Откъс от есеистичния сборник, който включва значими теоретични и критически текстове на американския писател
Хенри Джеймс, прославян като един от най-великите писатели в света, е и един от най-прозорливите и умели критици от по-новото време. Есеистичният сборник „Изящното изкуство на критиката“ включва негови важни литературно-теоретически текстове, на първо място основополагащото есе „Изкуството на белетристиката“, както и поредица от критически портрети на писатели, от които Джеймс се е възхищавал и някои от които е познавал отблизо – Ш.-О. дьо Сент-Бьов, Матю Арнолд, Иван Тургенев, Робърт Луис Стивънсън, Гюстав Флобер и др. Томът приключва с предговорите на писателя към неговите романи „Родърик Хъдсън“ и „Портрет на една дама“, които дават представа за може би най-амбициозния му критически проект – осемнайсетте предговора, които Джеймс е написал специално за така нареченото Нюйоркско издание на свои творби. Тези предговори са блестящи примери за изключителната критическа проницателност на Хенри Джеймс, този път насочена към собствените му белетристични произведения.
Роден в Ню Йорк през 1843 г., но прекарал почти целия си живот отвъд океана, преди всичко в Англия, където и умира през 1916 г., Хенри Джеймс е оставил огромно творческо наследство – 21 романа (включително такива шедьоври като „Портрет на една дама“, „Крилете на гълъбицата“, „Посланиците“, „Позлатената купа“), голям брой новели и разкази, пътеписи, автобиография, критика, писма, бележки и коментари. Критиците виждат в творчеството му влиянието на Ибсен, Хоторн, Балзак и Тургенев, но оригиналността му е безспорна. В романите и разказите си Джеймс развива сюжета от гледна точка на героите, като често прибягва до вътрешния монолог. Българският читател е запознат с някои от неговите белетристични произведения, но тук, в този сборник, е представено за първи път на български език критическото майсторство на този забележителен творец. Много писатели от следващите поколения са се позовавали на Джеймс и са го цитирали в творбите си, например Колъм Тойбин, Джойс Каръл Оутс, Алън Холингхърст, а Бенджамин Бритън създава опера по „Примката на призрака“.
„Изящното изкуство на критиката“, Хенри Джеймс, превод Мариана Неделчева-Райкова, издателство „Колибри“, 2022 г.
Бъдещето на романа
Всяко начало, както знаем, обикновено е скромно, но и продължението невинаги е изключително грандиозно, ала мястото, което дългото белетристично съчинение заема сред литературните явления в днешния свят, е един от най-изненадващите примери за бърз и буен растеж, за развитие, далеч надхвърлящо ранните си прояви. Твърде малко от бъдещата съдба на тази форма[1] е било предсказано над бебешката ѝ люлка. Зародишът на пространната епическа поема е по-лесно доловим в първата варварска песен, отколкото този на романа, такъв, какъвто го знаем днес, в първата разказана за забавление случка. Всъщност той, романът, доста късно е придобил самочувствие; оттогава нататък обаче е направил всичко възможно да навакса пропуснатото. Понастоящем този порой се засилва все повече и повече, заплашвайки да залее сякаш цялото литературно поле. Ролята, която той играе в – както можем да го наречем – пасивното съзнание на много хора, нараства заедно с бързото нарастване на броя на онези, които по един или друг начин могат да се сдобият с по някоя книга. В англосаксонския свят книгата е почти навсякъде и както виждаме, тя прониква най-лесно и най-нашироко под формата на обемистото белетристично съчинение. Количеството и обемът наистина явно помагат за проникването. Съществува многобройна публика, ако публика е наистина правилната дума, безсловесна, но потискащо всеядна, за която, в нейните свободни часове, печатаната литература не буди никакви други асоциации. Тази публика – публиката, която поръчва, заема, дава, която по един или друг начин се снабдява с книги, като понякога дори ги купува –расте с всяка изминала година и няма нищо по-очевидно от факта, че несравнимо най-многобройни сред всички новопосветени са именно почитателите на „разказа“.
Нарастването на този брой в наше време идва преди всичко от три източника, като впрочем названието на първия вероятно обхваща и другите два. Благодарение на разпространението на елементарните знания, на умножаването на началните училища все повече жени и деца се превръщат в читатели. Изследвайки тази сфера, ние оставаме изумени и наистина не бива да забравяме, че по-голямата част от това множество, което поддържа разказвача и издателя на разкази, се състои от момчета и момичета; особено от момичета, ако приложим този термин и към по-късните стадии от живота на безброй многото жени, които при съвременните условия все по-рядко се омъжват – все по-рядко, очевидно, дори преди всичко поради това, че не желаят да го сторят. Не би било преувеличено да кажем, че много от тях до голяма степен живеят с пряката помощ на романа – временно измествайки въпроса за брака чрез четенето за него. Детската литература, както бихме могли да я наречем за удобство, е индустрия, която сама по себе си заема значителна част от сцената.
