Усишкин по името на пионера-ционист Менахем Усишкин, умрял две години по-рано. Неговите основатели идват от Източна Европа и го наричат Шеар Яшув (Останки ще се върнат) от един стих в Исайя: „Защото въпреки че твоят народ, Израел, е колкото пясъ­ка в морето, останки от него ще се върнат“. Петдесет и седем години по-късно над Шеар Яшув се сблъскват два хеликоптера и седемдесет и трима израелски войници загиват: един от хеликоп­терите пада върху селото.

През 1939 г. е основаването на фонда Америка – Палестина. Направе­на е важна крачка в чуждестранната помощ за евреите в Палестина. Той обединява известен брой вече съществуващи комитети, които давали финансова помощ за образователните, културни и свърза­ните със социалните служби институции в Палестина. Дотогава тези комитети си съперничат за средствата от американското еврейство. Сега те можели да действат заедно. Флагманът на американската подкрепа допреди Първата световна война е Аме­риканската организация Адаса, чиято нова болница на хълма Скопус била току-що открита.

Положението вътре в Палестина става критично. В резултат на постоянната враждебност към еврейската имиграция от страна на Египет, Ирак, Саудитска Арабия, Сирия и Йемен, Великобритания решава да загърби главното условие в Бялата книга на Чърчил от 1922 г. – че еврейската имиграция може да продължи дотогава, докато се получи еврейско мнозинство. Това става точно в момента, когато расистките нацистки закони вече се разпростират и над Судетския район на Чехословакия. Нова Бяла книга, наречена на ми­нистъра на колониите Малкъм Макдоналд (син на първия британски лейбъристки министър-председател) и известна сред евреите в Палестина като Черната книга, налага нови – и за евреите драконов­ски – правила, които правят постигането на еврейско мнозинство невъзможно. През следващите пет години (т. е. до май 1944 г.) да влязат в Палестина щяло да бъде разрешено общо на 75 000 евреи, плюс 25 000 спешни случая. След това щяло да бъде въведено прави­лото на мнозинството: т. е. законодателната власт щяла да бъде дадена на арабското мнозинство.

Арабите дали ясно да се разбере, че те ще използват законо­дателната власт, за да сложат край на всякаква по-нататъшна еврейска имиграция. Следователно арабското мнозинство щяло да бъде утвърдено за вечни времена и еврейската държавност щяла да бъде невъзможна. През 1939 г. в Палестина има 445 457 евреи – почти една трета от цялото население. По силата на Бялата книга от 1939 г. на този брой щяло да му бъде разрешено да нарасне до 545 457 души. През 1939 г. арабското население наброявало 1 501 698 души (и с естествен годишен прираст пове­че от 30 000). Следователно евреите щели да бъдат постоянно малцинство. Освен това по силата на Бялата книга те нямало да имат право да купуват земя извън относително ограничения район на вече съществуващите им селища.

Евреите в Палестина винаги успяват да посрещнат бедите с идеи. Непосредствено след излизането на Бялата книга от 1939 г. Еврейската агенция и групираните около нея организации – еврейски­те национални институции, продължават да създават нови селища. Едно от тях е Маханаим (Двата бивака) на библейско място, десет мили северно от Галилейското езеро. Правени са три по-ранни опи­та да се основе селище тук. Първият е трийсет и седем години по-рано, през 1902 г., когато заселниците се надявали да започнат да отглеждат в района тютюн, но се провалят. Вторият опит е няколко години по-късно, когато евреи от Кавказ са изпратени тук да отглеждат рогат добитък. И този експеримент пропаднал. Тре­тият опит е през 1918 г. – да се създаде работническа ферма, но и той също се провалил. Този четвърти опит успява, препитанието се осигурява от земеделската реколта.

През май 1939 г., като непосредствена реакция на Бялата книга, е основано също селището Шадмот Дебора (Полята на Дебора). Учредители са евреи от Германия. То се намира точно на изток от планината Табор и е наречено на една от най-твърдите британски благодетелки на палестинското – и по-късно на израелското еврейство – Дороти (Дебора) дьо Ротшилд. Два месеца след това е основано най-южното в страната укрепено селище със стражева кула – кибуцът Негба (към Негев). Негови създатели са пионери от Полша. Навсякъде около него в откритата хълмистата окол­ност имало арабски села.

През 1939 г. религиозни имигранти от Германия основават малка земеделска комуна в плодородната зона по река Йордан, на 5 мили юж­но от арабския град Бейзан. Нарекли я Нехемя Елияу (Полето на Елия), в памет на равин Елия Гутмахер, мистик и равин на хасидистите от деветнайсети век, който отхвърлил общоприетото схващане, че еврейският народ трябва пасивно да очаква идването на Месията.

