Публикуваме предговора и първата глава от „Историите за детството“ (Фондация Комунитас“), последния публикуван том от трилогията „Иисус от Назарет“ на папа Бенедикт XVI.

Книгата „Историите за детството“, последният публикуван том от трилогията „Иисус от Назарет“ на папа Бенедикт XVI, предстои да излезе на български език в началото на 2016 г. със знака на Фондация „Комунитас“. Намерението на автора е тя да служи тематично и хронологически като пролог към публикуваните вече два тома, посветени на образа на Иисус Христос и Неговото послание. (ИК „Критика и хуманизъм“ публикува първата част на „Иисус от Назарет“ през 2009 г., а втората – през 2013 г. Преводът отново бе на проф. Георги Каприев.)

Ръкописът на немски език на „Историите за детството“ е завършен през 2012 г. в Кастел Гандолфо, предговорът носи датата 15 август 2012 г., Успение Богородично. Едновременно с оригиналното издание на немски, дело на изд. „Хердер“, книгата излиза на още 7 езика в 50 страни с общ тираж над един милион екземпляра.

В оценките си богословите отбелязват особената красота и дълбочина на текста, яснотата на разсъжденията и езика, предназначен за широк кръг читатели. Книгата изтъква историчността на образа на Иисус Христос и рождението Му от девица, спира се на детството Му преди кръщението в реката Йордан.

Йозеф Ратцингер е роден на 16 април 1927 г. в Марктъл на Ин; ръкоположен за свещеник през 1951 г.; богословски професури в различни университети; 1977-1982 – архиепископ на Мюнхен и Фрайзинг; 1977-2005 – кардинал; 1981-2005 – префект на Конгрегацията за вярата; президент на папската Библейска комисия и на международната Богословска комисия; 2002-2005 – Декан на Кардиналската колегия; от 19 април 2005 – папа Бенедикт XVI; от 28 февруари 2013 – Summus Pontifex emeritus.

Йозеф Ратцингер/Бенедикт XVI, „Иисус от Назарет. Пролог. Историите за детството“, Фондация „Комунитас”, София, 2015, превод от немски Георги Каприев, редактор Владимир Градев, художествено оформление Николай Киров 

Книгата

Предсказанието на ангела за прииждащия Спасител, раждането в Давидовия град Витлеем, посещението на звездобройците ни помагат да разберем: Словото Божие е станало човек. Заедно с това чрез подредбата на събитията евангелистите показват в една исторически верифицируема рамка, че „Иисус не се е родил и появил в неопределеното ‚някога‘ на мита”, а в конкретно време на конкретно място. С рождението на Иисус Бог встъпва в историята на човеците. Навярно даже не е необходимо специално да казвам, че тази книга по никакъв начин не е учителен акт, а единствено израз на личното ми дирене на „лицето Господне” (Пс. 26:8). Затова всеки е свободен да ми противоречи. Аз моля читателките и читателите само за онзи аванс от симпатия, без който не е възможно никое разбиране.

Йозеф Ратцингер/папа Бенедикт XVI, в предговора към първия том

Предговор

Йозеф Ратцингер – Бенедикт XVI

Най-сетне мога да дам в ръцете на читателките и читателите дълго обещаваната малка книга с историите за детството на Иисус. Това не е трети том, а своеобразно малко преддверие към двата тома за образа и посланието на Иисус от Назарет, появили се преди това. Тук се опитах в диалог с някогашните и сегашни тълкуватели да интерпретирам разказаното за Иисусовото детство от Матей и Лука в началото на техните Евангелия.

По мое убеждение към правилното изложение водят две стъпки. Отначало трябва да се пита какво са искали да кажат авторите чрез текстовете си в своето си време – историческите компоненти на екзегезата. Не е достатъчно обаче текстът да се остави в миналото и по този начин да бъде причислен към вече приключилите неща. Вторият въпрос на правилното изложение следва да гласи: Истинно ли е казаното? Засяга ли ме лично? И ако да, то как? При текст като библейския, чийто последен и най-дълбок творец според нашата вяра е сам Бог, въпросът за настоящето на миналото неизбежно е част от самото изложение. По този начин сериозността на историческото дирене не се ограничава, а се извисява.