Някои хора, както научаваме, печелят цели състояния, ако не и престиж, пишейки за ученици, които, тъй като започват от рано и продължават до късно, явно консумират тази умело приготвена за тях смес през един доста дълъг период от време. Това обяснява факта, че обществените библиотеки, особено частните печеливши предприятия, пускат в оборот повече книги с „разкази“, отколкото с всякакви други съчинения, взети заедно, от които могат да бъдат съставени книги. Публикуваните статистически данни стъписват и предизвикват най-различни притеснения. Така нареченият „добър“ вкус няма нищо общо с въпроса: ние съвсем очевидно сме заобиколени от милиони хора, за които вкусът не е нищо друго освен някакъв неясен, объркан, спонтанен инстинкт. Свидетелството за тези масови предпочитания тържествува в ярко осветените будки на железопътните гари, по витрините на повечето книжарници, особено провинциалните, в рекламите на седмичните вестници и на още петдесетина други места, предоставяйки най-много по някое уютно ъгълче за разни трактати на тема атлетика и въобще спорт или тук-таме по някое кътче за стари и нови теологически съчинения.
Случаят е толкова забележим, че примерите направо ни заливат и няма защо да насилваме врати, които и без това са широко отворени. Остава обаче една любопитна подробност, една мистерия – една аномалия, която поради своята странност някак облагородява цялото това положение: накратко казано, почудата, че мъже, жени и деца могат да обръщат толкова голямо внимание на едни такива спорни и често немарливи импровизации. Ето това още веднага ни кара да зяпнем от изумление. Този голям късмет, защото това действително е късмет, бива отреден за разни необосновани и непотвърдени истории, за нещо евтино, съчинено просто така, описание на нещо, което, във всеки конкретен случай, не е ставало, разказ, най-многото съответстващ на „документи“, с които ние практически не можем да го сверим. Тъкмо този аспект на белетристиката е причината, поради която тя винаги би могла да предизвиква възражения, и то до такава степен, че ако не се бе превърнала дотолкова в предмет на възхищение за целия свят, лесно можеше да се превърне в предмет на смях. Истината, мисля, е, че тя така и не успя да намери своя философия, за да отговори на възраженията, не можа да формулира някакво кредо, което да изпише върху щита си, не можа да защити позицията си с по-добър аргумент от откровеното, наперено „Защо, колкото и да е абсурдно, имам успех? Защото мога! Ето затова“. И от време на време произвежда по някой истински шедьовър. Съществува обаче едно предизвикващо удивление малцинство от интелигентни хора, които не се вълнуват дори и от шедьоврите, нито пък виждат нуждата от тях и за които самата тази форма, както в най-доброто, така и в най-лошото ѝ изпълнение, е проява на достойна за подигравки суета. Тази прослойка, трябва да добавим, напоследък видимо нараства, попълвана от представителите на един съвсем друг кръг, от групата на охладнелите, чувстващи се измамени и отегчени бивши почитатели на белетристиката, за които цялото това нейно развитие определено не отговаря на възможностите ѝ. Има хора, които са харесвали романа, но сега просто се давят в неговото многословие, и за които той, дори и в някои от добрите му изяви, се е превърнал в страшилище, което те се стараят да избегнат, използвайки цялата си изобретателност, цялото си лицемерие. Във всеки случай безразличните и отчуждените свидетелстват почти толкова, колкото и всеядните, за наличието на някаква крайно неясна, очевидно първично заложена в човешкия ум необходимост. Романистът трябва да осъзнае това – трябва да разбере, че хората търсят онова, което той им предлага, просто защото жадуват да видят картина. От всички картини романът е най-всеобхватната, най-гъвкавата. Той може да се разгъне във всички посоки – може да поеме абсолютно всичко. Нужни са му само сюжет и художник. Що се отнася до сюжета, той има великолепната възможност да разполага с цялото човешко съзнание. И ако се върнем малко назад и се запитаме за какво е необходимо такова едно изобразяване, след като изобразяваният предмет в повечето случаи е толкова леснодостъпен, отговорът вероятно е, че в извечния си стремеж да натрупа повече опит, човек гледа да се изхитри и да получи този опит по възможно най-евтиния начин. Стига да може, би го откраднал. Обича да живее живота на другите, макар и да осъзнава, че в някои моменти той напомня непоносимо много на неговия собствен. Умело съчинената история повече от всичко друго му доставя това лесно удоволствие, снабдява го с богато, макар и косвено познание. Тя му позволява да избира, да взема или да отхвърля; но за да усеща, че може да си разреши да я пренебрегне, той трябва да притежава рядката способност или изключителната възможност да разширява собствения си опит от първа ръка – чрез мисъл, чрез чувства, чрез действия.
