„759 страници за извратените политически фантазии и насилието, за безсилието, страха и страданието, за икономическите шокове“ – думи за последното изследване от триптиха на Румен Аврамов.

Новата книга на Румен Аврамов Икономика на „Възродителния процес“ е последната част от един триптих, фокусиран върху българските конфликти с три малцинства – гърци, евреи и турци. Изследванията на Аврамов проследяват събитията около антигръцкото движение в началото на ХХ век (1906), антиеврейското законодателство в началото на 40-те години (1941-1944) и отношението към българските турци по време на „Възродителния процес“ (1984-1989).

„Възродителният процес“ е оставил дълбок коловоз в българската колективна памет. Асимилационната кампания срещу турското малцинство в страната и крахът на начинанието са осмисляни от не една гледна точка, но в знанието за събитията все още остават сиви зони. Книгата на Румен Аврамов навлиза в по-слабо проучените икономически пластове, прочитайки случилото се през неговите стопански аспекти. Тя търси да структурира и оразмери цената, платена за агресивната политика спрямо българските турци. В общ план „Възродителният процес“ изпъква най-вече като решаващ катализатор на Големия взрив, довел до окончателния разпад на комунистическия режим у нас. Под напора на острия етнически конфликт системата се срива в условия, които едновременно разлагат необратимо плановия стопански ред и възкресяват най-ретроградните методи на „военния комунизъм“. А пейзажът след битката оставя наследство, повлияло осезаемо върху стопанската култура на последвалия преход.

Румен Аврамов (Център за академични изследвания София) е икономист и стопански историк. Автор на Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало (2007); Пари и де/стабилизация в България, 1949-1989 (2008); „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 (2012). Издал е сборници с архиви на Българската народна банка. Съавтор с Надя Данова на документалния сборник Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. (2013 г.). 

Премиерата на най-новата му книга Икономика на „Възродителния процес“ бе в средата на февруари в залата на Съюза на архитектите в София. Публикуваме изказванията на Антонина Желязкова, Михаил Иванов, Георги Ганев и Румен Аврамов.

Румен Аврамов. Икономика на „Възродителния процес”, Център за академични изследвания, София, 2016.

Антонина Желязкова: Това е едно обобщаващо и пълноценно извинение към нашите сънародници турци и помаци, което никога не бе направено от политиците

759 страници за извратените политически фантазии и насилието, за безсилието, страха и страданието, за икономическите шокове. Това не е реклама на психотрилър, това е третото изследване от триптиха на Румен Аврамов.

Имаме брилянтен академичен труд, изследване-дисекция на държавните политики към турците и мюсюлманите в България. На много висока цена за всички.  

Заглавието и предложеното съдържание са донякъде подвеждащи. Предполагат изследване и анализ само на „Възродителния процес” и неговите икономически измерения през 1984-1989 г. Всъщност изследователската методика на Аврамов, технократският му подход не биха допуснали подобно нещо. Ученият Аврамов е толкова прецизен и безкомпромисен в академичните си намерения, че е направил детайлни ретроспекции, за да проследи цялостната политика на България от Освобождението до днес към турците и мюсюлманите в цялост.

Приносът на книгата е многопрофилен, комплексен.

Първи принос – от академична гледна точка, това е най-пълното събиране и интерпретиране на архиви и данни, структурирани прецизно, коментирани немилостиво, което сме имали досега.

През 80-те и началото на 90-те години, когато пишехме декларации и просветителско-политически текстове за „Възродителния процес” и в защита на турците и мюсюлманите, бяха въведени необходими клишета като авантюристична политика, престъпни замисъл и действия, но особено подчертавахме „непоследователната политика” на държавата към малцинствата. Румен Аврамов подрежда със своя характерен перфекционизъм всичко и се оказва, че няма по-последователна държавна политика в България от тази, насочена към, или по-скоро срещу, малцинствата. Поразителна е управленската приемственост независимо от годините, правителствата, режимите, формата на управление. Онова, което сме възприемали като непоследователност, е всъщност системно апробиране на нови и нови варианти за асимилация, заличаване на памет, унищожаване на култура, поддържане на социално неравенство. А когато всички опити се провалят, се стига до „окончателно решение”, което в случая с турците и помаците е изселване, разселване, мародерства, щети от всякакъв вид. Читателят остава с усещането, че различните режими са се състезавали кой е по-добър в асимилационните опити.