Старал съм се да влизам в диалог с текстовете по този начин. Ясно ми е, че този разговор в точката на преплитането между минало, настояще и бъдеще никога не може да има край и че всяко изложение остава далеч зад величието на библейския текст. Надявам се, че въпреки ограниченията си, тази малка книга може да помогне на много хора по пътя им към Иисус и с Иисус.

Кастел Гандолфо, на празника Успение Богородично

15 август 2012

Първа глава

„ОТДЕ СИ ТИ?”
(Иоан. 19:9)

Въпросът за Иисусовия произход като въпрос за Неговото битие и пратеничество

Посред разпита на Иисус Пилат пита неочаквано обвиняемия: „Отде си ти?”. Обвинителите са придали драматичен характер на изискването си за смъртна присъда на Иисус, заявявайки, че този Иисус е сторил себе си Син Божи – престъпление, за което законът предвижда смъртно наказание. Просветеният римски съдия, изказал скептицизма си още във въпроса за истината (срв. Иоан. 18:38), навярно е възприемал тази претенция на обвиняемия като смешна. Въпреки това той се изплашва. Преди това обвиняемият е казал, че бил цар, ама царството му било „не оттук” (Иоан. 18:36). А след това е набелязал едно тайнствено „отде” и „защо”, казвайки: „Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината” (Иоан. 18:37).

Всичко това трябва да се е струвало на римския съдия бълнуване. Въпреки това той не може да се откъсне от тайнственото впечатление, произвеждано от този мъж, различаващ се от познатите му борци срещу римското господство, действащи за възобновяването на царството Израил. Римският съдия пита за Иисусовото „отде”, за да разбере кой всъщност е Той и какво иска.

Въпросът за Иисусовото „отде” като въпрос за Неговия съкровен произход, а с това и за истинното Му същество, се появява и на други места в Евангелието от Иоана. Играе роля и в синоптичните Евангелия. При Иоан, както и при синоптиците, той стои под един своеобразен парадокс. От една страна, срещу Иисус и Неговата претенция за пратеничество говори обстоятелството, че Неговият произход е известен с точност: Той съвсем не идва от небето, от „Отца”, от „горе”, както сам Той казва (Иоан. 8:23). Не: „Ние познаваме баща му и майка му. Как тогава Той казва: слязох от небето?” (Иоан. 6:42).

Синоптиците съобщават за съвсем подобен спор в синагогата на Назарет, рожденото място на Иисус. Той излага думите на Свещеното писание не по обичайния начин, а с авторитет, свързан с Него и Неговото послание и надхвърлящ границите на всяко тълкуване (Лук. 4:21). Слушателите – съвършено разбираемо – се стряскат от този подход към Писанието, от претенцията на Иисус сам Той да е вътрешният координационен център и ключът за тълкуването на свещените слова. Стряскането се превръща в противостоене: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Иакова, Иосия, Иуда и Симона? И не са ли тук между нас сестрите Му? И падаха в съблазън поради Него” (Марк. 6:3).

С точност се знае кой е Иисус и откъде идва – Той е един сред мнозина. Той е един от нас. Претенцията Му може да е само дързост. На това отгоре Назарет не е място, свързано с такова обещание. Иоан повествува как Филип казва на Натанаил: „Намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Мойсей в Закона, и говориха пророците”. Отговорът на Натанаил е известен: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?” (Иоан.1:45-46). Обикновеността на Иисус, на работника от провинцията, не дава вид да крие някаква тайна. Неговият произход го представя като един, подобен на мнозина други.

Съществува обаче и обратният аргумент срещу авторитета на Иисус, и то в диспута с изцеления слепороден, с прогледналия: „Ние знаем, че на Моисея е говорил Бог; а Тогова не знаем откъде е” (Иоан. 9:29).

Нещо твърде сходно са казали и назаретци след проповедта в синагогата, преди да са припознали Иисус като познат и равен им: „Откъде у Него това? Каква е тая мъдрост, която Му е дадена, че се вършат такива чудеса чрез ръцете Му?” (Марк. 6:2). И тук се появява въпросът „отде”, макар че веднага след това той е изтласкан със споменаването за неговите роднини.