Безспорно обаче това не е единствената причина, която допринася за настоящия потоп; съществуват и други обстоятелства и едно от тях вероятно, като се замислим, е обезценяването в известен смисъл на това голямо богатство, на което сме призовани да се възхищаваме. Големият разцвет на белетристиката е придружен от един друг „белег на нашето време“, от деморализацията, вулгаризацията на литературата въобще, от нарастващата популярност на всякакви подобни методи на комуникация, от все по-осезаемото присъствие на жените и децата – или с други думи, на неразмишляващия и безкритичен читател. Накратко казано, ако романът в обществено отношение много бързо се превърна в книгата par excellence, то и книгата от своя страна се превърна в част от един малък ритуал. Изнамериха се толкова много начини за нейното лесно публикуване, че тя, за добро или за зло, вече ни най-малко не е онова рядко срещано чудо, за каквото е била смятана в едни по-семпли времена, в резултат на което пострада нейният престиж. Какви ли не книги се предлагат и приемат, твърде много хора боравят с тях, възхищават им се или ги отхвърлят и тъкмо поради това въпросът за бъдещето на романа се превръща във въпрос за бъдещето на цялото това гъмжило. Как ще се отнесат поколенията към това чудовищно умножаване? Възможно е, размишлявайки върху по-нататъшната съдба на някои видове книги, да допуснем, че в не тъй далечното бъдеще поколенията може да се окажат принудени официално да постановят и извършат генерално почистване на терена, може периодично да елиминират и унищожават. Всъщност, наблюдавайки плаването на кораба на цивилизацията, наострили слух, на моменти сякаш долавяме оглушителния плясък, който вероятно е в отговор на многократното повелително, дружно „През борда!“. Във всеки случай вече е съвършено ясно, че практически повечето от книгите, отпечатани в рамките на една година, с течение на времето престават да съществуват и поради това престават да имат каквито и да било претенции за дълъг живот, за внимание или грижи. Следователно трябва да се знае, че говорейки за бъдещето на романа, ние, разбира се, ограничаваме изследването си до онези творби, които от гледна точка на критиката имат сегашно и минало. Неяснотата тук е само привидна. Фактът, че в Англия и в Съединените щати всеки видял бял свят образец може да разчита на „рецензия“, свидетелства за това колко ниско е паднала литературната критика в тези страни. В девет от десет случая рецензията е също толкова недоразвито и неумело умствено усилие, колкото онова, над което тя се пипка, оставяйки недокоснат, още по-малко пък компрометиран, онзи критически дух, който знае кое го интересува и кое не. Твърде много са причините, поради които вестниците трябва да съществуват.
