Историческото съзнание се заражда едновременно със Запада и когато казваме „история“, разбираме „съзнание за смърт“. Наследник на християнството, което открива изучаването на съзнанието, съвремието откри критиката. Това е една от чертите, които ни отличават от останалите епохи: нито Античността, нито Средновековието използват критиката с такава страст, както съвремието – критика на другите и на самите нас, на нашето минало и настояще. Изучаването на съзнанието е самотен акт на вътрешен самоанализ, но в него се появяват призраците на другите, а също и призракът на този, който сме били – един множествен призрак, тъй като сме преминали през много същности. Правим това слизане в недрата на нашето съзнание в светлината на идеята за смъртта – слизаме към миналото, защото знаем, че един ден ще умрем, и преди това искаме да се помирим със самите себе си.
Октавио Пас
Дневници съм си водил непоследователно, в различни години. Тук съм отбрал само онова, което смятам, че засега може да се публикува, без да ми навлече големи бели…
Авторът
***
1977
22 юни, сряда
Вечерта ходих на рецитала на Е. Евтушенко.
Ние нямаме такива традиции и у нас не може да стане подобно нещо с български поет. Зала „България“ бе препълнена.
Евтушенко е голям талант, овладя публиката; на стихотворението „Сватба“ настръхнах. Чете стихотворение за Шукшин, Башев, откъс от поемата „Братская ГЕС“, – „Ярмарка“, сатирични стихове, много от тях бях чел в превод на български в томчето му от библиотека „Съветски поети“. Несъгласен. Но не е ли това несъгласие в границите на позволеното; бунт с официален привкус. Позволен бунт.
През антракта, преди втората част на рецитала, Иван ми се обади да се чакаме отвън.
След рецитала бяхме в ресторанта на СБП: Иван, Тодор Копаранов[2], Здравко Недков, Веселина Русева[3].
***
1981
7 декември, запознах се с Петер Юхас
НА СЕДМИЯ ДЕН
Сега, като чета този ред от записаното в черната тетрадка и особено като виждам датата, не мога да повярвам, че запознанството ни е станало през зимата; усещането ми винаги е било за светъл, слънчев ден; вероятно смесвам спомена от тази първа среща с Петер със спомен от друга, станала пак в кафенето на писателите; все още виждам мястото – масата в ъгъла под скулптурата на приседнало голо женско тяло; там, между западната, облицована с дървен цокъл стена и стъпалата за партерното ниво на кафенето. Юхас бе в дъното – седеше насреща, облегалката на стола му бе опряна в стената; вляво – приведен, сякаш провинен в нещо, знайно само от него, седеше Венцислав Начев; почти като лещи блещяха многодиоптровите стъкла на очилата му; ревниво се зачудих, че ето, той се познава с Юхас, а аз – не; ревниво, защото се бях убедил в патриотарското му празнодумство и страхливостта му, а за Юхас си бях съставил друго мнение, и то не толкова от прочетени негови текстове, колкото от едно стихотворение на Андрей Германов, посветено му и публикувано във варненския алманах „Простори“. Искрено казано, оттогава възжелах да се запозная с този непознат, който, като съдех по смисъла на стихотворението, ще е човек бунтар; а още по-искрено казано – сега, когато го видях – и познах – сърцето ми затупка като пред мечтана среща; а може би така ловецът, след изнурително бродене из полето, най-после видял търсеното, настръхва – настървен и суеверен – ще пропусне ли случая; вътрешно устремен да се запозная с него, колкото се може по-бързо, външно трябваше да запазя приличие и да се престоря на почти равнодушен. Резултатът от двете противоборстващи си сили бе, че в почти празното кафене аз се насочих тъкмо към партерния му етаж; от възможното разочарование – да мина и отмина покрай масата им, все пак не мога да се натрапя – ме спаси Венци: просто ме извика – ела да те запозная с Петер Юхас. Сигурно вълнението и впечатлението от тази среща ще са другите причини да бъркам в спомена си сезона; това смесване на време, място и лично усещане ми виси като обеца на ухото и затвърдява убедеността ми в ценността на дневниковия запис за достоверността на преживяното.
