Не можах да прочета на един дъх разказите, 21 на брой. Много исках, но не успях. Четох ги дълго. Макар че влязох в тях с нагласата, че ще ги „покоря“ за нула време, уж бях подготвила сетивата си за тези срещи. Може би, защото там нямаше „нищо повече и нищо по-малко, нищо за отнемане и нищо за добавяне“ – ако си послужа с думите на един мой любим театрален режисьор по повод една пиеса на Пинтър. „Млък“ (изд. „Сиела“) е изповедна книга, за някакво метафорично пътуване и завръщане в нещо толкова близко и далечно едновременно. Увеличителна лупа, през която очите на читателите могат да надникнат в самите себе си, да разберат хората наоколо или да отидат на места, които не познават.
Разговорът с Радослав Бимбалов е за фантазната игра с думите, за сглобяването на света, за персонажите в сборника с разкази „Млък“.
Писането самотно занимание ли е?
Аз пиша рано сутрин. Слънцето още не е размятало облачните завивки, птиците предъвкват пъргави песни, а ние с кафето сядаме пред празен, оцъклен екран. В ушите ми шепнат Tricky, Massive Attack, Nick Cave. Пръстите ми висват над клавиатурата, поглеждат я за миг, после лакомо почват да се мятат отгоре ѝ. Белият екран се изпълва. Хора от букви се раждат, крещят, глупеят, величаят, умират. Аз не съм просто техният невидим създател, онзи мълчалив Бог с препускащи пръсти. Не, не. Аз съм един от тях, сред тях, погълнат в светлия свят на дисплея. Самотно е само тъжното, изстинало в забрава кафе.
Колко време се „разхождате“ в идеята за разказ, как разбирате, че идеята е намерила своите форма и съдържание?
Когато започвам да пиша история, дори не знам какво ще се случи в нея. Открехвам една врата и пристъпвам, без да надзърна предварително вътре. Стивън Кинг беше казал, че разказите са като целувка в тъмното от непознат. Но това не е само изживяването на читателя. За мен като писател е важно да изпитам всичко, което после ще изпита човекът, държащ книгата ми. Затова още докато пиша, искам аз самият да бъда стреснат, изненадан, зашлевен през лицето, хванат за гушата, запратен на пода. Почти винаги не знам как ще завърши разказът, дори след като усещам, че съм близо до финала му. Не се опитвам да контролирам отвързаното си въображение, защото именно то твори историята. В същото време за мен препускането напред и назад през текста е непрекъснато. Връщам се десетки пъти през всеки ред, променям или размествам думи. Играя с тях като хлапе, което опитва да сглоби наново света по свой си начин. Именно това специфично мое любопитство към езика искам да усетят читателите. И да му се насладят точно толкова, колкото съм го правил и аз.
Имате ли граници в писането, които не пресичате, и „места“, до които се страхувате да отидете?
Единственото, от което се пазя, докато пиша, е да не създам посредствен, плитък текст. Понякога усещам, че съм нагазил в клише, но това не ме плаши. Просто влизам до гуша в него и ако трябва се гмуркам, за да го изпия откъм дъното и така да открия нов, различен вкус в клишето. И най-изтърканата, позната фабула, може да бъде разказана по различен начин, стига да опиташ.
В днешното дигитално време колко „тежат“ думите, когато са отпечатани на хартия и издадени в книга?
Повече от двайсет години отказвах да отпечатам мои думи. Пишех, публикувах, редях мисли в тази безкрайна безтегловност на дигиталната среда. В света, създаден от цифри, думите са като перца във въздуха. Отлитат, понесени нанякъде. Да, може да стигнат до много повече очи, да докоснат за миг милиони хора. За мен писането в дигиталното пространство е важно, когато искам да стигна бързо до читателите, да им кажа нещо веднага, на мига. Да ме чуят, осмислят, разберат, без дори да ме запомнят. Когато пишеш в интернет, по-важно от това да си съвършен, е да си правдив, откровен и ясен. Когато отпечаташ думите си обаче, ти ги превръщаш в своеобразен паметник на мислите си. След като издадох първата си книга през 1999 г. и започнах някаква втора, с основание реших да спра. Не бях готов, 23 години пишех, без да отпечатвам, за да се науча да пиша достатъчно добре, че да сложа думите си на хартия.
Защо „Млък“?
В наши дни уж имаме свободата и средствата да общуваме без ограничения. Само че съвременният човек използва членоразделната си дарба, отличаваща го от животните, обикновено за глупости. По важните теми често мълчим – от криворазбрана дипломатичност или чисто човешки страх. В историите на „Млък“ бъркам в дълбокото
на душата си и вадя само смислени теми – различието, болката, смъртта, лъжата, насилието, самотата. Иначе самият едноименен разказ вади на показ един мой дълбок страх – че думите започват да изчезват.
Защо думите изчезват?