И така, що се отнася до поддаващия се на оценка роман, ние в крайна сметка го приемаме, него, незащитения, определено уязвимия, долавяйки дори очарование в неговата неувереност. Той се оставя изцяло на нашето великодушие и често, в зависимост от приема, който получава, ни дава възможност да съдим за качествата, за умствената изтънченост на много хора. Според мен няма литературна или каквато и да било друга художествена творба, която човек би бил и най-малко задължен да „хареса“. Няма жена – колкото и да е прелестна, – за която един мъж да не може категорично да заяви, че си е лично негова работа дали ще се „влюби“ в нея, или не. Тук не става въпрос за добри маниери; полето на личната свобода е широко; и капанът, поставен от твореца, не е по-различен – Робърт Луис Стивънсън много умело изложи тази аналогия – от начина, по който жената предлага своите прелести. Касае се единствено до пламенни увлечения, на които завиждаме и подражаваме. Когато се поддадем на очарованието, когато се хванем в капана, ние ставаме пленници, с които могат да си играят; така че нима е възможно едно изобретение, съдържащо такава скъпоценна тайна, да няма бъдеще, колкото и късно да дойде то? Колкото повече се замисляме, толкова по-добре разбираме, че белетристичната картина няма да загине, освен ако не изгуби усета си за това на какво е способна. А тя чисто и просто е способна да прави всичко и в това е нейната сила, в това се състои нейната жизненост. Тя е безкрайно пластична и гъвкава; няма колорит, няма нюанс, които да не са постижими за нея в зависимост от естеството на нейния сюжет или от характера на нейния създател. Тя има удивителното предимство – невероятен късмет, – че макар и способна да създаде впечатлението за изключително съвършенство и изкусно майсторство, може да си позволи лукса да е независима от всякакви правила и ограничения. Както и да го мислим, не бихме могли да посочим нито един външен довод, с който тя да трябва да се съобразява, не бихме могли да назовем нито едно нейно специфично задължение или възбрана. Тя, разбира се, трябва да държи вниманието ни и да го възнаграждава, в нея не трябва да има фалш; но тези изисквания, които очевидно са точно обратното на възмущението и отвращението, не са специфични само за нея – те важат за всички други произведения на изкуството. Иначе тя има такава свобода на действие, че ако загине, грешката ще е нейна – с други думи, ще загине поради своята повърхностност или поради своята плахост. Ние, които я обичаме, понякога дори бихме искали да си мислим, че я заплашва такава съдба, за да си представим после нейното драматично възраждане от ръката на някой животворен майстор. Личността на твореца може да направи толкова много за нея, че жадувайки за подобен шанс, ние бихме били доволни дори само да си представим това върховно доказателство. Ако се замислим по-дълго върху тази представа, без съмнение ще започнем да се питаме – все така подтиквани от лоялността си към тази форма – дали в скоро време на мнозина от критиците няма да им се стори, че стоящите пред нас перспективи изискват един точно такъв удачен cou[2] от страна на някой бъдещ велик творец.
Имаме поне следното извинение за тази наша мечта: че едно размишление е безсмислено, ако не е конкретизирано, и че най-подходящият за нас аспект на въпроса е състоянието на книгоиздаването, насочено към англоговорещия читател. Моля да бъда извинен, че при такъв стеснен поглед ще се въздържа от всякакви опити да преценя пътя, стоящ пред романа във Франция. Французите поради това, че са яхали коня си много по-яко от нас, се намират на по-друг етап от пътуването и на нас несъмнено ни предстоят много от пътните участъци и спирките за отмора, които те вече са отминали. Но макар и свеждайки изводите си само до английския и американския материал ние да стесняваме обхвата на разсъжденията си, аз не съм сигурен, че ще намерим отговора по-лесно. При всички случаи – респектиращо широк диапазон – трябва да се спра на подробностите по въпроса за настоящето. Ако наближава денят, в който екзекуцията на почти всяка книга може да бъде отложена само по милост, можем ли да предположим, че английският популярен роман има качествата да се справи с тази опасност? Мисля, че би било невъзможно да се опитваме да отговорим на тази гатанка по предизвикващ интерес начин, ако не приведем редица конкретни примери – ако не подкрепим заключенията си с имената на известни и неизвестни писатели. Подобна волност обаче би ни отвела твърде надалеч, а и само би затлачила пътя ни. Нищо не би ни попречило да приемем, че съществуват всякакви благоприятни симптоми и прекрасни перспективи – стига, разбира се, да не забравяме основната истина, че бъдещето на белетристиката е тясно свързано с бъдещето на обществото, което я създава и консумира. В едно общество със силен и всеобщо развит литературен усет истинският талант бива много по-рядко пренебрегван, отколкото в общество, в което този усет е едва забележим. В света, в който съществува проницателна и зряла критика, такъв един талант, за да може да се наложи успешно, ще получи много по-добра предварителна подготовка, отколкото в онзи свят, в който споменатото от мен изкуство заема незначително място или служи за подигравка. Обществото, пристрастено към размисъл и склонно да развива идеи, ще опитва разни експерименти с „разказа“, които биха останали далеч от вниманието на онова общество, което е отдадено главно на пътешествия и лов, на търговия и игра на футбол. Несъмнено много съдници смятат, че експериментите – нещо в най-добрия случай странно и мистериозно – не са необходими за белетристиката, чийто лик веднъж завинаги е обърнат в една определена посока и тя просто трябва да върви напред по пътя си. Ако тя прави именно това в Англия и Америка, очевидно главното, което може да се каже за нейното бъдеще, е, че то все повече и повече се очертава като незначително. Защото през цялото това време животът в неговото огромно разнообразие ще кипи наляво и надясно и през цялото това време тя най-вероятно ще повтаря голямата си грешка, че не го разбира. Това винаги ще си остане единствената наистина непростима грешка на въпросното прекрасно изкуство, защото тази грешка, така да се каже, засяга самата му душа. Без никакво колебание, a priori, можем да заявим, че единствено погрешна е онази форма на романа, която не се интересува от основния въпрос за своята свобода.