Интуицията ми за този човек не ме беше излъгала, колкото и иносказателно да я бе подсетило чуждото стихотворение; витален и мъдър едновременно, той бе възможният европеец за нас; освен това идваше от страна, където свободата да казваш, каквото мислиш, не бе потъпкана напълно; така ставаше неволен говорител не само на онова, което мислехме и не смеехме да кажем, но и на онова, което не смеехме и да помислим; с европейска образованост, с усвоени външни белези на европейското – в поведение и облекло – той не бе поевропейчен в същността си; бе съхранил самобитната си свежест, като бе взел от европейското само онова, което му трябваше; толкова бях поразен от казаното, от преценките му, те толкова надхвърлиха очакваното, че целия следобед не ме напуснаха; никакво редакционно задължение не можеше да ги изличи – и слава богу! – вечерта съм ги записал:
„Голяма част от унгарската интелигенция е снобска; за да се приеме у нас едно произведение от Изтока, то трябва да дойде от Запад; толкова ми хареса разказът на Радичков „Войничето“ (и тогава, и сега Юхас говори с акцент, който прави речта му по-цветиста и сладкодумна, още чувам как изговаря името на разказа, като ударението му падаше на третата сричка, върху – е-то: войничЕто), че веднага след публикуването му го преведох и го предложих за печат в Будапеща. Казах им – много е интересен, вижте го. Отговориха ми – добре. Ще видим. Ще видим – но не излиза. След седмица-две ми се обаждат: – Много интересен разказ! Публикуваме го. Знам, казах им. И аз прочетох вчерашния брой на „Льо Монд“.
В него бе отделена цяла страница за Радичков: бележка за автора и разказа му „Войничето“.
За мен – неочаквано продължи Юхас – Радичков вече не се развива. Той се уплаши. Повече не търси и затова не се развива. Той е най-оригиналният ви писател. Но само дотук.
Сега е като малко дете (ударението бе на първото е – дЕте), което е разбрало, че прави впечатление на гостите и се криви още повече. Но само това; в началото, защото го виждат за пръв път, на гостите им е интересно, но детето продължава да се чекне и им омръзва, става досадно.
Радичков се смее със своите селяни; Ивайло Петров се надсмива над тях, прави ги за смях, чрез тях прави смях (Юхас имаше предвид „Преди да се родя и след това“).
В литературата, поезията и прозата търся това, което не намирам във вестниците.
В Унгария интересът към съвременната българска литература върви по стара инерция.
За да изяснят културата на маджарите, нашите историци трябва да изучат прабългарската кулутура.“
За разлика от другия присъстващ, нямах намерение да минавам за начетен; слушах и попивах. Първият ни скачащ разговор-запознанство имаше неочакван финал – определението на Юхас за нашия – вече залязал – корифей на естетиката и философията Тодор Павлов: „Естет с дървени та…ци“.
Вече не разбирах кой е ловецът и кой – уловеният. Толкова години оттогава!
Може би по-верният отговор е Юхас-Петровият: краставите магарета се надушват през девет баира, казва той, стане ли дума за този потънал вече в миналия век седми ден на декември.
От него насам – не сме сядали да си починем и двамата…
(Преписано на 27.01.2007)
***
1983
15.08.
Вечеря с Йожеф Уташи; вечеряхме на една от масите в дъното на ресторанта; зададе се Ивайло и седна при нас; с Уташи вече приключвахме, когато Ивайло дойде; изпратих унгарския си приятел до входа на ресторанта и се върнах; насаме с Ивайло се разговорихме, разказах му и за заболяването от шизофрения на унгарския поет, бил се съблякъл гол на „Ваци“, за напрегнатия му поглед: очите му с уголемени – ще изхвръкнат от себе си, – превзели ириса зеници, на фона на искрящо бяла, лъскаво порцеланова склера, искрят с постоянен блясък, вечно усмихнати; разказах всичко това от съчувствие и за да предизвикам съчувствие…
Ивайло: „Той е по-щастлив от нас; лудите са по-щастливи; тях не бива да ги жалим, защото те се стремят към смъртта, не я осъзнават; а ние обичаме живота и бягаме, страхуваме се от нея. Завиждам на всички мъртви“.
