Става дума за изстрел, който отеква вече век. Изстрел, заради който на 28 юни 1914 г. се разрази Първата световна война, първата „тотална война”, която пък по закона на исторически скачените съдове доведе до Втората световна, а сетне и до етническите войни в бивша Югославия от края на ХХ в. Изстрел, който трайно прекрои европейската карта (разпаднаха се три империи и на тяхно място се създадоха куп нови държави), което промени не само Балканите, но и Европа. По-точно промени Европа чрез Балканите. Изобщо не към по-добро, а към нещо, отзвук от което откриваме в термин като „балканизация” – безкрайни и тлеещи вражди, излизащи на повърхността след първата искра на някой нов конфликт.
Изстрел-събитие, който и до днес продължава да разделя страните в конфликта, ако въобще би трябвало да се говори за такива в конфликт с вековна давност. Ала явно е възможно, ако се съди по начина, по който Европа отбелязва стогодишнината от Първата световна, отнела живота на близо 10 млн. души (и на поне още толкова заради епидемията от инфлуенца – „испанката”, както са я наричали тогава).
Босненските сърби издигнаха тези дни паметник на атентатора – 19 годишният сръбски националист Гаврило Принцип, който от упор в Сараево уби ерцхерцога Франц-Фердинанд, наследник на австроунгарския престол, и неговата съпруга София. За сърбите Гаврило Принцип е „национален герой”, жертвал живота си за „освобождението на южните славяни от западните колонизатори”. Босненските мюсюлмани обаче смятат атентатора за „терорист”, за „великосръбски шовинист”, предтеча на някои от онези крайни националисти, които разпалиха етническата война в Босна и Херцеговина, отнела в периода 1992-1995 г. живота на 100 000 босненски мюсюлмани.
Затова и босненските мюсюлмани отбелязаха скръбната за Европа годишнина „по австрийски” – с концерт на Виенската филхармония, която изпълни „Реквиема” на Моцарт в присъствието на австрийския президент Хайнц Фишер. В отговор босненските сърби поканиха Белградската филхармония, която с концерт от Вивалди увековечи паметника и съответно паметта на Гаврило Принцип.
Моцарт срещу Вивалди? Проблемът не е в музикалните предпочитания, нито се ограничава само до историческата оценка на атентатора Гаврило Принцип. Той е много по-дълбок и е наистина „принципен”, изначален. Той надхвърля временната жажда за величие и алчността за още територия, за още земя, в която всяка от страните смята, че лежат само костите на „нейните” предци. Той опира до нещо, което отдавна тревожи паметта на Европа, нещо, което Андре Малро сполучливо определя като „демокрация на смъртта”. Става дума за точката на помрачение, за помръкването на историческия разум, когато всякакви цивилизационни бариери рухват, а „под маските вече няма лица”.
Тъкмо това е най-необяснимото в трагедията, сполетяла Европа преди век.
„Кой би могъл да помисли, че децата на „Бел епок”, на най-материалистичното поколение, израсло в култ към удоволствията, ще се хвърлят към смъртта с такава жар?”, пита Ернст Юнгер, сам заминал като доброволец на фронта, в есето си „Тоталната мобилизация”. Наистина е необяснимо. Като се има предвид, че половината от жертвите са младежи, че за първи път се извършват толкова масови престъпления срещу цивилно население, както се случва на територията на Белгия. Да си спомним и за снарядите „жълт кръст”, напълнени с иприт, за жестоката смърт от бойни отровни вещества, за хекатомбите край Вердюн, Сома или Марна…
Кой би могъл да помисли, че това ще се случи тъкмо в Европа?
Все пак става дума за една Европа, изградила широка мрежа от училища, за просветена и индустриализирана Европа, поне по представите на останалата част от света. За Европа, в която властва всеобщото избирателно право и четенето на вестници, които всеки може да си купи за две пари – два фактора, в които Виктор Юго съзира предпоставки за масовото възраждане на народите, докато на практика те отвеждат към споменатата „демокрация на смъртта”.
