След романите „Вълци“ и „Доведете труповете“, за които е носителка на наградата Ман Букър съответно през 2009 и 2012 г., българските читатели могат да открият и една друга страна на писателския талант на известната британска авторка. „Убийството на Маргарет Тачър“ е сборник с разкази, които не са на историческа тема. Десетте истории в този сборник са писани през различни години – най-ранният, включен тук, е „Харли Стрийт“ от 1993, повечето са писани през периода между 2008 до 2012, а и по-късно, някои от тях са публикувани на страниците на Gardian и London Review of Books.
Пристъпих към сборника с известни опасения. Харесвам много романите на Хилари Мантел и някак си след тях бях започнала да я възприемам като исторически романист, като автор, който е намерил своя жанр и прави най-доброто в него. Разказът изисква друг тип писателска нагласа, други умения, ако щете, а и както вече споменах, тук не става дума за историческа проза. Но когато един писател е добър – той просто е добър писател.
Още в романите си Мантел демонстрира майсторството си да изгражда плътни психологически портрети на героите. Прави го и тук. Всъщност това, което „обединява“ разказите в сборника, е интересът на авторката към „тъмните“ ъгли на града или провинцията, към „тъмните“ страни на човешкото съзнание. В много от историите присъствието на смъртта е част от сюжета – като реален, но внезапен факт (жена получава инфаркт в момент на шок, дете е прегазено в тъмнината от шофьор на такси) или като по-цялостна опора на историята (към нея води постепенното залиняване и обезтелесяване на младо момиче-анорексичка).
Обичайно разказът се води от първо лице, обичайно от жена, но не очаквайте да откриете клишето за т.нар „женско“ разказване – по-емоционално, повече себеизследващо, с повече или по-малко натрапчива демонстрация на повишена чувствителност. Напротив – повествователният глас тук е много внимателен в детайлите и в придвижването между тях, леко хладен на моменти, понякога леко циничен, но винаги оставя впечатлението и увереността, че „знае“.
Различните сюжети – жена в чужда езикова и културна среда, изневяра в различни форми, случайно детеубийство, мъртви, но все още натрапващи се бащи, фатален случай на анорексия, убийство на историческа личност – са обединени от интереса към тъмните, неочаквано проявяващи се черти на човешкия характер. От крайностите в него, дори бих казала от деформациите му. Понякога повествованието достига почти зловещи измерения. Но намира и къде да се „усмихне“.
В почти всички разкази обаче сюжетът е подчинен на диалога или пък се движи от него – в това Мантел е наистина брилянтна. Разказването ѝ притежава способността да създава почти фотографски изображения, едновременно с това да се „разгъва“ вътре в себе си, да повтаря, разширявайки ги, една и съща тема, един и същи мотив. В разказите на Мантел винаги има неочаквани срещи, неочаквани обрати, неочаквани развръзки. Като прибавим високото стилистично майсторство и фините ѝ разказвачески умения, няма как нейните истории да останат в дрямката на читателското безразличие. Напротив – интересни, интелигентни, ексцентрични понякога – те ще удовлетворят и по-взискателните читателски изисквания.
