Албер Камю (1913-1960) е сред най-значителните представители на екзистенциалната философия. Автор е на романи, разкази, пиеси, есета, сред които са: „Чужденецът”, „Митът за Сизиф”. „Разбунтуваният човек”, „Чумата”, „Пропадане”,  „Размишления за гилотината” и др. Носител на Нобелова награда за литература (1957). През 2013 г. се навършват 100 години от рождението му.

Тетрадка № 4 (януари 1942 – септември 1945)

Януари – февруари

*

Няма големи злодеяния, които един интелигентен човек да не се чувства способен да извърши. Според Жид големите умове не стигат дотам, защото това им е достатъчно.

*

Французинът е съхранил опита и традициите на революцията[1]. Единствено храброст му липсва: превърнал се е в чиновник, дребен буржоа, сантиментален наивник. Гениалното му хрумване е да стане легален революционер. Да крои заговори с официално разрешение. Да промени света, без да си вдигне задника от фотьойла.

*

В античната драма този, който плаща, е винаги този, който е прав: Прометей, Едип, Орест и т.н. Но това е без значение. Така или иначе всички те, прави или не, в крайна сметка се озовават в царството на сенките. Няма нито награда, нито наказание. Откъдето – в помрачените ни от столетия християнска перверзност очи – безвъзмездният характер на тези драми, както и патосът им.

Март

*

Привличане, изпитвано от някои умове, към правосъдието и абсурдното му функциониране: Жид, Достоевски, Балзак, Кафка, Малро, Мелвил и т.н. Да се потърси обяснение.

*

„Да живееш и умреш пред огледало” – казва Бодлер. Някак се позабравя, че „и да умреш”. Да живеят така всички са готови. Но да станеш господар на смъртта си – това е трудното.

*

Калипсо предлага на Одисей да избере между безсмъртието и отечеството. Той отхвърля безсмъртието. Може би в това е целият смисъл на Одисея. В песен ХІ, когато Одисей и мъртъвците са пред пълния с кръв ров, Агамемнон му казва: „Ето защо пред жена си и ти доверчив да не бъдеш. / Своите помисли тайни недей да разкриваш пред нея.”[2]

*

Флобер: „Бих умрял от смях, виждайки един човек да съди друг, ако подобна гледка не будеше у мен съжаление.”

*

Съвременният ум е в пълна безизходица. Познанието се е разширило дотам, че светът и духът са изгубили всяка опора. Факт е, че страдаме от нихилизъм. Но най-смайващи са проповедите за „завръщане”[3]. Завръщане към Средновековието, към примитивното мислене, към земята, към религията, към арсенала от стари решения. За да признаем на тези лекове каквато и да е ефикасност, би трябвало да направим така, сякаш знанията ни вече не съществуват – като че ли нищо не сме научили, – да се престорим, че просто се е заличило това, което е незаличимо. Би трябвало да зачеркнем приноса на много векове и несъмненото богатство на един дух, който в края на краищата (и като последно свое достижение) наново да сътвори за своя сметка хаоса. Това е невъзможно. За да оздравеем, трябва да приемем тази трезвост, тази прозорливост. Трябва да държим сметка за просветлението, което внезапно сме получили за нашето изгнание. Умът не е в безизходица, защото познанието е объркало света. Той е в безизходица, защото не може да приеме този безпорядък. Той „не е свикнал с тази мисъл”. Свикне ли с нея, безизходицата ще изчезне. Ще остане само безпорядъкът и ясното съзнание на духа за него. Това означава да се промени цяла една цивилизация.

*

Книгите на Коперник и на Галилей са останали забранени до 1822 г. Три века твърдоглавие – никак не е малко.

*

Брис Парен[4]. Опит върху Платоновия логос[5]. Да изучим логоса като език. Да възвърнем на Платон една философия на изразяването. Да повторим усилието му в търсене на един здравомислещ реализъм. Кое е „трагичното” в проблема? Ако езикът ни не притежава смисъл, тогава нищо няма смисъл. Ако софистите са прави, светът е лишен от смисъл. Решението на Платон не е психологическо, то е космологическо. В какво се състои оригиналността на становището на Парен: той разглежда проблема за езика като метафизически, а не като социален и психологически… и т.н. и т.н.

*

Френските работници – единствените, сред които се чувствам добре, които имам желание да опозная и да „живея”. Те са като мен.

Краят на август 1942 г.

*

Чумата. Невъзможно е да я завърша. Този път прекалено много „случайности” в тази й редакция. Трябва плътно да се придържам към идеята. Чужденецът описва голотата на човека пред абсурда. Чумата – дълбоката изравненост на индивидуалните гледни точки пред същия този абсурд. Това е напредване, което ще бъде прецизирано в други произведения. Но, освен това, Чумата показва, че абсурдът не учи на нищо. Това е последната стъпка напред.