ПОСЛЕСЛОВ
От многото разговори с Ивайло от различни години бях се убедил в страха му от смъртта.
И когато чух, че е заболедувал, все не излизаше от главата ми как ли посреща приближаването ѝ. И нему не му се вярваше, че така скоро ще го навести.
Бяхме се отдалечили поради моята вседневна заетост с пустия му вестник. Ивайло идваше в редакцията привечер, когато бяхме посвършили работа; Васил и Владо вадеха дежурната, скрита нейде бутилка ракия. И сядаха тримцата в края на дългата маса. Както някога, Ивайло идваше по ракиено време (негово определение), преди вечеря, само че сега не в ресторанта на писателите, такъв вече нямаше, а при нас, които чувстваше близки. Както някога, искаше да си похортува, а той бе сладкодумец, да вземе думата и да го слушат. Но аз вече не бях както някога. Уморен, бързах за вкъщи; само вкъщи ми бе отдихът. Да застеля масата в трапезарията, да седнем всички на вечеря; разтоварваха ме приказките с моите деца и жена ми, успокояваше ме бутилка червено. Чудех се защо другите не го правят. Защо им бе по-сладко както някога?!
С Ивайло съвсем се отдалечихме след краха на вестника в края на 2002-ра. Моят разгром ми приличаше на разгрома на дядо Марин. Оставаше ми като при него след кооперирането и пенсионирането да не правя нищо, да вървя насам-натам безцелно с ръце в джобовете. В джобовете, защото нямаше какво да подхвана, стъписан пред сгромолясването на повече от десетилетното си усилие. Спаси ме копаенето, горе в планината. Не слизах години долу, не исках да виждам никого; не исках свидетели на слабостта си. Там, на високото, от време на време ми се щеше да сляза долу и да взема Ивайло, да го доведа на новото си местоживеене – отшелническо, но и самодостатъчно.
Канех се, канех се да му се обадя и все нямах сили да го сторя.
02.01.2013
***
1985
08.02.
Нощес сънувах как убих змия. Смазах ѝ главата. Господи, дано е онази змия, която преди месеци сънувах, че ме клъвна…
09.02.
При среща с отдавнашни познати и недотам близки хора, колкото и да твърдят: „Много се радвам, че се видяхме!“, не им вярвайте.
Знам го по себе си: видя ли ги, а това означава, че те са ме видели, преди да ги видя аз, и – изтръпвам. Вторачен в себе си, замислен за нещо си, ненавиждам всеки, който ме изтръгне от него; който ми нарушава съзерцателния покой.
Понеже съм усетил погледа, вдигнал съм очи и вече съм го видял да се приближава застрашително, още отдалеч се приготвям: вадя предварително ръце от джобовете, търся в себе си учтива усмивка, общоприетите думи за такива случаи, (вече чувам как и отсрещният проверява гласа си, репетира наум първите думи) и подавам ръка: Откога не сме се виждали!… Много се радвам…
17.02.
Голямата любов деца не ражда.
За себе си живее…
Тя ражда гибел и омраза…
23.02.
Снощи отивах към пощата и на ъгъла срещнах Тончо Жечев. Поканих го да изпием по една водка в ресторанта на писателите. По-късно дойде и Иван Цанев. Тончо: „Колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че Достоевски е писателят на писателите. Големият писател е онзи, който стане пророк. Останалото е култура“.
***
1988
07.04.
ГРАДЪТ Е МОКЪР ГЪЛЪБ
В ония години често се провеждаха литературни конкурси. Хем се боиш, хем искаш да участваш, или казано направо: хем ти се иска, хем не ти стиска. Страхът от провал е по-слаб от желанието да се изявиш. И провериш.