„Отде-то” на Иисус е едновременно известно и неизвестно. Привидно то е лесно за обясняване и въпреки всичко не се изчерпва с това. В Кесария Филипова Иисус ще попита учениците си: „За кого Ме мислят човеците? … А вие за кого Ме мислите?” (Марк. 8:27, 29). – Кой е Иисус? Откъде идва? Двата въпроса са неразривно свързани.

Целта на четирите Евангелия е да дадат отговор на тези въпроси. Те са написани именно за да ги отговорят. Когато Матей започва Евангелието си с родословното дърво на Иисус, той иска от самото начало да постави въпроса за Иисусовото „отде” в правилната светлина; родословното дърво стои като своеобразно заглавие над цялото Евангелие. Лука, напротив, поставя родословното дърво на Иисус в началото на публичните му действия като един вид публично представяне на Иисус, за да отговори чрез други акценти на същия въпрос – в предусещане на онова, което ще се разгърне в цялото Евангелие. Нека сега се опитаме да разберем по-точно намерението, вложено в описанието на двете родови дървета.

Две имена са меродавни за Матей: Авраам и Давид. С Авраам започва – след разпръсването на човечеството вследствие строежа на Вавилонската кула – историята на обещанието. Авраам сочи към идващото. Той е бродник – не само от земята, от която произхожда, в обетованата земя, но бродник и при излаза си от настоящото към бъдещото. Целият му живот сочи напред; той е динамика на стъпването по пътя на Идващия. Така Посланието до Евреите с право го представя като поклонник на вярата въз основа на обещанието: „Той очакваше оня град, който има основи и чийто художник и строител е Бог” (Евр. 11:10). Обещанието, дадено на Авраам, се отнася най-напред до неговите наследници, но сочи и отвъд това: „От Авраама именно ще произлезе народ велик и силен, и чрез него ще бъдат благословени всички народи на земята” (Бит. 18:18). Така в цялата история, започваща с Авраам и отвеждаща до Иисус, погледът е обърнат към цялото – над Авраам трябва да слезе благослов за всички.

От началото на родословното дърво погледът вече отива към края на Евангелието, в който Възкръсналият казва на апостолите: „Направете всички народи Мои ученици”1. В особената история, показвана от родословното дърво, от самото начало е налично напрежението, насочено към цялото: универсалността на Иисусовото пратеничество е зададено в Неговото „отде”.

Структурата на родословното дърво и на историята, разказана от него, е, разбира се, изцяло определена от образа на Давид, царя, на когото е било дадено обещанието за едно вечно царство: „Престолът ти ще пребъде довека” (2 Царств. 7:16). Родословното дърво, представено от Матей, се основава на това обещание. То е изградено от три пъти по 14 поколения, първом възхождайки от Авраам до Давид, после низхождайки от Соломон до Вавилонския плен, а след това отново възхождайки чак до Иисус, в Когото обещанието стига до целта си. Появява се Царят, оставащ завинаги – наистина, по съвсем различен начин, отколкото човек би могъл да го мисли, изхождайки от образеца Давид.

Тази подредба става още по-очевидна, ако си спомним, че еврейските букви на името Давид възпроизвеждат числовата стойност на 14; че и въз основа на числовата символика Давид, неговото име и обещаното му, формират пътя от Авраам до Иисус. Оттук би могло да се каже, че родословното дърво с неговите три пъти по 14 поколения е истинно Благовестие на Христа Царя: цялата история е взряна в Него, Чийто трон трябва да пребъде довека.

Родословното дърво на Матей е родословно дърво на мъже, в което обаче преди Мария, с която то свършва, все пак са назовани четири жени: Тамара, Раав, Рут и „Уриевата жена”. Защо тези жени се появяват в родословното дърво? По какъв критерий са подбрани?

Казва се, че всичките четири жени са били грешници. С тяхното назоваване се показвало, че Иисус е взел върху Себе Си греховете, а с тях и греха на света, и че Неговото пратеничество било оправданието на греховете. Това обаче не може да е била определящата гледна точка при подбора, най-малкото защото той не е приложим и за четирите жени. По-важно е, че никоя от тези жени не е била иудейка. Така чрез тях в родословното дърво на Иисус встъпва светът на народите – видимо става Неговото пратеничество при иудеите и езичниците.

