Борис Делчев, „Дневник (1962–1965)“, том 2, издателство „Недланд“, 2025 г.

Четенето на тези стотици страници не е удоволствие. Не носи приятни емоции. Някой, не помня кой от по-младото поколение литератори, беше написал във Фейсбук, че той, Борис Делчев, разправял клюки в дневника си. Де да беше така, поне щяхме да се посмеем. Но не е. Това не е книга за масово четене, не е и дребнотемие („малка правда“), ако си послужа с една доскорошна лексика. Казвам с пълна убеденост – това е документ, документ на времето, на цяла една епоха, че и повече. Защото своя дневник Борис Делчев започва още преди Втората световна война (1939 г.) и завършва малко преди смъртта си – 1987 година. Съдържа около 13 000 ръкописни страници.

Документът, вярно, е пристрастен, в крайна степен субективен. Но още по-вярно е, че е честен. Борис Делчев не лъже, не преувеличава, не се подмазва, не шикалкави, той документира. Изразява позиции. Оспорва. Този дневник подбужда към размисъл. Иска и много допълнителна информация, която трябва да се придобие чрез множество източници, които авторът е познавал и цитирал. Дневникът е лично изживян, премислен и – простете за клишето – изстрадан. Повърхностният поглед, ориентиран към клюката, към лековатото, скандалното, не би могъл да послужи за нищо. Впрочем може – би бил подходящ за носталгично, милозливо оправдаване на- и „виртуално“ завръщане към комунистическата утопия, която е напът да се превърне в (анти)митологема. Напоследък се начетохме, нагледахме и наслушахме на подобни опуси, преливащи от жълтите и социалните медии.

Пред нас е вторият том на „Дневник“-а, обхващащ годините 1962–1965-а (първият излезе през 2024 г.[1]). Ден по ден, седмица по седмица, месец по месец, неизменно „в късни часове“. Апокрифен културен календар. И запознаването, вече „от дистанция“, с тия безброй текстове отново повдига въпроса (зададен от Тони Николов[2]) – защо е написано всичко това? То е било крито, никому не е четено (от предохранителност!), нито показвано, нито обсъждано („във всеки дом микрофон“ – казваше Радой Ралин), въпреки че някои от по-близките на критика са знаели за съществуването му. Дали го е писал за себе си Борис Делчев? Вероятно да. Но и още нещо, което е по-важно. Писал го е, за да остави следа, памет, свидетелство, което да разчетем – тия, които можем… И разбира се – за да се отърси от заобикалящото го нищожество (измежду любимите му думи е „мижитурка“), двуличие, блюдолизничество, бездарие, морално и политическо разложение. И тук му е мястото да припомним, подчертавайки дебело – Борис Делчев е комунист, признат е за активен борец против фашизма, в първите години след 9 септември 1944 г. е заемал отговорни партийни и държавни длъжности, бил е и главен редактор и редактор в издателство „Български писател“. От своите убеждения и идеали той никога не се е отричал. Отрекъл е обаче тяхното случване в реалността: социална, културна, литературна… И не е бил единственият. По-същественото обаче – фиксирал е всичко това на хартия. Може би с надеждата, че някой ден ще послужи…

Борис Делчев следи и документира катадневния литературен живот, т.е. литературната всекидневна, както би се изразил Борис Ейхенбаум (в знаковата си статия „Литературният бит“, 1927 г.). Искам да кажа, че този литературен бит дооформя сюжета на литературата като ставане, поставя я в социокултурен контекст. Без неговото познаване и разбиране е трудно, ако не и невъзможно да проникнем в големия сюжет на българската литература нито от този, нито от предходните периоди. Тази литературна всекидневна включва щудирането на вестниците, списанията, другите медии, книгите, още повече – участие в обсъжданията, дискусиите, разговорите (публични и неформални), срещи с чужди творци, пътувания у нас и зад граница, четене и анализ на партийните и правителствените документи, както и посещения на кафенета, ресторанти, клубове, салони (напр. прочутия навремето салон в апартамента на Яко Молхов, влязъл в оперативния интерес на ДС). И още – изложби, театър, кино, концерти. Борис Делчев е „вътре“ както в официозността на литературното и културното живеене, така също и в настроенията и реакциите на тези, с които общува, по-близките и по-далечните; коментира литературните факти и техните оценки, направени от хора, на чието мнение държи, не премълчава и тези, които откровено презира. Самият той оценява (и оцелява!) – субективно и пристрастно, често безапелационно, но – повтарям! – винаги честно.

