Такива са разсъжденията на Лев Толстой през 1904 г. Тогава Русия губи войната. 119 години по-късно оценката на писателя за ставащото в руското общество звучи смразяващо точно. Въпросите чакат да бъдат зададени.
„Цялото това неестествено, трескаво, безумно въодушевление, обхванало в момента безделните висши слоеве на руското общество, е само признак за съзнаването, че се върши нещо престъпно. Всички тези нагли, фалшиви речи за преданост и преклонение пред монарха, за готовността да се пожертва живот (нека кажем – чуждия, а не своя); всички тези обещания с гърдите си да защитаваме чужда земя; всички тия безсмислени взаимни благославяния с разни там знамена и безобразни икони; молебените; приготвянето на чаршафите и бинтовете; всички санитарни отряди от милосърдни сестри; всички дарения за флота и Червения кръст, дадени след това на правителството – същото правителство, чието основно задължение (имайки правото да събира парите на хората) е, веднъж обявило война, да се погрижи точно за това: да организира нужния флот и да предостави нужните средства за ранените; всички тия помпозни, безсмислени и богохулни славянски молитви, които се произнасят групово по разни градчета и вестниците пишат за това, сякаш е важна новина; всичките шествия и настоявания за химна, виковете „Ура!“; цялата тази ужасна, отчаяна вестникарска лъжа, която не се и страхува да бъде изобличена, защото е всеобща; цялото това затъпяване и озверяване, което сега е завладяло руското общество и лека-полека се предава и на масите – всичко това е просто белег за съвсем ясното съзнание, че се извършва ужасно престъпление.
Непосредственото чувство казва на хората, че това, което правят, не бива да се прави. Но също като убиеца, който вече е започнал да умъртвява жертвата си и не може да спре, в момента руският народ смята, че започването на войната е неопровержим аргумент в нейна полза. Войната е започнала, значи трябва да продължи. Така им изглежда на най-простите, заблудени и неуки хора, действащи под влиянието на дребните си страсти и умопомрачението, в което са изпаднали. И точно по същия начин разсъждават най-образованите хора на нашето време, доказвайки, че човек няма свободна воля и дори да разбере, че се е захванал с нещо лошо, не може да се спре.
И полуделите, озверели хора продължават ужасното си деяние.“
Превод от руски Иван Ланджев
***
Откъсът е от антивоенната статия на Лев Толстой „Одумайтесь!“, написана през 1904 г. по повод Руско-японската война – първата голяма война на XX в. Такъв текст няма как да бъде публикуван в Русия тогава (а и днес), затова се появява в Англия като самостоятелна брошура, издадена от „Свободное слово“. Владимир Чертков я превежда на английски и на 27 юни 1904 г. статията излиза в „The Times“. Руските вестници реагират с ярост и възмущение, но не могат да попречат на глобалния отзвук. Статията бързо набира популярност в цял свят.
Любопитно е, че Лев Николаевич превежда евангелското „покайте се“ като „одумайтесь“. На български най-близко до значението, вложеното от автора, звучи тъкмо „Опомнете се“. Толстой иска да наблегне на това, че гръцкото μετάνοια отпраща към цялостна промяна в мисленето, породена от въпроси, които всеки от нас трябва да си зададе: „Всеки човек да спре това, което прави и да се запита: кой си ти? Откъде си се взел и какво е предназначението ти?“ Веднъж отговорил на тези въпроси, всеки – от императора до обикновения войник – ще осъзнае безсмислието на войната. Защото хората изискват от нас едно нещо (съобразено с обществената ни роля), но Бог изисква друго. И то не е да се убиват хора. Достатъчно е само да се появи съмнението дали това, което правим, е богоугодно. И това съмнение ще разпали огъня на духовното пробуждане – същия, който Христос е дошъл да хвърли на земята (Лук. 12:49).
Приблизително такива са разсъжденията на Лев Толстой през 1904 г. Тогава Русия губи войната. 119 години по-късно оценката на писателя за ставащото в руското общество звучи смразяващо точно. Въпросите чакат да бъдат зададени.
Иван Ланджев