*

Това, което е вълнуващо у Джойс, е не произведението, а че се е заел с написването му. Да разграничим по такъв начин възхитата от начинанието – която няма нищо общо с изкуството – от художествената емоция, която буди самото произведение.

*

Науката обяснява това, което е функция (дейност, променлива величина, последица), а не това, което е. Напр.: защо различни видове цветя, а не един-единствен.

*

До християнската ера Буда не се е явявал, тъй като е бил в нирвана, т.е. деперсонализиран.

*

Според Пруст въпросът не е в това, че природата подражава на изкуството. А че големият художник ни учи да виждаме в природата това, което произведението му по такъв неповторим начин съумява да открои в нея, че всички жени стават реноаровски.

„В долния край на леглото, сгърчвана от всеки пристъп на тази агония, неплачеща, но на моменти обливана в сълзи, майка ми изпадаше в безпаметното отчаяние на листак, шибан от дъжда и превиван от вятъра.” Г[6].

„Съществата, които са играли голяма роля в нашия живот, рядко излизат от него внезапно и напълно.” Г.

По следите на изгубеното време е героично и мъжествено произведение:

1)      заради постоянството на креативната воля;

2)      заради усилието, което изисква от един болен.

„Когато кризите в продължение на много дни и нощи ми отнемаха не само съня, но и възможността да лежа, да пия и да се храня, когато изтощението и страданието ставаха такива, че не виждах как някога ще се избавя от тях, мислех за този пътешественик, изхвърлен на морския бряг, натровен от зловредни треви, зъзнещ от треска в подгизналите си от морската вода дрехи и който въпреки това след два дни се чувстваше по-добре, тръгвайки отново наслука в търсене на някакви обитатели, които можеше да се окажат човекоядци. Неговият пример ми даваше сили, възвръщаше надеждата ми и изпитвах срам, че съм допуснал за момент да изгубя кураж.” (Содом и Гомор).

*

Критици за Чужденецът. Казват: безстрастност. Думата е неподходяща. По-точно е да се каже: доброжелателност.

*

Писателят не трябва да говори за съмненията си в своята работа. Би било много лесно да му се отвърне: „Кой ви кара да пишете? Ако това ви измъчва, при това непрекъснато, защо продължавате?” Съмненията – най-интимната част от самите нас. Да не говорим никога за тях – каквито и да са.

Ноември 1942 г.

*

Отказване от младостта. Не аз се отказвам от хората и нещата (не бих и могъл), а нещата и хората се отказват от мен. Младостта ми бяга от мен: това ме разболява.

*

Първото, което трябва да овладее един писател, е умението да транспонира това, което чувства, в това, което желае да внуши. Успехите му в началото са случайни. Но впоследствие талантът трябва да замести случайността. Така че в основата на гения има и малко късмет.

*

Сент Етиен

Зная какво е неделята за един бедняк, който работи. Зная най-вече какво е неделя вечер и ако можех да осмисля и изразя онова, което зная, бих могъл от една бедна неделя да направя общочовешка творба.

*

Не би трябвало да пиша. Ако светът беше ясен, изкуството нямаше да съществува. Но не бих писал, ако ми се струваше, че светът има смисъл. Някои случаи задължават да се говори лично – от скромност. Да добавя, че формулата би изисквала от мен по-добро обмисляне и че в крайна сметка не бих я записал. Това е брилянтна истина, но без основание.

*

Киркегор. Естетическата ценност на брака. Обосновани виждания, но прекалено разточително.

Ролята на етиката и естетиката за формиране на личността – много по-значителна и вълнуваща. Апология на всеобщото.

Според Киркегор естетическият морал има за цел оригиналността, а в действителност трябва да достигне до всеобщото. Киркегор не е мистик. Той критикува мистицизма поради откъсването му от света – защото тъкмо той не е във всеобщото. Ако има някакъв скок у Киркегор, той е в сферата на ума. Това е скок в чист вид. Тук става дума за етическия стадий. Но религиозният стадий преобразява всичко.

*

В кой момент животът на човека се превръща в съдба? Със смъртта? Но това е съдба за другите, за историята или за семейството му. С осъзнаването им? Но именно умът е този, който си създава представа за живота като съдба, въвеждайки връзка там, където не съществува. И в двата случая става дума за илюзия. Какво следва от това? Че няма съдба?

*

Цялото изкуство на Кафка[7] се състои в умението му да върне читателя към вече прочетеното. Развръзките му – или липсата на развръзка – подсказват обяснения, но които са сякаш кодирани и които изискват историята да бъде препрочетена от нов ъгъл, за да изглежда обоснована. Понякога са възможни две или три интерпретации, откъдето и необходимостта от два или три прочита. Но би било грешка да се желае всичко у Кафка да получи детайлно обяснение. Един символ неизменно присъства в цялото и художникът му дава най-общ превод. Никога дума по дума. Доловим е само ходът на мисълта. А останалото трябва да се отдаде на случая, чиято роля при всеки творец е голяма.