В сравнителен план разликата между първия и втория том е очевидна. В първия, където са фиксирани 40-те и 50-те години, Борис Делчев – най-силно веднага след 9 септември – се явява праволинеен поддръжник на онова, което се етикетираше като „класово-партиен подход“ и „социалистически реализъм“; той е активен отрицател на буржоазната поетика и естетика, апологет на антифашистката героика, изобличител на „ренегатството“ в литературата, т.е. отдръпването на някои писатели от левите идеи, напр. случаят Славчо Красински: Делчев активно се противопоставя на неговото „приобщаване“ към „обновения“ Съюз на писателите заради „вредната“ му книга „Пропаднали революционери“ (1941). В този отрязък от дневника Борис Делчев пропуска да коментира статията си „Фашизмът в нашата литература“ („Работническо дело“, бр.15, 14 окт. 1944), където директно и косвено са атакувани като фашисти Фани Попова‑Мутафова, Димитър Талев, Йордан Бадев, Матвей Вълев, Славчо Красински; критикувани са като аполитични или носители на буржоазни, упадъчни, идеалистически, шовинистични идеи и естетика „златорожците“, начело с Владимир Василев, също Стилиян Чилингиров, Атанас Далчев и др. (общо двайсетина имена). Тази статия – лозунг-поръчка на политическия момент, изглежда дълго е тормозила съвестта на Борис Делчев, защото, без пряко да се отрича от нея[3], той години наред се мъчи да коригира своите крайни оценки (мълчаливо признавайки ги за грешни) и полага усилия за реабилитирането на някои от тези писатели. Същевременно сме свидетели на моменти, в които той сам е твърдокаменен литературен конформист и използва изрази като „безцелен естетизъм“, „индивидуализъм“, „съзерцателна мечтателност“ в преценките си за творби на прохождащи поети, поучавайки ги как да се самоцензурират. 

Промяна наблюдаваме във втората част на този първи том, където тонът се заостря откъм критичност и по-дълбинно проникване в наложилите се литературни нрави. Повратна точка сякаш е времето след 1956 г., за което ще стане дума по-долу. Пишещият преформулира доста от предишните си оценки, стига до ирония, дори присмех към някои от доскорошните си другари, покровители и ментори – напр. Тодор Павлов, Крум Кюлявков, Людмил Стоянов, Георги Караславов, Орлин Василев… Не е пощадена и цялостната партийна политика спрямо литературата, културата и интелигенцията, характеризираща се в автократизъм (вождизъм), отявлен и прикрит догматизъм.    

Във втория том виждаме вече непримиримия Борис Делчев. Годините, които предхождат и маркират „развоя на действието“ тук (отразени в първия том), са наречени от някои техни съвременници и изследователи „размразяване“, или по-поетично – „априлски полъх“. Отминал е ХХ конгрес на КПСС, последван от Априлския пленум на ЦК на БКП, развенчан е „култът към личността“ на Сталин, чийто клонинг у нас е Вълко Червенков. За кратко е почувстван пролетният вятър на свободата в творческото изразяване (теми, мотиви, образи), отричат се догмите, рамкиращи стила и езика на литературата, заглушено е венцехваленето на „вожда“ (т.е. Партията, олицетворена в една личност), по-свободно зазвучава преоценката, критичният дискурс, хуморът и сатирата, интимната струна в поезията… За редица от авторите, особено по-младите, настъпват по-благодатни дни, за други – мимикрия, умело лавиране, предпазлива или открита охрана на уж отречения литературен катехизис. В началото на 60-те години тази двойственост у старите партийни грешници (изобразени конкретно и поименно) е все по-силно очертаваща се, тя е разголена от Б. Делчев в цялата ѝ натурална грозота, подкрепена е с цитати и позовавания на публикации, изпълнени с взаимноотиричаща се фразеология, доктринерство и зле прикрит ревизионизъм. Не са пощадени най-вече онези, които пресметливо градят литературната и/или политическата си кариера, като обслужват конюнктурата с „правилна“ поезия, проза, критика и уводни статии в казионните литературни и културни издания. По страниците на дневника срещаме стотици имена и от едната, и от другата „страна на барикадата“, невъзможно е да ги изброим, като оценките спрямо „отрицателните“ герои варират от иронията до злъчните епитети и невъздържаните гневни изблици.