Най-интересното за нас днес следователно е да видим до каква степен е развито чувството за тази свобода и какви плодове дава то. И наистина нима това не е един от най-съществените елементи в голямата драма на нашия пространен англоезичен живот! Тъй като романът винаги е представлявал най-непосредствената и – така да се каже – прелестно издайническа картина на действителните нрави, както непряко, така и пряко, както с това, до което не се докосва, така и с онова, до което се докосва, – неговото сегашно състояние, което преди всичко ни засяга, е именно отражение на промените и перспективите в нашето общество, на симптомите и предзнаменованията, които поставят най-много клопки за повечето наблюдатели и общо взето, съставляват „най-забавното“ от зрелището, което предлагаме. Бих казал, че нищо не отговаря на това описание така точно, както трудното положение, в което в крайна сметка се озова белетристичната енергия, вследствие на нашата дълга и почтена традиция да я караме безпределно да се съобразява с незрелостта на младите при третирането, да речем, на някой деликатен случай. Начинът, по който бъдещият романист ще се справи с някоя конкретна заплетена ситуация, стига да не се опитва просто да я избегне, със сигурност ще покаже есенцията на неговия мироглед. В зависимост от това как ще реши да реагира по отношение на „младите“, славното белетристично повествование, сериозно погледнато, практически ще оживее или ще загине. Всъщност ясно е, че днес то не избира – то главно се подчинява на необоснования инстинкт да отбягва някои теми, които нерядко са били уместни. По времето, когато обществото е било откровено, когато се е говорело открито за щастията и нещастията в човешкия живот, романът е бил също така прям както обществото. Младите тогава са били толкова млади, че са ходели прави под масата. Но взели да растат и в момента, когато брадичките им стигнали до нивото на махагоновата повърхност, Ричардсън и Фийлдинг полека-лека отишли под нея. Възникнало недоверие към всякакво друго освен към крайно предпазливото третиране на голямата тема за взаимоотношенията между мъжете и жените, за постоянното обновяване на света, което по най-очебиен начин показва, че с каквото и да е била готова да се заеме белетристичната картина на живота, тя не е била готова да не бъде повърхностна. Позицията ѝ се изразявала главно в следното: „Не знаете ли, че има и други теми? За бога, да оставим тази!“. И през всичките тези години работата до голяма степен се свеждала именно до чудесното правило да се остави тази тема, което и доведе до днешните последствия. Тези последствия са най-различни и повечето не са никак прекрасни. Едно такова последствие е, че в нашата белетристика съществува един огромен пропуск – който според някои критици я е повредил цялата, но според други е просто някаква дреболия. Човек може да говори само от свое име и аз до такава степен харесвам онези английски и американски романисти, които харесвам, че определено предпочитам да ги приема такива, каквито са. Не мога дори и да си представя Дикенс и Скот без тяхното пренебрегване на, както се казва, „любовната тема“. И според мен те са били абсолютно прави – при положение че тя ги е интересувала съвсем повърхностно – фактически да не се занимават с нея. Във всичките им творби, въпреки многобройните приятни епизоди с възнаградена или отхвърлена любов, това е най-малко значимата тема. Следователно можем да попитаме защо да не приемем, че подобни ограничения, които някога са изпълнявали така добре ролята си, биха били не по-малко удачни и днес? Може ли да има нещо по-добро от Скот и Дикенс?
