Начало Книги Изричане на естеството
Книги

Изричане на естеството

6453
Т. Хасегава, Борова гора, детайл, wikipedia

„Сега реката е преляла“ (Издателство за поезия ДА) е новата стихосбирка на Антоанета Николова.

Книгата е разделена на две части – „Споделеност“ и „Кръгло“. Занимава се с вътрешното и външното и границите между тях.

Когато чета вашата книга, се потапям в свят на отражения, сънища и внимателно наблюдение. Обединяващото за мен в тази книга е природата и назоваването ѝ. Вътрешната природа на човека и външната, срещите между тях и разминаванията им. Какво са тази срещи за вас?

Аз пиша обикновено в някакво по-скоро медитативно състояние, когато вътрешното и външното сякаш са неразличими и природата не е обект на съзерцание, а се преживява като че ли отвътре. Това е и състояние на изострена будност, когато границите между нещата се стопяват, преходите между различните възможности стават отворени и  същевременно всичко е много ясно, отчетливо и сякаш звънящо – такова, каквото Е.

ОСТРИТЕ РЪБОВЕ НА ЕСТЕСТВОТО

кажи ми думата за море
и думата за трева ми кажи
кажи ми думите на онзи език
които говорехме
когато още не знаехме никакви думи
а изричахме естеството
чрез дъха на вятъра
вкуса на млякото
аромата на ябълката
кръвта по коленете
одраскани
в острите ръбове
които още не оформяха
неща

Виждаме ли природата в многогласието ѝ?

Ако само за миг се отдалечим от всички технологични подпори, с които сме се въоръжили, за да не останем насаме със себе си, ако само за миг се вслушаме в тишината, многогласието и на външната, и на вътрешната природа ще нахлуе с цялата си красота и цветност. То е тук, чака ни. Понякога си мисля, че дори технологичната изкуственост е някакъв негов вариант.

На мен ми се струва, че в поезията ви стои и въпросът как чрез думите можем да изразим това, което е отвъд тях?

Да, този въпрос силно ме вълнува. Бих искала да намерим думите, които не са нашето назоваване на нещата, а са самоизговорът на самите неща. Струва ми се, че много сме се отдалечили от това истинско звучене на думите. Но го има. То звучи в силната поезия и затова тя резонира дълбоко в нас, и то така, че забравяме начина, по който е изречена. Като в притчата от Джуандзъ за забравата на думите. Такова нещо съм усетила в стиховете на Иван Методиев и Николай Кънчев, а напоследък и в стиховете на Николай Милчев.

ДУМИ ЗА ДЕЙСТВИЕ

Знам думи от този език
но разбирам само тези
които назовават нещата
не и действията
Слушам
и бавно навлизам в гора
където има само дънери от съществителни
приличащи на грамадански пръсти
насочени в небето
Залутвам се сред тъмните им стълбове
И толкова ми липсват птиците
запели песни само от глаголи
и толкова ми липсват
короните на всички прилагателни
тръпчивите и грапави наречия
кората
и всички буболечици на смисъла
онези придихания които
превръщат посочването на нещата
в реч

Тези стихове са изпълнени с музика. Какво ви дава музиката в писането?

Все пак си мисля, че поезията има сакрален произход и опитът да намерим истинските названия на нещата, съвпадащи с техните вибрационни модели, е свързан и с долавяне на хармонията и ритъма. За мен в римуваната поезия има някаква ритуалност (в конфуцианския смисъл на космическа ритуалност), която ме свързва с разположеността ми във времето и пространството. Това е едно външно отнасяне, което има отмерен, отекващ наоколо ритъм. А „белият стих“ потапя в дълбочина, до някакви праоснови на несъзнаваното. Това е вътрешно съотнасяне, чийто нестроен ритъм отеква навътре, в дълбините на съществото ни.

В тази книга детската почуда и мъдростта на опита и възрастта вървят ръка за ръка. Очакването и загубата, смирението и постоянството. Какво ви дават всички тези състояния, събрани в едно?

Те наистина са събрани в едно и са трудно различими. Преминават едно в друго. Вълни, подеми и спадове. Хубаво е, че всичко е такова пъстро, че във вътъка има толкова различни нишки. Някога много се бях впечатлила от „Къщата на духовете“ на Изабел Алиенде и идеята за рисунъка на живота ни, в който всяко преживяване и всяко събитие изписват своя щрих. Мозайка от сякаш накъсани парчета, които се вписват в едно цяло. Чудя се дали ще проумея какъв е рисунъкът на моя живот. И какъв е рисунъкът на другите хора. Надявам се да е красив и хармоничен.

ПАЧУЪРК

Събира свойте спомени в кълбо,
от него тегли бавно дълги нишки
и с потъмнели куки от сребро
изплита си най-топлата завивка.
По нея се преплитат цвят до цвят,
наслагват се и нещо ѝ говорят.
Туй розово е сякаш аромат
от ябълката в детството на двора.
А синкавото там е може би
извивката на хълмите стаени,
напевите на нощните щурци
и мирисът на нощ и окосено.
Ей тука в бяло облаци кръжат,
а там треви в зелено сe люлеят.
Червеното е дъхавият цвят
на розите по дългата алея.
А жълтото, разпръснато навред,
са пролетните храсти натежали,
оранжевото – лято, пладне, мед,
рисуващото слънце по дувара.
Преплитат се в загадъчен мотив
кобалт и охра, сиво и лилаво
и бавно във контура им менлив
един рисунък общ се откроява.
И нишките от детството така
спояват се във нишките от вчера,
че образуват фигура една
и с ярък цвят, и с багри избледнели.
И тъй расте туй цветно плетиво,
а майка ми полека се смалява
и в сняг стопен косите от сребро
с последната си нишка се втъкават.