Та проверих се …
Бях написал – май още пазя тефтера – дълга подражателна поема в стила на „Балада за Камен Болшевика“ от Никола Инджов, само че моята се отнасяше за Цанко Станчев – патрона на механотехникума, в който учех, един почти неизвестен младеж от ловешките села, загинал в „борбата срещу монархо-фашизма“ и обявен за герой. Биографията му бе толкова безлична, че нямаше за какво да се хвана и затова опората ми бе в литературния образец на Инджов. Повтарях не само образната му схема, не само лексиката, като търсех и свои езикови подобия, повтарях ритъма и римната схема, които, разбира се, поради природна ми тромавост и неопитност, нарушавах. То май и до днес усещането ми за ритъм, след многогодишни упражнения, чат-пат още дава дефект.
Но толкова са разбирали оценяващите в журито: даже получих награда – книгата „Учителят Унрат“ от Хайнрих Ман – такива бяха тогава наградите, не парични като днес. Годината на издаването на романа показва и годината на конкурса – 1965. Било е през пролетта, защото пред очите ми са още мокрите дървета – зелени, зелени и натежали от току-що преминалия дъжд в парка зад читалището, из който редовно бродех самотен, но препълнен с мечти, уви – тогава неосъществими.
Получих награда. Но втора. Да, така е, винаги си мислим, че заслужаваме повече и затова получаваме по-малко. Но то все пак се преглъща.
Не се преглъща, когато разбереш, че съперникът ти всъщност е по-добър от теб. Няма как да не те жегне завистта.
А той бе слабовато, леко прегърбено поради това момче от Червен бряг, гледаше някак по-различно от победоносно, леко усмихнат, взрян в себе си, убеден не само, че е по-добрият, но че това е естествено; изражението му идваше не толкова от самочувствието му, а от това, че не бе вживян в ставащото, бе някак си над заниманието си, над поезията и нещо още по-странно – напълно отчужден от нея. По-скоро имаше вид на опитен бегач на дълги разстояния, трениран толкова добре, че за него нямаше препятствия, а и не можеше да има, просто бягаше поредния си маратон, в който нямаше съперници. Дори не бе и високомерен – станалото за него бе в реда на нещата.
След обявяване на наградите трябваше да прочетем някоя от наградените творби.
На моето четене на откъс от поемата няма да се спирам, защото, изгубил състезанието, което бях убеден, че ще спечеля, бях изгубил и увереност.
(А би трябвало да не е така: вече бях печатал два пъти във в. „Народна младеж“ в рубриката „Ученическо творчество“ и за едно от стихотворенията бях получил похвална оценка от Иван Сарандев при ежемесечния преглед на публикуваното в рубриката).
Сричах бавно и обезкуражено собствените си стихове, прелиствах натежалия тефтер. А червенобрежанинът застана прав, изпъна се и зарецитира по памет, без запъване, като по вода. Помня и до днес двата стиха от цялото му стихотворение:
Градът е мокър гълъб,
окъпан от дъжда.
И леко леещо се, и красиво, а и вярно. Защото, след като приключи всичко и излязох навън, видях точно описаното: двата му стиха се превърнаха в реалност – същата, която описах в началото. Само с една прибавка: току-що отръскала дъжда от себе си, гукаше гургулица, много по-нежна от гълъба; същото бяха направили и дърветата – тук-там се оцеждаше по някоя капка.
И аз разбрах колко далеч съм от поезията; че тя трябва да се опира на лично видяното и преживяно, а не на литературните образци, които поради липса на опит копираме.
А колкото до втора награда… О, много пъти щеше да ми се случва. Много пъти щях да съм втория, толкова много, че ми стана призово.
Тогава не разполагах дори с това утешение: „Талантливият човек на изкуството се нарежда винаги на втората редица, но това не бива да го огорчава, защото там са и много други творци, чиито работи притежават несравними достойнства“ – Съмърсет Моъм, „Равносметката“, 1969 г., стр. 71–72.
А победителят?!
Повече името на победителя в конкурса не срещнах никога и никъде.
Затова и не съм го запомнил.
––––
[1] Катя Витанова, изтъкнат преводач от руски, редактор в сп. „Пламък“.
[2] Тодор Копаранов (1939–2017) – поет от Варна.
[3] Журналистка от в „Народна младеж“, дъщеря на писателя Харалан Русев.
[4] Наталия (Наташа) – малкото име на студентската ми любов, с която имах краткотраен брак.