Тук се налагат цитати:

„В „Работническо дело“ – „Песен за нашата вяра“ от Д. Методиев. Това е нападка в стихове (лоши, разбира се) срещу всички, които са се борили срещу престъпленията на Сталин – нападка, която обединява подлостта с бездарието“ (14 януари 1962, с. 10).

„Разговор (с Яко Молхов и Рангел Вълчанов – бел. м., А.Б.) за нашето кино. За цензурата и по-лошото от нея – за автоцензурата. Страх от истината. Ще крачим мъчно и с връщане, и все след другите. Ръководството на некадърните“ (23 март 1962, с. 24).

„Литературен фронт“ – бункерът на догматизма и доносниците“ (9 март 1962, с. 1962, с. 100, „В късни часове“[4]).

„Чух и това мнение: – Ако Митко Григоров[5] се разпорежда с нашата култура, десет години са достатъчни, за да я погребем“ (1 май 1962, с. 105, „В късни часове“).

„Досега аз мислех, че голямата литература се създава от даровити писатели в атмосфера на творчески търсения, но се оказва, че това не било много важно. По-важното за създаването на такава литература било единството: създавайте единство (щях да кажа – унифицирайте се духовно), и хубавите романи ще се родят сами“ (14 окт. 1962, с. 112, „В късни часове“).

Делчев резюмира думи на Блага Димитрова: „Лъжем – това е основната беда на нашата литература“ (30 февр. 1963, с. 130).

„Варварска уводна статия в „Литературен фронт“ (21 март 1963, с. 135).

Един важен акцент от дневника на Б. Делчев е речта на Тодор Живков за литературата и изкуството от 15 април 1963 г., където се съдържа остра критика към неговата литературна работа. Още същия ден вечерта той записва, че речта е, „разбира се некомпетентна. Но тонът – много мек. Единствената изненада, много зле съм „ударен“ аз“ (с. 140).

Ето и думите на Живков, които не са цитирани в дневника:

„В нашата литературна критика се проявяват и неправилни, вредни тенденции. Така например другарят Делчев изпада в позиции, които обективно обслужват чужди на социалистическия реализъм влияния. Вместо да подпомага развитието на нашата социалистическа литература, той често заема становища, които внасят объркване, подценяват идейното съдържание на произведенията и поставят на преден план формалистични критерии. Това не може да бъде линия на нашата партийна критика“.

„Удареният“ критик не коментира повече самата реч, но дневникът проследава действията му, целящи оневиняване/реабилитация. На 17 април той изпраща писмо до Тодор Живков и отделно до Начо Папазов[6]. На следващия ден му телефонира Милко Балев[7]. Делчев отбелязва: „Живков щял да ме приеме“. Маркира също, че в издателството („Български писател“) цари паника. На 19 април ново изложение до Тодор Живков и Начо Папазов. Среща Камен Калчев – „обладал го е невероятен страх“ (с. 141). На 20 април отнася „информация“ в СБП, в скоби – „отбивам обвиненията“. На 27 април отбелязва нещо по-интересно: „Разговор с Пантелей Зарев (…). Той ме съветва да си направя самокритика, инак не щели да ми печатат работите. Съобщи ми това от името на Митко Григоров и с изричната уговорка да си остане между нас“ (с. 142). Иван Мартинов му казва, че е написал застъпническо писмо до Тодор Живков. Записът от 11 юни съобщава: „Моята книга спряна[8]. П. Пондев (тогава директор на изд. „Български писател – бел. моя, А.Б.): „Уреди си въпроса!“ (писмо до Т. Живков)“ (с. 151). На 13 юни М. Балев му съобщава, че на следващия ден Т. Живков щял да го приеме. На 14 юни Б. Делчев пише: „При Т. Живков в ЦК. Разговорът протече под мълчаливото мото: „Да му сложим пепел“ (с. 151).