*

Болестта е манастир със свой устав, своя аскеза, свои мълчания и свои вдъхновения.

*

Лаят на кучетата в алжирските нощи отеква десетократно по-надалече, отколкото в Европа. Разхубавява ги с една носталгия, непозната на тесните европейски пространства. Кучешкият лай – език, който днес звучи единствено в моя спомен.

*

Да си представим един мислител, който, след като е публикувал няколко произведения, заявява в новата си книга: „Дотук вървях в грешна посока. Ще започна всичко отначало. Сега разбирам, че не съм бил прав.” След което никой вече няма да го възприема сериозно. И все пак тогава би доказал, че е достоен за мисленето.

*

Ницше: Няма значителен резултат, който да не е постигнат „въпреки всичко”.

*

Европеецът превръща храбростта в сладострастие: той се самолюбува. Отвратително. Истинската храброст е пасивна: тя е безразличие към смъртта. Идеал: чистото познание и щастието.

*

Какво по-добро човек може да желае в сравнение с бедността? Не казвам мизерията, нито работата без надежда на модерния пролетарий. Но не виждам какво повече може да се желае освен бедността, съчетана с деятелност в свободното време.

*

Невъзможно е напълно да се премахнат ценностните съждения. Това отрича абсурда.

*

Древните философи са размишлявали (има защо) много повече, отколкото са чели. Тази е била причината да се придържат толкова стриктно към конкретното. Книгопечатането е променило това. Вече се чете повече, отколкото размишлява. Ние нямаме философии, а единствено коментари. Точно това казва Жилсон, отбелязвайки, че след епохата на философите, занимавали се с философия, е дошла епохата на професорите по философия, занимаващи се с философи. В това положение има едновременно и скромност, и безсилие. И мислител, който би започнал книгата си с думите: „Да разгледаме нещата от самото начало”, би предизвикал усмивки. Стигнало се е дотам, че ако днес се появи философска книга, която да не се позовава на никакъв авторитет, цитат, коментар и пр., не би била взета на сериозно. И все пак…

1 септември 1943 г.

*

Онзи, който се обезверява от събитията, е страхливец, но онзи, който се доверява на човешката участ, е безумец.

*

Сад: „Хората осъждат страстите, забравяйки, че тъкмо от техния пламък философията разпалва своя.

*

Тридесет години.

Първата способност на човека е да забравя. Но е вярно да се каже, че забравя дори доброто, което е направил.

*

Най-голямата икономия, която може да постигне мисленето в собствената си сфера, е да приеме неразбираемостта на света – и да се загрижи за човека.

*

Роджър Бейкън е прекарал дванайсет години в затвора, за да потвърди първенството на опита в познанието.

*

За естествеността в изкуството. Абсолютната естественост е невъзможна. Защото реалността е невъзможна (лош вкус, вулгарност, разминаване с дълбоката потребност на човека). Затова и човешкото творение, веднъж завършено, но с начало в света, винаги е обърнато срещу света. Романите подлистници са лоши, защото в по-голямата си част са правдиви (било че наподобяват реалността, било че светът е условен). Изкуството и артистът са тези, които преобразяват света, но винаги с протестен умисъл.

*

Гърците нищо не биха разбрали от екзистенциализма – докато, въпреки скандала, са могли да приемат християнството. Отговорът е в това, че екзистенциализмът не предполага ръководство.

Id. Не съществува абсолютно чисто познание, т.е. незаинтересовано (обективно). Изкуството е опит – посредством описание – за чисто познание.

*

Ако произведението, родено от бунта, резюмира съвкупността от човешки стремежи, то неизбежно е идеалистично (?). Така най-чистият плод на разбунтуваното творчество е любовният роман, който…

*

Изключително недоразумение е да ни представят поезията като духовно упражнение, а романа като лична аскеза.

*

Какъв човек щях да бъда, ако не бях детето, което бях!

30 юли 1945 г.

*

На трийсет години човек трябва да е стъпил здраво на краката си, да си дава точна сметка за качествата и слабостите си, да знае границите на възможностите си, да предвижда пораженията си – да бъде такъв, какъвто е. И най-вече – да приеме всичко това. Тогава сме сигурни какво да направим и какво да отхвърлим. Разполагаме се в естествеността, но с маската си. Опознали сме достатъчно неща, за да можем да се откажем от почти всички. Остава едно изключително усилие, всекидневно и неотменно. Усилие тайно, без надежда, но и без горчивина. Повече нищо да не се отрича, защото всичко може да се потвърди. Усилие, превъзхождащо всяка болка.

Albert Camus, Carnets II, Gallimard, 1964.

Превод от френски: Юлиан Жилиев

Още по темата: Цензуриран манифест за свободата на пресата