С положителност не може, би могъл да бъде незабавният отговор, и аз не мога да си представя по-удобна перспектива от тази да си креташ по пътя до безкрай, разчитайки на същата тази благословия. Трудността идва оттам, че две от най-важните условия са се променили. Романът поостаря, както и младите. Струва ни се, че младите успяха да постигнат всичко, на което бяха способни. Пазеха се от някои неща, но виждаме, че все още не са напълно завършени творци, като най-интересното е, че самите те, изглежда, стигнаха до това печално откритие. „Вие бяхте така добри да поемете нашето образование от ръцете на нашите родители и пастори – сякаш казват те на глашатаите на белетристиката, – което несъмнено беше много удобно за тях, тъй като ги остави да си живеят живота на воля. Но като става въпрос за образование, кажете ни, моля ви, какво направихте самите вие с вашето? В това отношение явно сте ужасно неподготвени и нима има смисъл да се допитваме до вас?“ Работата е там дали, ако въпросът е как да се избегне дискредитирането, романът може да си позволи да си съществува най-спокойно така, както съществува вече от доста време насам. Пренебрегвани са твърде много и интересни източници – остават незасегнати цели категории нрави, цели групировки от хора, места, галерии от образи и жизнени условия; като същевременно погрешно се приема, че най-безопасно е да се използва все същият рехав и излинял материал, от който книгите, за жалост, заприличват на готови, зле скроени дрехи. Простичките хора може накрая да се опълчат срещу нашите опростявания; така че нека не сме по-верни роялисти от краля, нито по-големи деца от децата. С положителност никое изкуство – не говоря, разбира се, за коя да е индустрия – не може да бъде в добро здраве, ако не върви с една крачка пред най-бързоногия си последовател. Би било забавно – същинска комедия, – ако причина за обновлението стане това, че на същите тези читатели, заради които, предполага се, са правени жертвите досега, вече им се е втръснало. В този смисъл, тъй като за свежия поглед няма нищо по-очевидно в съвременния ни английски живот от революцията по отношение на положението на жените и техните перспективи – революция, която тихомълком дълбае много по-навътре, отколкото може да се предположи от шума по повърхността, – напълно възможно е да станем свидетели на това как женският лакът, заякнал от упражненията с перото, счупва с трясък прозореца, който през цялото това време упорито стоеше затворен. И именно последвалото течение, което предизвика толкова много порицания, ще е причината за свежия полъх. По мнението на някои наблюдатели, щом жените наистина получат свободата си, те няма да се отплатят на мъжете за продължителната закрила, като се съобразяват до безкрай с тяхната вродена свръхчувствителност.
Следователно, ако допуснем, че е възможно този велик балсам да престане някога да действа, значи да предположим, че това може да стане единствено поради някаква сериозна грешка, допусната на най-високо място. Човек притежава неповторимата дарба незабавно да поврежда и деформира всяка играчка, която му е помогнала да си създаде илюзията за свобода и отдих; въпреки това, стига животът да запази способността си да се отпечатва върху неговото въображение, той ще чувства, че романът най-добре от всичко пресъздава този отпечатък. Ако има нещо по-добро за тази цел, то трябва тепърва да бъде открито. Човек ще се отрече от романа само когато животът напълно му опротивее. Но дори и тогава дали белетристиката няма да намери своя втори попътен вятър, или своя петдесети, именно описвайки този крах? Докато светът не се превърне в обезлюдено празно пространство, в огледалото винаги ще има отражение. Следователно нашата най-първа грижа е да се постараем това отражение да е все така разнообразно и живо. Честно казано, твърде ясни са ни онези, които въпреки всичките смели пледоарии смятат, че белетристиката е сериозно застрашена, защото само като се позамислим, ще разберем как виждат те положението. Според тях на нея, от една страна, ѝ липсват наблюдателност и прозорливост и от друга – артистизъм и художествен вкус. Тях много малко ги интересува непосредственото впечатление, стремежът да се проникне надълбоко в нещата – действие, за което французите използват прекрасния глагол fouiller[3] – и още по-малко, ако това въобще е възможно, въпросите за композицията, структурата, симетрията, хармонията. Не е дребна работа и всъщност е резултат от специални усилия това, че нашият занаят е загубил за по-проницателните наблюдатели „загадъчността“ си и вместо нея е придобил някаква лесно постижима баналност. Но дори и за тези, които са силно разтревожени, причината в най-лошия случай е писателят, не романът. Докато има сюжети за третиране, това дали ще лумне огънят ще зависи изцяло от начина, по който те биват третирани. Единствено свещенослужителят трябва да се доближава до олтара; и ако приемем, че романът, това е трактовката, то тъкмо трактовката е балсамът, за който споменах.
[1] „Бъдещето на романа“ е последното от най-важните теоретически есета на Хенри Джеймс. То е написано за и публикувано в излезлия през 1899 г. под редакцията на Ричард Гарнет (английски учен, писател и поет, 1835–1906) том 14 на International Library of Famous Literature (Международна библиотека на прочути литературни творби). – Б.пр.
[2] Удар, ход (фр.). – Б.пр.
[3] Ровя се, задълбочавам се (фр.). – Б.пр.