Да обобщим – това е безпощадна хроника на подмолния партиен разврат (в случая литературен), концентриран в една клика от овластени, и всяващ страх дори у тези, които не са пряко „ударени“. Без да знаем какъв точно е бил отбранителният отговор на Борис Делчев, самият факт, че този, който е нанесъл удара, сваля гарда, показва кой именно е главният разпоредител и кои са клакьорите.     

Още цитати:

„Дочетох „Апартамент в София“ на Ст. Даскалов. Отвратителна. Невиждано литературно падение“ (12 юли 1963, с. 157).

„Емилиян (Станев – бел. моя, А.Б.) за романа на Г. Караславов „Обикновени хора“. Това не е белетристика“ (17 авг. 1963, с. 163).

„Ас. Христофоров[9] замислял хумористична книга за лагера „Белене“. Пита може ли да мине. Не вярвам: макар и в хумористична форма, вдига се завесата на ужаса“ (7 септ. 1963, с. 170).

„П. Пондев отстранил от книгата ми („Родени между две войни“ – бел. моя, А.Б.) статията за Радой Ралин. Пак цензура…“ (12 септ. 1963, с. 171).

„Люб. Тенев разказва за едно заседание при Митко Григоров. Край на либералния режим. Хубав либерализъм! Никога не е било по-лошо…“ (14 окт. 1963, с. 178).

Богомил Райнов е между редовните „персонажи“ в записките на Борис Делчев от всички години. В настоящия том е представен по следния начин:

„Богомил Райнов плаче (буквално – не метафора) – плаче и клевети. За мен това е просто нищожество. Стига до най-ниската степен на падение“ (18 ян. 1962, с. 11).

„… този човек дотам продаде душата си на конюнктурата, така се оплете в нечистотии, че престана да бъде етично явление, което значи: престана да бъде творец“ (25 окт. 1962, с. 114).

„Отзвуци от „информацията“ на Б. Райнов. Това било „оферта“ за по-висока служба. Ще я има – това е лесно“ (13 март 1965, с. 343).

„В интервю пред „Литературен фронт“ (бр. 51) Богомил Райнов казва: „Аз съм живял доста години с мисълта, че поезията не бива да бъде сцена за лични авторови драми“ (без да добави, че сега мисли по-инак – т.е. по-нюансирано). И тъй, според него поезията е сцена, т.е. място за показ, но единствено на социално изявеното, а не форма на самоизява, при която за пълноценните творци социалното е неразделно от личното, което значи – без да губи своята същност, става тяхна собствена съдба, драма на самия автор. Ще рече, Богомил Райнов е живял „доста години“ с една догматична представа за същността на поетичното изкуство, и ще добавя – на изкуството въобще, ако се имат предвид неговите теоретични изказвяния“ (16 дек. 1965, с. 439, „В късни часове“).

Отваряме скоба. В текстове и книги като „Лека ни пръст. Мир на праха ни“ (2008) и „Писмо от мъртвец“ (2009) Б. Райнов окачествява критиките на Б. Делчев като „обидни, вулгарни изрази, груби лъжи… продукт само на един обзет от патологично озлобление мозък“. Публикувани след смъртта на Райнов, те съдържат злобни нападки срещу Делчев, провокирани тъкмо от съкратеното издание на „Дневник“-а, излязло в 1995 г. Това е едно задочно разчистване на сметки с отдавна починалия критик. Което Райнов прави и на други места с други творчески личности.