Вие се занимавате професионално с източната култура, това личи и във вашите стихове, под друг ъгъл, личен, дълбок. Какво за вас е тази култура и доколко можем да я познаем и да живеем с нея тук, на Балканите?

Изток и Запад до голяма степен са условни разграничения. За мен Изтокът е съумал да съхрани нещо, което на Запад до голяма степен сме забравили. Това е погледът навътре и стремежът за вътрешно развитие, а не за промяна на околния свят. Това е и упованието на интуитивната страна и виждането, че нещата не са разделени и изолирани, а са в единство, че не са статични, а непрестанно изменящи се. Виждане за единство, флуидност , динамичност, дълбочина, усещане за взаимовръзка на всички неща. Но това виждане не ни е чуждо. Всички притежаваме и двата аспекта в себе си – и усещането за обособеност и уникалност, и усещането за обединяваща слятост. Имаме нужда и от двете. Носим ги, както носим и двете си мозъчни полукълба. Убедена съм, че ако съумеем да постигнем синтез на двете виждания, светът и нашето място в него ще ни се разкрие по още по-невероятен начин. А ние тук, на Балканите, наистина сме на кръстопът и бихме могли да съдействаме за духовното осъществяване на такъв синтез.

ПИСМЕНА

Със слой от тичинков прашец
водата е покрита
и патиците – жив писец –
по нея нещо пишат.
Следа оставят. Но след тях
тя бързо се затваря
и в златна тичинкова прах
превръща се накрая.
Така са всички писмена –
зад нас следа неясна,
драскулка в тази светлина,
която не угасва.

Във всяка книга на Издателство Да накрая има речник с определени думи, на които авторите отговарят асоциативно. На „писател“ вие отговаряте: регистратор на промените. Важна ли е за вас промяната?

Честно казано, непрестанно се уча да приемам промените. Промените имат различна мяра – бързите промени на облаците и бавните промени на скалите например. Ние сме някъде по средата. Можем да наблюдаваме и едните, и другите. Силно съм впечатлена от китайското разбиране, че промените следват някакви определени модели, обусловени от енергийния характер на реалността. Страхотно е да умееш да разгадаваш тези модели. Според мен добрите писатели, без да знаят може би, го правят. И когато успеят да предадат структурата на един такъв енергиен модел, тя резонира в нас и ни въздейства. Би било чудесно да се напише стихотворение, което да носи ритъма на някой от тези енергийни модели – редуване на прекъснатост и непрекъснатост, на покой и движение.

КОС

Днес не дойде
чаках го
през целия дълъг есенен следобед
но той не дойде
само черните зрънца на храста
чието име не зная
се взираха в мен
със същата
безучастност

Антоанета Николова е родена през 1961 г. в София. Завършила е философия в Софийския университет, доктор е по философия и доцент по източна философия в Югозападния университет, Благоевград. Автор е на редица стихосбирки и на приказния роман „Приказки за Страната Е“ (ИК „СОНМ“, 2019), отличен с Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2020 г., както и на философско-поетическото изследване „Езикът на Пустотата“ („Аквариум Средиземноморие“, 2003). Съпреводач е от старокитайски на „Поезия на планините и водите“ (старокитайска пейзажна лирика, ИК „Стигмати“, 2003, номинация за превод на годината), „Стихове от Студената планина“ (стихове на будисткия поет и отшелник Ханшан, ИК „Изток-Запад“, 2013 – награда на Съюза на преводачите в България) и на „Прокуденият от небесата“ (стихове на един от най-известните китайски поети Ли Бо, ИК „Изток-Запад“, 2014). Член е на Сдружението на български писатели, Хайку клуб „София“ и Световната хайку асоциация.

 

Радослав Чичев е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в БНР като един от водещите на предаванията „Гласът на времето“ и „Аларма“ по програма „Христо Ботев“. През март 2010 г. пиесата му „Колекционерката“ печели Първа награда на конкурса за камерна пиеса „Славка Славова“ на Театър 199. През 2011 г. излиза първата му стихосбирка „От прашинката на деня“, за която през 2012 г. е отличен с бронзов Пегас на „Южна пролет“ в Хасково. През 2012 г. е победител на фестивала „София: Поетики“. Един от участниците в поетичното представление „4х4“, заедно с Ясен Василев, Мирослав Христов и Иван Димитров. През 2013 г. излиза втората му поетична книга „Сърцето на ловеца е лисица“. Следват още две : „5.6“ – 2016 г., и „Светкавици“ през 2019 г. Има още две поставени пиеси - независимото представление „Траевремене“ и радиопиесата „Звездата на Планк“. Един от авторите в подкаста „Градски детектив“. Работил е по три документални проекта: представлението на Студиото за документален театър Vox Рopuli „Невидими номер 3 – Дом“, радиосериала „Втората световна“ на БНР и радиопиесата „Сънят на сезоните“.

Още от автора

No posts to display