0
4803

Из стаите на паметта

„Бащата“

Възрастен англичанин не одобрява жените, наемани да се грижат за него, и предизвиква напускането на поредната служителка. Това създава проблеми на дъщеря му, която планира да се премести да живее в Париж. Бащата се притеснява, че някой го краде и постепенно изнася ценни вещи от жилището му, а дали пък дъщерята и нейният съпруг не се опитват да се отърват от него, като го настанят в дом за възрастни хора, за да си присвоят апартамента му…

Или пък възрастният господин вече живее в жилището на дъщеря си, защото не може да се справя сам сред пристъпите на деменция, които смесват лица, предмети и места и карат медицинската сестра да прилича на покойната му по-малка дъщеря… Самият наративен подход на преливане от драма към съспенс и обратното превръщат „Бащата“ на Флориан Зелер в много повече от тъжна история за интелектуалния залез на един човек с Алцхаймер.

Авторът

Френският писател и драматург Флориан Зелер е популярен с поне две свежи комедии за взаимоотношенията в двойката: „Истината“ и „Лъжата“, но е световно известен с драмата „Бащата“ (част от трилогия, заедно с „Майката“ и „Синът“), поставена на сцена в над 45 държави. Логично е и киното да прояви интерес, така че през 2015 г. се появява френският филм „Флорида“ „по мотиви от пиесата“. А през 2019 г. Зелер лично се заема със заснемането на англоезичната версия на сценария, създадена от самия Кристофър Хамптън („Изкупление“, „Тихият американец“, „Карингтън“, „Опасни връзки“ и т.н.). Но не и преди да получи съгласието на сър Антъни Хопкинс да се снима в главната роля.

„Бащата“

Персонажът

Той се казва Антъни (за разлика от сценичния оригинал Андре), защото е създаден специално за актьорския потенциал на Антъни Хопкинс, и се оказва в епицентъра на тази история в пряк и преносен смисъл. Независимо дали приемем поканата на авторите за едно необикновено сетивно преживяване, или през цялото време се опитваме да удържим линейната логика на изплъзващата се реалност, по някое време неизбежно осъзнаваме, че се намираме в съзнанието на Антъни, изпитвайки същото объркване, неразбиране и стрес като възрастния мъж, заседнал сред криволиците на своята гаснеща памет.

На сцената

Ако сте гледали сценичната версия на Диана Добрева (с Владимир Пенев, в Народния театър), вече имате представа какво е възприятието за покосено от деменция съзнание в метафората на постепенно изпразващо се пространство, сякаш спомените и усещанията, които носим в себе си, са предмети и мебели от един дом. В хода на действието, докато още не разбираме, че промяната на сценичната реалност се управлява от объркания ум на Андре, развитието на интригата сякаш ни представя паралелни линии на действителността. Чак до финалната част, когато оголеното болнично помещение ни пренася в една изходна за спектакъла и едновременно с това заключителна за индивида точка, в която спомените са конструирали като повреден пъзел току-що видяното.

На екрана

Може да е въпрос на режисьорска интерпретация или на заигравка със специфичните възможности на киното (и монтажа), но филмът на Флориан Зелер сякаш предлага повече обрати в ситуациите, а умелите промени в декора, поднесени не на последно място и през промяна на гледната точка на камерата, пораждат допълнително объркване и ни напомнят да не приемаме нищо за даденост. Сценаристите умножават фините словесни игри, наслагвайки минало и настояще. Преповтарянето на една и съща ситуация усилва съспенса, а натрапчивото усещане за манипулация в по-голяма степен се колебае между вътрешната несигурност и външната намеса. И финалното действие в болницата прилича на епилог, в който миналото е затворено завинаги, а настоящето е обгърнато в самота.

„Бащата“

Апартаментът

Превъзходно намерена метафора за запълването и изпразването на сложната конструкция на човешкия мозък. Играта на „прибавяне“ и „отнемане“ от декора в театъра предизвиква усещане за промяна на пространството (или времето), което е основен партньор на актьора при изграждане на взаимодействието между образите. В киното по-силно въздействие оказва монтажната „деформация“ на средата. Изправен пред съчетание от двата подхода, зрителят постоянно подлага на преоценка това, което вижда и чува, за да разграничи истината от лъжата, реалността – от измислицата, халюцинацията – от съня и кошмара.

Флориан Зелер видимо притежава потенциал за филмова кариера, след като успява да надгради собствената си история, възползвайки се от изразните средства на друго изкуство. Антъни Хопкинс (БАФТА за най-добър актьор) е превъзходен както винаги, и отново има възможност да демонстрира специфичния си чар в образ на ръба между интелектуалното превъзходство и лудостта, а Оливия Колман като дъщерята Ан се явява достоен партньор в нестабилните ментални реконструкции на героя. И ако имате възможност, преди да гледате филма на Зелер, непременно вижте спектакъла на Народния театър – така първо ще откриете изобретателността на драматургията, а след това ще можете да се потопите изцяло в емоцията от разяждащото усещане за самота и разпадане на Аза, което стерилността на кинокадъра умножава неумолимо.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияНаше и чуждо
Следваща статияГлас от голямата тишина