Друг акцент в дневника е Владимир Василев – низвергнатият критик, който Борис Делчев предпазливо, но настоятелно се опитва да реабилитира (струва ми се, чувствайки лична вина[10]). Записките, посветени на Вл. Василев в първия и втория том, са изключително интересни, изпълнени са със съчувствие и пиетет към съдбата и делото на заслужилия, но изоставен дори от живите сътрудници на „Златорог“ негов редактор[11] (между другото мнозина от тях са се уредили на добри служби при „народната власт“), както и с ценни характеристики на неговата личност и поведение. Да припомним, че Б. Делчев редовно посещава Вл. Василев в дома му и двамата водят дълги литературни разговори; той му иска материали за подготвяната многотомна поредица спомени за български писатели, стимулира го да пише. Виждаме как възрастният критик сякаш се събужда от наложената му летаргия и се отдава отново на литературна дейност, подготвя свои текстове, които, макар и трудно, си проправят път в периодиката и това му носи неописуема радост. Със съдействието на Б. Делчев в изд. „Български писател“  постъпва и заявка за книга със статии на Вл. Василев. „Уведомих Вл. Василев – пише Делчев – за приемането на неговата заявка. Радва се като дете (не спал цяла нощ)“ (30 март 1962, с. 25). Малко по-късно заради статията на Вл. Василев „Сливенският парнас“, публикувана във в. „Литературни новини“, заплашват вестника със спиране (с. 106). След това – „Една статия на Вл. Василев в „Пламък“. Млад дух“ (23 март 1963, с. 135). И още: „Редакцията на „Септември“ му налагала (на Вл. В. – бел. моя, А.Б.) допълнителна самокритика. И това било нормална обстановка за литературна работа“ (12 апр. 1963, с. 139). „Унизителна бедност (на Вл. В. – бел. моя, А.Б.). Всички сме отговорни“ – признава Делчев по друг повод (18 авг. 1963, с. 163). И по повод техен разговор: „Въздействал съм му оптимистично“ (30 септ. 1963, с. 176).

Потресаващи са страниците, свързани със смъртта и погребението на Вл. Василев. Оказва се, че СБП дори не издава (забранява вече подготвения) некролог за кончината му. Пред отворения гроб цари гузно мълчение, не е произнесено траурно слово – такава била „инструкцията“ на съюзните „фактори“. Борис Делчев запаметява и дословно цитира думите на писателя Константин Константинов, който, попитан защо поне той не е изрекъл няколко прощални думи, казва: „Не, точно така трябваше да стане – отвърна Константинов със зле прикрито негодувание. – Владимир Василев е бил винаги нападан и отричан. Нека и с мъртвия се постъпи така. Нека сме последователни“ (28 дек. 1963, с. 226, „В късни часове“). А заявената книга на вече мъртвия критик е отхвърлена от издателство „Български писател“ и той е заличен от литературната история за още трийсет години.

Всичко това представя едната страна на медала. Да разгледаме другата, която е контекстуална: Борис Делчев, малко или повече, е част от една привилегирована соц-прослойка, ще я нарека условно „интелектуален елит“. Подобен статут му е осигурен от членството в Съюза на българските писатели, от позицията му на „активен борец“, от редакционната му работа в едно от най-елитните издателства. Очевидно, притежавайки служебен пропуск, той почти всекидневно посещава закрити прожекции на филми, театрални премиери, концерти и оперни представления, които не са разрешени за „простосмъртните“. Достъпен му е също Служебният бюлетин на СБП, където се печатат и преводи на „упадъчни“ автори, забранени за редовия читател. Отразено е – вече казахме – постоянното му присъствие сред посетителите на творчески клубове, кафенета, ресторанти, където споделя една маса с други интелектуалци: писатели, художници, родни и чужди. Сред заведенията, които са споменати, разпознавам доста от моята младост: „Бамбука“, „Прага“, „Феята“, „Клуба на журналистите“, „Варшава“, „Руския клуб“ (ресторант „Крим“), „Кристал“. Друго важно – тези негови „похождения“ са откроени върху подчертавания от самия него личен и семеен недоимък. Срещаме оплаквания от безпаричие, редуващи се обаче с почивки и забавления в станциите на писателите (Варна, Ситняково, Хисаря), Международния дом на журналистите (Варна), разходки, обеди и вечери на Златните пясъци и т.н.