Преди всичко обаче родословното дърво завършва с една жена: Мария, която действително е ново начало и прави относително цялото родословно дърво. То преминава през всички поколения по схемата: „Авраам породи2 Исаака…”. Но в края има нещо съвсем друго. При Иисус вече не се говори за пораждане, а се казва: „Иаков породи Иосифа, мъжа на Мария, от която се роди3 Иисус, наричан Христос” (Мат. 1:16). В заключението на историята за раждането на Иисус Матей ни казва, че Иосиф не е бил бащата на Иисус и че е искал да напусне Мария заради привидното прелюбодеяние. Тогава му се заявява: „Заченалото се в нея е от Духа Светаго” (Мат. 1:20). Така последното изречение превива цялото родословно дърво. Мария е ново начало. Детето ѝ не се поражда от мъж, а е ново творение, станало чрез Светия Дух.

Родословното дърво съхранява значимостта си: Иосиф е бащата на Иисус от юридическа гледна точка. Според правото Той „правомерно” се числи към коляното на Давид. И въпреки това Той идва от другаде, от „горе” – от самия Бог. Тайната на „отде”, на двойния произход, застава пред нас съвсем конкретно: Неговият произход може да бъде назован и въпреки това е тайна. Само Бог е Негов „баща” в същински смисъл. Родословното дърво на мъжете има своята световноисторическа значимост. Въпреки това в края е Мария, смирената дева от Назарет, в която става едно ново начало; в която започва наново човешкото битие.

Нека хвърлим още един поглед към родословното дърво, представено в Евангелието от Лука (3:23-38). Могат да бъдат забелязани множество различия в сравнение с реда на предходниците, очертан при св. Матей.

Вече установихме, че тук родословното дърво предхожда публичния живот, легитимира, така да се каже, Иисус в общественото Му пратеничество, докато Матей слага родословното дърво като начало на Евангелието изобщо, преминавайки от него към историята за зачеването на Иисус и раждането Му, при което разгръща въпроса за „отде”-то в неговото двойно значение.

Забелязва се, че Матей и Лука са единодушни само относно няколко имена. Даже името на бащата на Иосиф не е едно и също. Как да се обясни това? Извън елементите, заимствани от Стария завет, двамата автори работят с предания, чиито източници не можем да реконструираме. Струва ми се направо излишно да градим хипотези за тях. Двамата евангелисти не се интересуват от отделните имена, а от символната структура, в която се представя историческото място на Иисус: от вплетеността Му в историческите пътища на обещанието, както и от новото начало, което заедно с непрекъснатостта на Божието историческо действие обозначава неговия произход.

Друга една разлика е, че Лука за разлика от Матей не се възкачва от началата – от корените – до настоящето, до върха на „дървото”, а низхожда от „върха” Иисус към корените, за да покаже, разбира се, че последният корен не е в дълбината, а във „висините” – Бог стои в началото на човешкото битие: „Енос дойде от Сит, Сит от Адам, Адам от Бог” (Лук. 3:38)4.

Общо за Матей и Лука е, че родословното дърво се прекъсва и прекършва при Иосиф: „Иисус, когато начеваше служението Си, беше на около трийсет години и беше, както мислеха, син Иосифов” (Лук. 3:23). Юридически Той се приема за син на Иосиф, казва ни Лука. В двете първи глави на Евангелието си той вече ни е показал какъв е действителният произход на Иисус.

Докато Матей дава на своето родословно дърво ясна богословско-символична структура посредством три редици от по 14 имена, Лука нарежда своите 76 имена без външно различимо разчленяване. Въпреки това и тук е разпознаваема една символна структура на историческото време: родословното дърво съдържа единадесет групи от по седем члена. Лука навярно е познавал апокалиптичната схема, която разчленява световната история на седем части и на края се състои от единадесет класа от по седем поколения. По този начин тук съвсем не произволно се подсказва, че с Иисус е дошла „пълнотата на времената”; че с Него започва решаващият час на световната история: Той е новият Адам, Който отново произхожда „от Бог” – по-радикално от първия: не само получил живот от Божия дъх, а действителен „Син”. Ако при Матей обещанието, дадено на Давид, формира символната структура на времето, то Лука иска – завръщайки се до Адам – да покаже, че в Иисус човечеството започва наново.

