„Сега реката е преляла“ (Издателство за поезия ДА) е новата стихосбирка на Антоанета Николова.

Книгата е разделена на две части – „Споделеност“ и „Кръгло“. Занимава се с вътрешното и външното и границите между тях.

Когато чета вашата книга, се потапям в свят на отражения, сънища и внимателно наблюдение. Обединяващото за мен в тази книга е природата и назоваването ѝ. Вътрешната природа на човека и външната, срещите между тях и разминаванията им. Какво са тази срещи за вас?

Аз пиша обикновено в някакво по-скоро медитативно състояние, когато вътрешното и външното сякаш са неразличими и природата не е обект на съзерцание, а се преживява като че ли отвътре. Това е и състояние на изострена будност, когато границите между нещата се стопяват, преходите между различните възможности стават отворени и  същевременно всичко е много ясно, отчетливо и сякаш звънящо – такова, каквото Е.

ОСТРИТЕ РЪБОВЕ НА ЕСТЕСТВОТО

кажи ми думата за море
и думата за трева ми кажи
кажи ми думите на онзи език
които говорехме
когато още не знаехме никакви думи
а изричахме естеството
чрез дъха на вятъра
вкуса на млякото
аромата на ябълката
кръвта по коленете
одраскани
в острите ръбове
които още не оформяха
неща

Виждаме ли природата в многогласието ѝ?

Ако само за миг се отдалечим от всички технологични подпори, с които сме се въоръжили, за да не останем насаме със себе си, ако само за миг се вслушаме в тишината, многогласието и на външната, и на вътрешната природа ще нахлуе с цялата си красота и цветност. То е тук, чака ни. Понякога си мисля, че дори технологичната изкуственост е някакъв негов вариант.

На мен ми се струва, че в поезията ви стои и въпросът как чрез думите можем да изразим това, което е отвъд тях?

Да, този въпрос силно ме вълнува. Бих искала да намерим думите, които не са нашето назоваване на нещата, а са самоизговорът на самите неща. Струва ми се, че много сме се отдалечили от това истинско звучене на думите. Но го има. То звучи в силната поезия и затова тя резонира дълбоко в нас, и то така, че забравяме начина, по който е изречена. Като в притчата от Джуандзъ за забравата на думите. Такова нещо съм усетила в стиховете на Иван Методиев и Николай Кънчев, а напоследък и в стиховете на Николай Милчев.

ДУМИ ЗА ДЕЙСТВИЕ

Знам думи от този език
но разбирам само тези
които назовават нещата
не и действията
Слушам
и бавно навлизам в гора
където има само дънери от съществителни
приличащи на грамадански пръсти
насочени в небето
Залутвам се сред тъмните им стълбове
И толкова ми липсват птиците
запели песни само от глаголи
и толкова ми липсват
короните на всички прилагателни
тръпчивите и грапави наречия
кората
и всички буболечици на смисъла
онези придихания които
превръщат посочването на нещата
в реч

Тези стихове са изпълнени с музика. Какво ви дава музиката в писането?

Все пак си мисля, че поезията има сакрален произход и опитът да намерим истинските названия на нещата, съвпадащи с техните вибрационни модели, е свързан и с долавяне на хармонията и ритъма. За мен в римуваната поезия има някаква ритуалност (в конфуцианския смисъл на космическа ритуалност), която ме свързва с разположеността ми във времето и пространството. Това е едно външно отнасяне, което има отмерен, отекващ наоколо ритъм. А „белият стих“ потапя в дълбочина, до някакви праоснови на несъзнаваното. Това е вътрешно съотнасяне, чийто нестроен ритъм отеква навътре, в дълбините на съществото ни.

В тази книга детската почуда и мъдростта на опита и възрастта вървят ръка за ръка. Очакването и загубата, смирението и постоянството. Какво ви дават всички тези състояния, събрани в едно?

Те наистина са събрани в едно и са трудно различими. Преминават едно в друго. Вълни, подеми и спадове. Хубаво е, че всичко е такова пъстро, че във вътъка има толкова различни нишки. Някога много се бях впечатлила от „Къщата на духовете“ на Изабел Алиенде и идеята за рисунъка на живота ни, в който всяко преживяване и всяко събитие изписват своя щрих. Мозайка от сякаш накъсани парчета, които се вписват в едно цяло. Чудя се дали ще проумея какъв е рисунъкът на моя живот. И какъв е рисунъкът на другите хора. Надявам се да е красив и хармоничен.