Логично си задавам въпроса – как се съвместява всичко това? Как с една неголяма заплата и нередовни хонорари Борис Делчев битува повече от прилично и дори се сдобива с „имение“ в Драгалевци, вярно малко (нарича го „бунгалото“), но все пак… Намирам някакво частично обяснение тъкмо в думичката „привилегированост“. Интелигенцията, която по един или друг начин работи за утвърждаването на соц-културата, в по-голяма или по-малка степен се ползва с придобивки, които ѝ осигурават стандарт на живот по-висок от този на средностатистическия гражданин на НРБ. Така тази интелигенция е държана в зависимост от властта. И поради страх от изпадането в немилост, което би я лишило от тези блага, не се противопоставя на режима. Разбира се, тук също има йерархия и тя отчетливо е зафиксирана в дневника. Но не може да се скрие и фактът, че пишещият, макар и на по-ниско ниво, също се ползва от въпросните материални блага. Може би без да си дава достатъчно сметка, Б. Делчев е сред „полезната опозиция“, т.е. неговата критическа и професионална работа, старателно следена от съответните институции и органи, е била необходима, за да подхранва илюзията за демокрация на културния фронт. В крайна сметка, въпреки че в отделни моменти той е подлаган на цензура и остракизъм и както сам признава, „се евакурира в класиката“, книгите му се издават, статиите му се печатат, гласът му се чува. Докато за други творци (не само литературни) вратата към публичността е плътно затворена. Тяхната драма е различна, на моменти жестока. А драмата на самия Б. Делчев е в непреодолимото противоречие между свободните идеи и позиции и ограниченията на натрапената, фалшива идеология и разбира се, нейните апологети. Преодоляването на противоречието се е осъществявало само в тези самотни тихи „късни часове“, когато го е споделял с дневника си.  

Очакваме следващите томове.

[1] През 1995 г. изд. „Народна култура“ публикува съкратено издание на „Дневник“-а, с подбор, предговор и бележки от Марияна Фъркова. Настоящето издание на „Недланд“ е съставено пак от М. Фъркова и е снабдено с нейни бележки и предговор.
[2] Вж. Николов, Тони. Дневникът на Борис Делчев – разрез на соцепохата.
[3] В съкратената част на „Дневник“-а, публикувана през 1995 г., намираме пасажи, посветени на статията „Фашизмът в нашата литература“, в които Делчев между другото казва: „Аз не мисля да се гордея с въпросната статия (…). При тогавашните условия тя беше продиктувана от наложителен и оправдан обществен дълг“ (17 февр. 1976, с. 290). Малко по-горе той се мъчи да обясни тогавашните си позиции: „А какво е казано в моята статия, писана в сложна революционна обстановка? Казано е, че фашистки влияния са успели да проникнат в творчеството на част от официалните писатели (за фашистки тогава се смятаха и великобългарските „идеали“). За Вл. Василев пък пише: „Нещо повече, в тази статия, при всичките страсти на онези дни, аз се мъча да облекча положението дори на Вл. Василев. В един момент, когато той е арестуван, за да бъде съден, аз го критикувам като естетстващ, отхвърляйки обвинението във фашистки грехове…“.
[4] Важно е да се отбележи, че дневникът на Б. Делчев се състои от две части, записвани в отделни тетрадки. Във втората, „В късни часове“, се разгръщат по-дълбоки описания, анализи, размисли и фрагменти, някои от които по-късно авторът използва в едноименната си книга (1976, 1985, 2009), разбира се, силно редуцирана в критичната си част.
[5] Митко Григоров (1920–1987) – член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП, един от най-близките сътрудници на Тодор Живков, в средата на 60-те години изпада в немилост и е отстранен от високите постове.
[6] Начо Папазов (1921–1996) – виден партиен деятел, член на ЦК на БКП, през въпросния период министър на просветата и културата.
[7] Милко Балев (1920–2002) – повече от три десетилетия (1959–1986) началник на Кабинета на Тодор Живков.
[8] Става дума за сборника със статии на Борис Делчев „Родени между две войни“ (1963), издаден след немалко редакции и прекрояване на съдържанието, като въпросът дали да влезе статията за Радой Ралин дори е отнесен до ЦК па БКП.
[9] Асен Христооров (1910–1970) – писател, професор по икономика, лежал в лагера „Белене“ (1951–1952 г.).
[10] Вж. бел. 3.
[11] Вл. Василев е бил и постоянен обект на разработка от ДС. Вж. Трифонова, Цвета. Писатели и досиета. Политико-литературни оцерци и документи. В. Търново, 2004, с. 35–87.