След края на световния конфликт идва и горчивата равносметка, че за войната е виновна цяла Европа. Не само Австро-Унгария или Сърбия, Германия или Русия. Виновна е всяка една европейска дипломация поотделно, която издава непосредствено преди или след конфликта „Жълти” или „Оранжеви книги” с документи, в които търси историческо оправдание. Виновна е и „европейската улица” – този разбунен за смърт мравуняк, където десетки хиляди хора вбесено крещят и издигат лозунги „Към Белград!”, „Към Виена!”, „Към Париж!”…
Виновни са тези, които бързат да търсят мъст – като австроунгарския император Франц-Йосиф II или сръбския премиер Никола Пашич, както и онези техни съюзници, които хладнокръвно ги подкрепят в конфликта, за да извлекат лични облаги (кайзер Вилхелм II и руският цар Николай II).
Виновни са и страни като България, които уж решават да държат неутралитет, но към лятото на следващата година променят намеренията си и конфликтът се разраства. Причината? Цар Фердинанд също жадува да отмъсти на „съюзниците разбойници” (сърби, гърци, румънци), а и на Русия, заради крушението на България след Балканската война. Българската преса е разделена, по-точно купена от издатели, свързани с австроунгарски или френски капитали. Купени са и съвестите на немалко български политици. Съответно общественото мнение в България е болезнено разединено, за да се стигне до онзи 24 август 1915 г., когато България се присъединява към Тройния съюз срещу Антантата и за първи път става съюзник на Османската империя. Финалът с пробива на „Добро поле” през 1918 г., довел до Войнишкото въстание и унизителния Ньойски договор е добре известен. Това е крушението на националния ни проект, от което България на практика не се съвзема.
А и не само тя. На всеки е ясно, че без крушението, настъпило в резултат на Първата световна война, Старият континент нямаше да попадне в клопката на тоталитарните режими, навярно нямаше да са възможни кървавите престъпления на комунизма и нацизма, нямаше да се стигне до Холокоста.
Историята обаче не може да се пренаписва с „ако”, във вечно условно наклонение.
И все пак, сто години по-късно, продължаваме да се питаме: какво би се случило, „ако” на тази дата босненските сърби си бяха празнували годишнината от битката на Косово поле мирно и тихо, вместо да се вълнуват толкова от идването на австроунгарския престолонаследник? „Ако” вместо патетично да възславят убийството на султан Мурад от ръката на Милош Обилич, православните свещеници бяха проповядвали най-вече за прошка и помирение? „Ако” губернаторът на Босна и Херцеговина Потьорек не се беше съобразил с нарежданията на вътрешното министерство от Виена да придаде „спонтанен характер” на събитието и бе разположил кортеж от войници по улиците до кметството в Сараево, където престолонаследникът по програма е трябвало да се обърне към бащите на града с поредната помпозна и безсъдържателна реч? Какво би станало, „ако” в 10, 30 ч., след като по автомобила на ерцхерцога е хвърлена бомба от младия словослагател Габринович (първото покушение), колата бе отишла в болницата, за което настоява Франц-Фердинанд, който иска да види ранения си адютант, но съпругата му го разубеждава. И най-сетне, какво би станало, „ако” кортежът си беше продължил по сараевската улица „Франц Йосиф II”, където водещият автомобил завива по грешка, и „ако” губернаторът, отговорен за всичко, не бе крещял да шофьора веднага да даде заден ход, така че той намалява скоростта. След което от десния тротоар, от три метра разстояние, се разнася изстрел, сетне още един. Херцогинята полита върху мъжа си, всички мислят, че е припаднала, а тя е смъртно ранена, в суматохата никой не разбира, че и престолонаследникът е улучен, докато не забелязват, че отдясно на шията му кръвта се стича по зеления генералски мундир. Оттук насетне равръзката е неминуема.
Битката на Косово поле е преиграна символично и наново, но този път армиите са разменени.
През юни 1389 г. във войската на сръбския княз Лазар срещу османците, нахлули на Балканите, участват още унгарци, българи, власи, чехи и много други.
След юни 1914 г. всички тези народи ще застанат едни срещу други в братоубийствена война.
Историята не познава „ако”, в нея няма „заден ход”.
Случилото се е факт, въпросът е „как” го разбираме.
Моцарт или Вивалди?
