Не можем да назовем точно деня, в който лятото се пречупва. Постепенно се преобразява, уж неусетно, но го усещаме. Наистина това започва да се случва след Преображение. Дните са все така горещи, но денят вече не е така безкраен. Вечер захладнява по-рано. Не е горещо още от ранно утро. Лятото още е тук, но се готви да си тръгне. Тихо, на пръсти. Не ни го показва директно, но ни подсеща. Доскоро сме се чудили къде да се скрием от горещината, а вече започваме да тъгуваме за отиващото си лято, защото знаем колко бързо дните ще започнат да се скъсяват.
Усещаме с неназовимото наше сетиво за лято – то си отива. Оттук насетне предстои сладостното му, изпълнено с горчивина сбогуване с нас и с отминалата година от нашия живот.
Ненадейно един следобед забелязваме, че щъркеловото гнездо на стълба до нашата къща е празно. Упорито се взираме, но не се забелязват нито малкото доскоро щъркелче, нито неговите родители, не се чува песенното им и нежно тракане с клюнове, когато се приветстват един друг. Кога са си тръгнали и как са усетили дълго преди нас, че лятото свършва и че пътят им към Египет ги е призовал, ние никога няма да разберем.
Ден след ден забелязваме, че зеленото на дърветата вече не е онова ярко, юнско и юлско, буйно зелено, а е вече посивяло, уморено, остаряло зелено.
Че почти навсякъде тревата е изгоряла.
Че по почвата са се появили големи пукнатини от летния пек и суша.
Че гората е тиха и изнурена, наситена на ласките на слънцето.
Че небето следобед е ярко, ярко синьо, както през есента, когато слънцето е ниско.
Че сутрин се появява тръпчив хлад, от който дори потреперваш.
Че вечер ветрецът те кара да се наметнеш.
А брезите започват при най-лекия полъх да ронят малките си семенца и те падат като златен дъжд.
И още много и много невидими, почти незабележими признаци за отиващото си лято.
С такава кротост и нежност лятото си тръгва от нас, с каквато кротост и нежност се приближава към нас празника на Богородичното Успение. Почитаме смъртта ѝ, а се радваме, плачем, но сме просветлени, защото тъгата от нас е изтръгната и знаем, че сълзата от всяко лице е изтрита.
Успение Богородично е последният голям летен празник. Както се сбогуваме с Божията майка, така се сбогуваме и с лятото. В душите ни са смесени тъга и радост. „В успението не си оставила света, Богородице.“ Църквата е намерила тази нежна дума „успение“, с която да назове смъртта на майката на Живота, която в този ден се представя пред Живота. Сбогуваме се с нея, но знаем, че тя не ни оставя и е винаги близо до нас, винаги е с нас, като наша майка. Тя не тъгува и нас не оставя тъжни. Тя се уповава на своя Син и на нас вдъхва упование.
Такъв е денят на нейния празник. Сбогуваме се с радостта на лятото, която е така безкрайна като летните дни, но пристъпваме към есента с нейната уморена и смирена красота, с нейната пастелна пъстрота. В есента има парченца от лятото, но има е нещо, което ни пренася в друг живот. Птиците отлитат на юг, а ние, макар и да оставаме тук, нещо от нас отлита. Птиците запомнят своите гнезда, защото знаят, че пак ще се върнат в тях. Ние оставаме в нашето гнездо, откъдето наблюдаваме неспирния кръговрат на живота около нас.
Следващият празник след Успението на Божията майка е пак посветен на нея – нейното Рождество в началото на септември. Той идва да затвърди думите, че в успението си тя не е оставила света.
Тогава вече есента ще се усеща още по-силно, но отново няма да сме тъжни, защото надеждата не се сменя със сезоните.
Но сега още е средата на август. Не е пикът на лятото, но е още лято. В безветрието листата едва потрепват, но все още здраво се държат на клоните. Земята е дала много от своите плодове, но до края на есента има да ни дарява с още и още.
В средата на август е този най-чуден празник, когато празнуваме смъртта с радост. Сбогуваме се, без да се разделяме. Лятото изтънява и клони към свършек, но животът никога не свършва. Чрез смъртта Богородица се представя пред живота и ни вдъхва утеха и упование. Успението е упование.