ПАЧУЪРК

Събира свойте спомени в кълбо,
от него тегли бавно дълги нишки
и с потъмнели куки от сребро
изплита си най-топлата завивка.
По нея се преплитат цвят до цвят,
наслагват се и нещо ѝ говорят.
Туй розово е сякаш аромат
от ябълката в детството на двора.
А синкавото там е може би
извивката на хълмите стаени,
напевите на нощните щурци
и мирисът на нощ и окосено.
Ей тука в бяло облаци кръжат,
а там треви в зелено сe люлеят.
Червеното е дъхавият цвят
на розите по дългата алея.
А жълтото, разпръснато навред,
са пролетните храсти натежали,
оранжевото – лято, пладне, мед,
рисуващото слънце по дувара.
Преплитат се в загадъчен мотив
кобалт и охра, сиво и лилаво
и бавно във контура им менлив
един рисунък общ се откроява.
И нишките от детството така
спояват се във нишките от вчера,
че образуват фигура една
и с ярък цвят, и с багри избледнели.
И тъй расте туй цветно плетиво,
а майка ми полека се смалява
и в сняг стопен косите от сребро
с последната си нишка се втъкават.

Вие се занимавате професионално с източната култура, това личи и във вашите стихове, под друг ъгъл, личен, дълбок. Какво за вас е тази култура и доколко можем да я познаем и да живеем с нея тук, на Балканите?

Изток и Запад до голяма степен са условни разграничения. За мен Изтокът е съумал да съхрани нещо, което на Запад до голяма степен сме забравили. Това е погледът навътре и стремежът за вътрешно развитие, а не за промяна на околния свят. Това е и упованието на интуитивната страна и виждането, че нещата не са разделени и изолирани, а са в единство, че не са статични, а непрестанно изменящи се. Виждане за единство, флуидност , динамичност, дълбочина, усещане за взаимовръзка на всички неща. Но това виждане не ни е чуждо. Всички притежаваме и двата аспекта в себе си – и усещането за обособеност и уникалност, и усещането за обединяваща слятост. Имаме нужда и от двете. Носим ги, както носим и двете си мозъчни полукълба. Убедена съм, че ако съумеем да постигнем синтез на двете виждания, светът и нашето място в него ще ни се разкрие по още по-невероятен начин. А ние тук, на Балканите, наистина сме на кръстопът и бихме могли да съдействаме за духовното осъществяване на такъв синтез.

ПИСМЕНА

Със слой от тичинков прашец
водата е покрита
и патиците – жив писец –
по нея нещо пишат.
Следа оставят. Но след тях
тя бързо се затваря
и в златна тичинкова прах
превръща се накрая.
Така са всички писмена –
зад нас следа неясна,
драскулка в тази светлина,
която не угасва.

Във всяка книга на Издателство Да накрая има речник с определени думи, на които авторите отговарят асоциативно. На „писател“ вие отговаряте: регистратор на промените. Важна ли е за вас промяната?

Честно казано, непрестанно се уча да приемам промените. Промените имат различна мяра – бързите промени на облаците и бавните промени на скалите например. Ние сме някъде по средата. Можем да наблюдаваме и едните, и другите. Силно съм впечатлена от китайското разбиране, че промените следват някакви определени модели, обусловени от енергийния характер на реалността. Страхотно е да умееш да разгадаваш тези модели. Според мен добрите писатели, без да знаят може би, го правят. И когато успеят да предадат структурата на един такъв енергиен модел, тя резонира в нас и ни въздейства. Би било чудесно да се напише стихотворение, което да носи ритъма на някой от тези енергийни модели – редуване на прекъснатост и непрекъснатост, на покой и движение.

КОС

Днес не дойде
чаках го
през целия дълъг есенен следобед
но той не дойде
само черните зрънца на храста
чието име не зная
се взираха в мен
със същата
безучастност

Антоанета Николова е родена през 1961 г. в София. Завършила е философия в Софийския университет, доктор е по философия и доцент по източна философия в Югозападния университет, Благоевград. Автор е на редица стихосбирки и на приказния роман „Приказки за Страната Е“ (ИК „СОНМ“, 2019), отличен с Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2020 г., както и на философско-поетическото изследване „Езикът на Пустотата“ („Аквариум Средиземноморие“, 2003). Съпреводач е от старокитайски на „Поезия на планините и водите“ (старокитайска пейзажна лирика, ИК „Стигмати“, 2003, номинация за превод на годината), „Стихове от Студената планина“ (стихове на будисткия поет и отшелник Ханшан, ИК „Изток-Запад“, 2013 – награда на Съюза на преводачите в България) и на „Прокуденият от небесата“ (стихове на един от най-известните китайски поети Ли Бо, ИК „Изток-Запад“, 2014). Член е на Сдружението на български писатели, Хайку клуб „София“ и Световната хайку асоциация.