„Романтика за напреднали“ е книга за смъртта. За своята, за чуждата, за общата смърт… Бих казал, че смъртта при Женя Димова е все още ненастъпила, но пък е настъпваща, тоест тя е неразривно, съдбовно свързана с живота.

Ина Христова, художникът на новата поетична книга на Женя Димова „Романтика за напреднали“ („Смисъл“, 2021), е изобразила на корицата силуета на стройна жена с къса коса и с дълга черна рокля, от чието тяло сякаш израства декоративен храст с приличен на лилия цвят (само приличен, цветовете на лилията са по-заоблени). Напомня ми рисунката на „Метаморфозите“ на Овидий, историята на Аполон и Дафне, която богът искал да обича, тя обаче не искала; и затова бягала, и затова се изплъзвала: „Той ѝ не дава покой, до гърба на бегачката стига и му облъхва дъхът по тила разпилените къдри“. Римският поет създава представата за движение, за вихър, за вълнение, за възбуда и динамика, същото прави и скулпторът Бернини в знаменитата си статуя „Аполон и Дафне“; българската художничка от своя страна представя една много по-спокойна, застинала, дори статична картина: женският силует е протегнал ръка към цвета, но инак стои вкаменен, непомръдващ, стилизиран. Стъпил е върху сянката си, която сянка – първоначално плътна и сгъстена на белия фон, на оранжево-червения някак изтлява, разсейва се; превръща се в дим, който се изгубва и изчезва. Заедно със заглавието тя, сянката, и той, силуетът, образуват своеобразен правоъгълен трапец. Трапецът е геометрична фигура, която, както гласи определението, е: „четириъгълник, в който поне една двойка срещуположни страни са успоредни“. Но трапец също така казват и на цирковия уред, едно от наименованията му чак смразява кръвта: „трапец на смъртта“. Измислен е този трапец от българин, Лазар Добрич, който за пръв път го показва пред публика през 1905 г., в известния берлински цирк „Шуман“. В „Романтика за напреднали“ трапецът на смъртта е също налице, един поетичен „трапец на смъртта“. Вярно, като делтапланер, но е там, има го:

Вярност 

Кучето ти, тъжно и безучастно
отказва да приеме, че е човек,
както му внушаваше ти, давайки му от своя залък,
и някак проумя, че верно е куче,
отказа дивана, където придремвахте вечер заедно –
ти настрани, тя в сгъвката зад коляното ти –
най-великото място в света,
и преоткри терасата, откъдето може да
наблюдава небето и другите планери,
които понякога – и твърде жестоко –
прелитат над къщата.
Отказа храната, седмица пи само вода и щеше да гръмне,
после спря и водата, олекна,
готова да литне и тя.
Отскоро отказа и слънчевите петна по пода,
обитава тъмния коридор,
лежи с дни пред вратата на стаята ти,
безучастна към кучешката си участ.
Скоро ще откаже и тоя дом. 

Върни се и ѝ кажи нещо
на човешки или на кучешки,
само да проумее,
че вече те няма.

„Романтика за напреднали“ е книга за смъртта. За своята, за чуждата, за общата смърт. Разбира се, такава констатация не е някакво откритие – всички големи поети пишат за смъртта – кой по-директно, кой по-завоалирано. Фрост и Цветаева, Т. С. Елиът и Георги Рупчев, Милош и Целан – всички… Така че въпросът е каква смърт стои в центъра на поезията на Женя Димова, с какво е тя по-особена, по-различна, по-нейна? Бих казал, че смъртта при нея е все още ненастъпила, но пък е настъпваща, тоест тя е неразривно, съдбовно свързана с живота. Смъртта като ефект на изтичащия живот:

В името на

• изстиващите легла и столове
• празните стаи и погледи
• отбягнатите усмивки и огледала
• разбитите чаши и сърца
• пропуснатите залези и утра
• стиснатите устни и юмруци
• нежеланите срещи и деца
• неизречените думи и истини
• тревожните гласове и очи
• ненахранените умове и стомаси
• всичките наши минали страдания и грехове,
  останали без изповеди и причастия.

А слънцето упорито продължава
да отслужва
своята вечерня и утринна
в храма на телата ни.

Списък на неща сбъднати и несбъднати, на случки станали и нестанали, на действия сторени и несторени. „Романтика за напреднали“ ни описва един живот, един напреднал живот, който отдавна е прехвърлил хребета на отреденото му време и сега са му останали последните искрици, които бавно, постепенно, едва-едва го крепят, изтъняващи и мъждукащи; романтика на последните дни. Тези дни, този живот се стича през пръстите и е напразно всяко усилие, което се сили да го задържи. И да, силуетът на жената, изобразена върху корицата, е изправен, стърчащ, но съдържанието на книгата е полегнало, прегънато, с изцеждащи се последни капчици жизнена сила. Приличат стиховете на прочутата антична мраморна скулптура „Умиращият гал“, която пергамският цар Атал І поръчал да изваят в чест на победата му над галите: млад мъж се е свлякъл върху щита си, с дясната си ръка се е подпрял на земята, лявата е на бедрото му, прободен е в областта на черния дроб, а на лицето му се чете страдание и отиващ си живот. Разбира се, в книгата има и хубави моменти, прекрасни „Гледки – І, ІІ, ІІІ“, там е и морето – толкова бленувано, толкова обичано – „Усет“, но всичко това е под знака на вече отминалото, изгубеното, преминалото; с една дума, напредналото. Оттичащо се и изтляващо. Женя Димова не се страхува да посочва тези стопяващи се във времето моменти, нещо повече – тя дори не се опитва да ги задържи, посреща тръгването им със стоическо спокойствие; стига ѝ на нея, че ги е имало всички тях, че са били и това тяхно истинно и истинско „били са“ стопля същината ѝ, сгрява съществуването ѝ. Но стиховете, които избликват от тази нейна същина и от това нейно днешно, тук и сега съществуване, не са милостиви, а с болезнена честност и с режеща откровеност споделят „Само няколко думи“:

Трябваше да бъде едно нежно стихотворение,
в което да се настани птицата на щастието
и да чурулика весело.
можеше да е в синя пролет и да има
цъфтяща глициния наоколо. 

Но миг по-голямо внимание
и то прокашля зимното си гърло,
от него излезе стържещ звук,
съвсем непознат, неочакван,
който изказа нещата и ги повтори
по друг начин. 

Как сега да обясня на природата си
истинския му глас.

„Романтика за напреднали“: стържещият глас на една честна до болка поезия, която ни предупреждава, че животът изтича, непоправимо изтича…