Какъв е театърът ни днес – обществено отговорен или средство за постигане на моментна амнезия?
На церемонията за връчване на Икар, годишните награди на Съюза на артистите, се сблъскаха две тези. Първата е по-скоро риторичен въпрос: …дали наистина продължава да звучи убедителна представата, че изкуството трябва да бъде свободно от социален ангажимент?, от посланието на Брет Бейли – драматург, режисьор и художествен ръководител на трупата Third World Bun Fight със седалище в ЮАР – по случай Международния ден на театъра 27 март.
Втората – Защото той (театърът) ми осигурява моментна амнезия за всичко онова, което иначе ме съсипва – дойде от наградената с Икар пиеса на Яна Борисова „Хората от Оз”.
И така, какъв е театърът ни днес – обществено отговорен или средство за постигане на моментна амнезия? Според наградените в две от основните категории – за спектакъл и режисура – явно не може да е просто убежище от онова, което ни заобикаля (и съсипва). За Стефан Москов (неговият „Професия лъжец”, ДКТ-Варна стана спектакъл на годината) е точно обратното на амнезията. Постановките му – тази също – макар традиционно да разсмиват, обстрелват с неудобни въпроси за историческото късопаметство, за политическото плетоплетство, за скудоумието, цинизма и лумпенството, от които зрителят започва да се върти неудобно на стола. А за финал го зашлевяват с онова Гоголево: На кого се смеете, господа? На себе си се смеете.
Упорството на Иван Добчев (Икар за режисурата на „Възвишение”, ДТ-Пловдив) да сипва сол в обществените рани – било през призмата на класически и съвременни текстове, било като черпи документален материал директно от живия живот – го превърна в едно от изключенията на българския театър. Защото през повечето време театърът у нас или осигурява временна амнезия (в най-добрия случай), или просто изпразва главата от всякакви мисли, ако междувременно не те е погнусил с пошлостта си.
„Възвишение” може да се приеме и като част от един „еретичен” триптих на Иван Добчев, започнат с „Лазар и Исус” по Емилиян Станев и продължен с „Да отвориш рана” от Боян Папазов. В него последователно се оборват религиозни догми и национални митологеми, снема се ореола на иконични образи от историята ни, за да бъдат обмислени и обговорени те с освободено от удобните клишета съзнание. Наградата, допускам, е и за бързата и адекватна реакция спрямо романа на Милен Русков, явление в най-новата ни литературна история (драматизацията е на Александър Секулов и Иван Добчев). Защото иначе Добчев е почти „невидим” като режисьор в този доминиран от текста и лишен от чисто театрална динамика спектакъл. Овехтялата визия и естетика съвсем не отиват на модерния дух на романа, нищо че „Възвишение” е написан на един псевдоархаичен, „възрожденски” език, изобретен от самия автор. Ако има основание да се говори за някаква специална режисьорска заслуга тук, то е заради избора на Бойко Кръстанов и Красимир Василев – окриленото им и окриляващо изпълнение беше проспано от комисиите, определящи Икар, които дори не номинираха Бойко Кръстанов и не превърнаха в награда номинацията за дебют на Красимир Василев.
Друг е въпросът колко е уместно в категорията за дебют да се слагат под общ знаменател двама актьори (Гергана Змийчарова и Красимир Василев) и двама режисьори (Тея Сугарева и Явор Веселинов). По какви критерии изобщо се сравнява тяхната работа?! Затова наградата на Тея Сугарева за „Робин” (театър „Възраждане”) е адекватна и справедлива, съотнесена единствено към „Малки ритуали за сбогуване” на Явор Веселинов.
Номинираните в категория за драматургичен текст обаче накланят везните в полза на „моментната амнезия”. „Глас” на Елена Атанасова се занимава с малката, но съдбоносна крачка между талантливото и гениалното в творчеството, с космическата самота на твореца; „Между празниците” на Стефан Иванов (доста краен драматургичен експеримент) навлиза в микрокосмоса на разтерзания съвременен човек.
Яна Борисова още с първата си пиеса отказа да влезе в контакт със злобата на деня и се затвори заедно със своите персонажи в кула от слонова кост, където действат единствено законите на приятелството, обичта, съзидателното вдъхновение и тръпчивата радост от всичко това. Текстовете й са свързани в неделимо триединство с работата на режисьора Галин Стоев и актьорите, които им придадоха плът. Това триединство е може би най-значимото театрално събитие за последното десетилетие у нас. Всъщност по някакъв свой си начин то е силно социално ангажирано, защото ни сдобряват с живота, с нас самите, с театъра, помежду ни. Окъпва душата ни. Учи ни на нежност. Действа като панацея срещу всичко, което иначе ни съсипва, и затова би трябвало да се предписва с рецепта.
И като неделимо триединство между текст, режисура и актьорска игра е редно да се оценяват както „Хората от Оз”, така и предишните две пиеси на Яна Борисова в Театър 199. Защото работата на Галин Стоев в „Хората от Оз” не отстъпва на неговата режисура в „Приятнострашно” (Икар 2010), нито на съучастието му в „Малка пиеса за детска стая” (номинация за режисура Икар 2008). А тази година името му изобщо не присъстваше в номинациите за режисура.
Сетивата на определящите наградите Икар се оказаха нечувствителни и към актьорското прераждане на Атанас Атанасов в образа на Труман – номинация за поддържаща мъжка роля – в „Хората от Оз” (негова е репликата за „моментната амнезия”, но истински гениален е всъщност нейният финал: В театъра, скъпи мой, всеки тенекиен човек има шанса да открие сърцето си…). Комисията по номинациите си затвори очите дори за царственото и пропито с мъдрост присъствие на Цветана Манева в този спектакъл. Явно скалата на Икар е неспособна да регистрира фините нюанси, да напипа истинската златна жила в актьорското изпълнение, а реагира единствено на набиващата се на очи експресивност. Затова Малин Кръстев (номинация поддържаща мъжка роля за Тим в „Часът на вълците”) и Жорета Николова (номинация водеща женска роля за Нанси в „Морски пейзаж”) останаха без награди.
Ярка характерност, едра жестикулация, силно подчертана стилизация по посока персонажите от комедия дел ‘арте – това донесе Икар за водеща мъжка роля на Владимир Пенев (Арпагон в „Скъперникът”, МГТ „Зад канала”) и награда за поддържаща роля на Александър Кадиев (Клеант в същия спектакъл). Заслужено. Безспорно колоритен и дързък актьорски дует в един безпогрешно конструиран и изигран със съвършен темпоритъм спектакъл на Лилия Абаджиева – истинско, по Молиеровски пищно театрално зрелище. Напълно адекватна номинация за режисура и необяснимо защо спестена награда.
Царящата по време на церемонията еуфория обаче отвя в неизвестна посока дилемата социално ангажиран театър или моментна амнезия. Подскачащите от радост по сцената или пък откровено споделящи физиологичните си нужди наградени пропуснаха шанса да кажат нещо смислено за театъра, който всъщност ги беше събрал. В приповдигнатата шумотевица потъна и една (много)значителна реплика от „Ревизор” на Гогол: Наградите са прах и суета. Край на цитата.