Родословното дърво е израз на едно обещание, засягащо цялото човечество. В тази връзка си струва да се спомене един друг прочит на родословното дърво при Лука, който откриваме при свети Ириней. В своя текст той прочита не 76, а 72 имена. 72 (или 70) е числото на световните народи, изведено от Изход 1:5. Едно число, което се изявява в традицията, идваща от Лука, от 72-мата (или 70) ученика, които Иисус е дал в разположение на дванадесетте апостоли. Ириней пише: „Затова Лука показва, че генеалогията, протичаща от зачеването на Господа до Адам, обхваща 72 поколения. Той свързва края и началото, давайки да се разбере, че Иисус въглавява в Себе Си всички народи, разпръснати от Адамовото време, и всички езици, и човешкия род като такъв от Адам насам. Затова Адам е обозначен от Павел като typus на прииждащото” (Adv. haer., III, 22, 3).

Макар на това място в оригиналния текст на Лука символизмът на 70-те, върху който се гради екзегезата на св. Ириней, да не е зададен, същинското намерение на родовото дърво при Лука е схванато правилно в тези думи. Иисус поема върху себе си цялото човечество, цялата човешка история и ѝ придава един нов, решителен поврат към ново човешко битие.

Евангелистът Иоан, който постоянно оставя да звучи въпросът за Иисусовото „отде”, не слага в началото на Евангелието си никакво родово дърво, но настойчиво и по великолепен начин представя в пролога на Евангелието си отговора на този въпрос. Заедно с това той разгръща отговора на въпроса за отде-то на Иисус до дефиниция на християнското съществуване, като очертава, изхождайки от отде-то на Иисус, идентичността на неговите следовници.

„В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото … и Словото стана плът, и живя между нас” (Иоан. 1:1 и 14). Човекът Иисус е бивакът на Словото, на вечния божествен Логос в този свят. Иисусовата „плът”, човешкото Му съществуване, е „скинията” на Словото: аналогията със светата скиния на странстващия Израил не може да остане неразпозната. Иисус е, така да се каже, скинията на срещата. Той е съвсем реално онова, за което скинията и по-късният храм са можели да стоят само като знак. Иисусовият произход, неговото „отде”, е самото „начало” – основата, от която идва всичко, светлината, която превръща света в космос. Той идва от Бог. Той е Бог. Това, дошло към нас начало, открива – като начало – нов начин на човешкото битие. „На всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан. 1:12-13).

Част от ръкописната традиция представя това изречение не в множествено, а в единствено число: „който не е роден от кръв”. Така изречението би се превърнало в ясно указание за девственото зачеване и раждането на Иисус. Иисусовото битие от Бога в смисъла на положената при Матей и Лука традиция е отново конкретно подчертано. Но това е само вторичен начин на четене. Автентичният текст на Евангелието говори тук съвсем ясно за онези, които вярват в името Христово и благодарение на това приемат ново начало. Въпреки това връзката с изповядването на Иисусовото раждане от Дева Мария е еднозначно налично: който вярва в Иисус, встъпва благодарение на вярата си в собствения на Иисус и нов произход, приема това начало като един от Неговите следовници. Сами по себе си всички тези вярващи са най-напред „родени от кръвта и похотта мъжка”. Вярата обаче им дарява ново рождение: те встъпват в произхождението на Иисус Христос, което сега става тяхно собствено произхождение. От Христа, чрез вярата в Него, те са родени сега от Бога.

По този начин Иоан още веднъж обобщава най-дълбокото значение на родословните дървета и заедно с това ни учи да ги разбираме като тълкуване на нашия собствен произход, на собственото ни „родословно дърво”. Тъй както накрая родословните дървета се прекършват, защото Иисус не е заченат от Иосиф, а е съвсем действително роден чрез Светия Дух от Дева Мария, така това важи сега и за нас: нашето истинско „родословно дърво” е вярата в Иисус, даряващ ни нов произход, раждащ ни „от Бога”.

1 Бълг. превод: „идете, научете всички народи” – бел. прев.

2 Лат. genuit, нем. zeugte – бел. прев.

3 Лат. natus est, нем. geboren wurde – бел. прев.

4 Бълг. превод: „Еносов, Ситов, Адамов, Божий” – бел. прев.