„Страхът се храни с въображение“, пише Радослав Чичев в новата си поетична книга „Светкавици“. Художничката Росица Ралева точно е уловила произхода на тези светкавици – контрастната зелена корица и червените разклонения на мълниите, които се раждат от въображението – веднъж могат да бъдат разчетени като обърнати наопаки дървета и тяхната корона от клони, друг път приличат на непроследимата им коренова система. А в следващия момент тънките червени нишки все едно рисуват сложната плетеница на капилярите в човешкото тяло. По различни начини може да се разчете тази корица, защото не само страхът, но и поезията, пък и всяко изкуство, се храни с въображение.

„…Страхът може да бъде пътеводител“, пише Радослав Чичев, но като че ли тук думата сърце е по-точният ориентир, още повече че първата част от тази книга е наречена „Сърце“. „Чух сърцето ми да бие някъде отвън, но не се учудих ни най-малко“, пише Чичев и дори признава, че в един момент сам е изненадан, че в почти всяко стихотворение тук се среща думата „сърце“. Сърцето не само като знак за емоционална връзка с другите, но като белег на тленното и на вечното – онова, което тупти, но „което не виждаш“.

Есен
Сложи сърцето си на масата.
Какво е това?
Материята се разпада.
Какво ще остане?
Виж,
есента е дошла, листата падат.
Тленното сменя своя сезон.
Така и ти
утре ще седнеш на празната маса
и на нея ще тупти,
това, което не виждаш.

Радослав Чичев е поет, драматург, журналист, автор е на стихосбирките „От прашинката на деня“, „Сърцето на ловеца е лисица“ и „5.6“. Както и на пиесите „Колекционерката“, „Траевремене“ и „Звездата на Планк“. При Радослав Чичев са ясно проследими основните теми, които го интересуват и сякаш преминават от текст в текст – движението отвътре навън, вътрешните сътресения, които силно отекват навън. И въпреки че „Светкавици“ сякаш доразвива тези теми, всъщност се е получила една много различна книга – по-откровена и по-болезнена. Радослав Чичев тук сякаш се отказва от играта с езика, от изящната словесна еквилибристика, отказва се от всякакво излишество, от ненужните жестове и излишното поетизиране. Дървета, вятър, вода, светкавици, шкаф с инструменти, круша, която пада на земята – тази поезия е сетивна, наблюдателна, тиха.

Втората част от тази поетична книга Радослав Чичев е нарекъл „Разговори“ и е посветена на неговия баща, който той губи преди време. Дълго емоционално пътуване, в което само паметта може да бъде пътеводител. Пътуване, което преминава през емоционалните бури, за да достигне отново до по-спокойни брегове, където

виждам ясно
това което го няма
това което няма да бъде
и ще бъде.

Но след тези стихове ти се иска да помълчиш.

Мястото на баща ми е шкаф с инструменти
препълнен с отвертки клещи пирони
счупени кафе-машини прахосмукачки
искаше да спаси нещата да поправи материята
предметите да бъдат здрави
късаше си нервите над невъзможността
крясъците му резонираха
в свят без чувства неразбиращ свят
свят в който сега мога да го открия
да го почувствам да си го спомня

Впрочем след като се прочетем стиховете в „Светкавици“ от край до край, когато затворим страниците и се върнем отново на корицата, виждаме, че тук съществуват още възможни прочити – това не е само обърнато дърво, плетеница от клони, вейки, корени, капиляри и мълнии, но и разбирането, че всички сме едновременно и корени, и клони, и деца, и родители.