Както казва един от главните герои в разказа „Млък“, Думите са единственото земно богатство, което свършва, щото не го ползваме. За този тъжен феномен не можем да виним само новите поколения, които често заместват думите с картинки. В моя разказ „Млък“ думите започват да свършват – буквално се вижда как изчезват от страниците. В истинския живот това се случва по-невидимо. Човеците просто се отказват от редица красиви думи, дамгосват ги с лекота като ненужни, архаични или излишно сложни. Речниковият ни багаж олеква непрекъснато, за да препускаме по-лесно през забързаното всекидневие. Сега не си даваме сметка, но думите са смъртни и вината за това е наша, обща. Случвало ли ви се е да не можете да се сетите за някоя дума? Да я усещате на върха на езика си, но да отнема време и усилие да я върнете в гласа си? Представете си, че не успеете да я върнете. Никога. Страшно е, нали?
Трудно ли е да се разказват истории за един раздробен свят, за един вътрешен и външен свят в „състояние на планетарна криза“? И „Млък“ всъщност не е ли историята на нашето поколение?
Живеем в тежко време, в което с лекота единствено отричаме, мразим или нараняваме другите. Делим се по нечии команди, воюваме за чужди идеали или по-скоро поради липсата на такива. Усещането за безпътица расте с всяка крачка напред, към пропаст, която продължаваме да копаем сами, за себе си. Да, това е някаква сериозна криза, но аз смятам, че ще излезем от нея повече хора, отколкото сме били. Предстои ни неизбежно, бавно и мъчително връщане към човешкото в нас. Моят сборник „Млък“ е малък, тихичък стон на човещината, която тепърва ще расте вътре в нас. Знам, в момента това звучи абсурдно, но ще мине време и ще повярвате, ако сега ви е трудно.
Коя от всички метафори в „Млък“ най-точно определя времето и пространството, които рисувате с думи?
Може би водното момиче, което баба Фатме открива в реката под къщата си, в разказа „Мъмреци“. Това е тази крехка и толкова специална надежда, която всеки от нас среща в труден миг. Същата неочаквана надежда, която има нужда от най-нежното докосване, на което са способни пръстите ни. И от любов, веднага и без корист.
Персонажите как се родиха в тези „истории за хората“?
Част от тях съм срещал наистина – като малкото цигане от „Алби Бак“, което живееше в киното и говореше с филмови фрази, използвани удивително на място. Други са събирателни образи, вплел съм в тях спомени от различни истински хора, които животът е изправял по пътя ми. Такъв е Доктора от разказа „Прасе“ – човек на простите правила, здраво стъпил на земята, но читателите ще надникнат в най-дълбокото на душата му, където има неподозирана нежност. Само в „Татко“ няма грам художествена измислица – там сме аз и моят баща в онези кратки последни негови дни, когато имах възможността да го опозная, точно преди да го изгубя.
Много искам да погледнем в очите (на) персонажите – ето малка част от тях: „очите му светеха приканващо, като наивни слънца, нарисувани с тебешир в бръчките на асфалта“, „смехът ѝ се блъскаше в очите му“, „очите ѝ горяха като парченца въглен“, „очите му блуждаеха сред публиката, потънала в тъмнината зад прожекторите“, „очите ми останаха в замръкналото екранче“, „обезсълзени очи“, „очи без поглед“ … Ако очите са огледалото на човешката душа, какво има в душите на вашите герои?
Когато пишеш разкази, нямаш пространство за разточителни описания на героите. Трябва с няколко думи да успееш да обрисуваш различни човеци, да ги пуснеш в съзнанието на читателите живи, дишащи, топли. Очите са безмълвни свидетели, които са готови да направят самопризнания, на които нито устата, нито езикът ни са способни. Да, те отразяват повече, отколкото физиката предполага. И това отражение със сигурност е по-вълнуващо от реалния образ. Чехов беше казал, че блестящата луна може да бъде разказана най-добре чрез отблясъка ѝ в парче счупено стъкло. В душите на моите герои има точно това, което читателите виждат – своите собствени, разголени, лишени от излишен свян души.
„Човешката душа е като шепа пръст. Ако не засадиш в нея любов, ще поникне омраза…“ Така ли е? Любовта ли ще ни спаси?
Това е реплика, сътворена от един от отблъскващите персонажи в сборника, в разказа „Шепа пръст“. Психиатър, който безмилостно и достатъчно осъзнато съсипва детето си. Брутално или не, този мой герой е автор на мисъл, която сякаш е писал като самопризнание. Тази тема е изключително важна, според мен. Често се опитвам да си представя истинските човешки чудовища като деца. Хитлер сигурно е бил малък, топличък, мек. Невинно създание, растящо някъде, в нечии ръце, не по-зъл от играчка, не по-страшен от приказка. За да се превърне в безчовечник, нещо там, в началото, се е счупило в душата му. Но не е било случайност. Ние като родители носим тежката отговорност да създаваме хора. И когато някое дете се е превърнало в чудовище, значи сме се провалили фатално. Любовта е рефлекс, не изисква усилия, умения, старание. Да я предаваме на децата си е въпрос на проста, първична природа. Въпросът е да не вървим срещу нея.
Радослав Бимбалов е много неща – баща, съпруг, брат, син, приятел, творец, предприемач, пловдивчанин, придружител на куче, бъбривец, хапливец, мълчаливец, активист. Роден е през 1973 г. в Пловдив – града, в който се събират всички пътища. Баща е на Диана и съпруг на Ана. Съсъздател на рекламна агенция The Smarts. Сборникът с разкази „Млък“ е втората му книга след романа „Аз, Маниака“ (1999, изд. „Хермес“).