Той твърдял, че вместо това евреите трябва да направят всич­ко по силите си, 3а да ускорят спасението, като се захванат с конструктивна работа по земята на Израел. „Установяване на Све­щената земя, писал той в средата на деветнайсети век, поставяне на началото, спасяване на спящата земя от арабите, зачитане на божиите заповеди, които могат да се спазват в нашето време – да се накара земята да ражда плодове, да се закупува земя в Земята на Израел, за да се установят там бедните от нашия народ – това е задължителният основен камък за пълното спасение.“

Не само евреите от Палестина оценяват Бялата книга от 1939 г. като несправедливост. Всичките живи членове на комисията Пийл написали писмо до Таймс, утвърждавайки, че „прекратяването на имиграцията“, което ще последва от политиката на Бялата книга, „не елиминира страха от господството; то само го пренася от арабските умове в еврейските“. Обръщайки се към британския министър-председател Невил Чембърлейн, Уинстън Чърчил казва пред Камарата на общините: „Изминаха двайсет години откакто моят дълбоко уважаван приятел използва тези силни думи: „Голяма отговорност ще легне върху ционистите, които – преди да е изминало много време ще се отправят с радост в сърцата към древното огнище на своя народ. Тяхна ще бъде задачата да изградят нов просперитет и нова цивилизация в стара Палестина, толкова дълго пренебрегвана и лошо управлявана“. Е доб­ре, те отвърнаха на този призив. Те осъществиха неговите надежди. Как му дава сърцето да им нанесе този смъртоносен удар?“.

Оттогава насетне – тъкмо в момента, когато Хитлер анексира чешките провинции Бохемия и Моравия и разпростира нацистките расови закони над многобройното еврейско население в Прага, бри­танската политика е насочена към възпрепятстване до Палестина да достигнат еврейски имигранти над определените ограничения. Оказан е натиск над Румъния, България, Югославия и Гърция да поп­речат на евреите да пътуват по Дунав и през Адриатика и Егейско море към Палестина. По време на дебати в Камарата на общините на 30 юли 1939 г. Малкъм Макдоналд оповестява, че за да покаже не­доволството си от продължаването на „нелегалната“ имиграция, британското правителство „преди известно време“ решило да прек­рати всякаква легална имиграция. Това суспендиране, казва той пред камарата, ще остане в сила за следващите шест месеца. В същото време „нелегалните“ имигрантски кораби ще бъдат прихващани и връщани обратно.

Когато Алфред Дъф Купър – министър консерватор, напуснал кабинета след Мюнхен, се изказва на дебатите, това е първият път, когато той въобще говори за Палестина. „Струва ми се, казва той, че последното становище, а именно, понеже нелегал­ната имиграция продължава, легалната трябва да бъде спряна, е още едно печално доказателство за провал. То прилича на някой раздразнителен учител, който – тъй като някои ученици бягат от час, задържа след часовете тези, които идват на училище. И ев­реите, и арабите, продължава Дъф Купър, са „стари приятели“ на Великобритания. Ако двама стари приятели се обърнат към вас за помощ, вие помагате на онзи, който има по-голяма нужда – в този случай е ясно, че това са евреите.“ И добавя: „Преди тези земи да започнат своята история, хиляда години преди да се роди пророк Мохамед, евреите – вече изгнаници, седейки край водите на Вави­лон, пеели: „Ако те забравя, о, Йерусалим, десницата ми да изсъхне!“.

По време на речта си Дъф Купър говори за това колко „ужасно усещане“ е било за арабите да гледат как земята им „минава от техните ръце в ръцете на друга раса“, но продължава с въпро­са: „През какво ужасно преживяване преминават другите раси в момента? Сравнете ги за момент с дългото мъчение, на което са били подложени евреите“. Речта му завършила с призив към правителството да не затваря Палестина за евреите и заявява:

По пътя на дългите им гонения те отново са започнали да виждат надежда за завръщане. Ние, британският народ, бри­танските държавници сме предвестниците, дълбоко почита­еми господа от първия ред, които разбудихме тази надежда в сърцата им.
Именно силната ръка на Британската империя отвори за тях тази врата, когато всички други врати бяха затворени. Ще за­местим ли сега тази надежда, която ние съживихме с отчаяние, и ще затръшнем ли вратата в лицето на скитника евреин?

На 23 август 1939 г. е подписан договор между Хитлеристка Германия и Сталинския Съветски съюз. Уговаряйки евентуална­та подялба на Полша помежду им, договорът подпечатва съд­бата не само на Полша, но и на трите милиона полски евреи. Новината за подписването на договора е съобщена по средата на една от сесиите на Двайсет и първия ционистки конгрес, който се състоял в Женева. На следния ден Артур Рупин, един от палестинските делегати, записва в дневника си: „Новината експлодира като бомба“.

Вечерта на 24 август в последните си слова към конгреса Вайцман казва на делегатите: „Ако, както се надявам, ние останем жи­ви и работата ни продължи, кой знае – може би от гъстия черен мрак над нас ще изгрее нова светлина“, и приключва: „Останките ще продължат да работят, да живеят до утрото на по-добри дни. Към зората е моят поздрав. Дано се срещнем отново в мир“.

Официалният протокол на конгреса е отбелязал как в този момент „Дълбоко вълнение обхваща конгреса. Д-р Вайцман прегръ­ща своите колеги на трибуната. В много очи има сълзи. Стотици ръце се протягат към д-р Вайцман, докато той напуска залата“.

[*] Свършен факт. (фр.) – Б.пр.