Пример е докладът на Дирекцията на полицията от октомври 1934 г., който признава: „ние не можем да си правим илюзията, че някога ще претопим живущите в страната турци и ще ги направим българи”. Стратегическото заключение според Аврамов е, че „би трябвало да направим всичко възможно турците да тънат в невежество, културният им уровен да е колкото се може по-нисък, а в материално-икономическо отношение да не им се позволява да стъпят здраво на краката си…”. Това е вариантът през 30-те години. Затова, както се вижда от таблиците в края на книгата, в периода от 1934 до 1943 г. се изселват около 62 хиляди души.

През 20-те пък се приема вариант за „окончателно решаване” на въпроса чрез „принципа на свободното изселване”, което води до емигрирането между 1924 и 1934 г. на 166 485 наши съграждани турци. Немалко от тях са били жертви на спекуланти от двете страни на границата и са оставали без нищо, за да започнат от нулата, тук или пък там. Има записани интервюта с респонденти, които са били деца при тези опити за изселване в края на 20-те, и пазят памет за ограбването им.

Около 50 години след „реалистичната” докладна на МВР от 1934 г., грандомански самоуверени и убедени в безпрекословния сталински опит,  управляващите от Политбюро и ЦК предприемат грандиозното мероприятие по заличаване на турците и мюсюлманите като част от българската нация чрез подмяна на етническата им самоличност, изтръгване на религиозната идентичност и чрез прогонване.

Вторият принос е към историографиите на страните от Югоизточна Европа. Всички балкански страни са изпробвали варианти на терор, асимилации и депортации до директно изтребване на своите различни малцинства – Турция, Гърция, Сърбия, Хърватия и т.н.

Благодарение на изследването на Румен Аврамов, българската историография става първата и единствената засега, която е събрала, подредила и коментирала обективно собствения български перфиден опит в асимилационните политики, в изселването, прогонването, редуцирането на големи човешки маси от малцинствените общности.

Погледнете непременно стресиращите таблици 8 и 9, където вътрешните депортации като план по петилетки са наречени цинично благозвучно „разсредоточаването на българските турци“. За периода 1986-1990 г. е предвидено „пренасочване“ на 45 300, а до 2000 г. – 180 000 души. Преселените през февруари 1986 г. са описани по окръзи-изпращащи и окръзи-приемащи. Съществува план и изпълнение, когато е дума за хора и семейства, които са били вдигнати и депортирани от родните си градове и села и интернирани в други краища на страната.  

Третият принос е гражданският. Румен Аврамов настоява на своя образ на технократ.  Но под умната технократска глава тупти едно смело граждански сърце. Абсолютна нетърпимост към злото, което хора могат да причинят на други хора. Той нарича последните две глави от книгата си Отклонение І и Отклонение ІІ, като извинение някак, защото в тях няма числа, проценти и таблици, а чисто човешки и граждански потрес от опитите да се заличи паметта на 10-12% от населението на България и да се превърнат в преки и косвени съучастници останалите 90%. Прави скептични до напълно песимистични прогнози за бъдещето, обвързани с дестабилизацията на съвременната политика в глобален мащаб и паденията на политическата система и морал на национално ниво.

Всъщност, напразно се е опитал да се изолира като хуманна личност само в двете Отклонения, защото на всяка страница в книгата му, сред числата, процентите, докладите и постановленията, архивните единици се среща неговият непримирим и осъдителен коментар. Понякога с едно саркастично изречение, напомняне или сравнение. Затова четете внимателно, включително и под черта.

И най-сетне това е едно обобщаващо и пълноценно извинение към нашите сънародници турци и помаци, което никога не бе направено от политиците, като изключим няколко неискрени и жалки парламентарни речи и неубедителни декларации и една безвкусна целувка на площада.

Четвъртият принос е донякъде свързан с предходните три и го наричам морално-правен. Защото с огромното творческо усилие и талант на Румен Аврамов имаме събрано, подредено и анализирано основното от политиките на българските държавни институции и на партийните елити към малцинствата. Тази книга звучи като пледоария срещу управляващата класа, независимо от режима на управление. Той не спестява конкретните имена на хората, които са замислили и привели в изпълнение „Възродителния процес” през 1984-1989 г., а и преди това. Чрез архивите и изготвените от него икономически анализи той посочва преките виновници за огромните икономически и политически щети, нанесени на цялата българска нация и на българската държава. Онова, което в България вече 28 години не пожелаха да направят следствието, прокуратурата и съдът, нито пък политиците, го направи ученият Аврамов, с което защити и честта на академичната общност, защото напомни, че не сме съвсем безопасни.

Това, което вдъхва оптимизъм и удовлетворение за читателя е, че като червена нишка чрез гласа на архивите и коментарите на автора се прокрадват големият провал, паниката и страхът сред извършителите, че са захванали нещо опасно и абсурдно, от което няма лесно измъкване. Не успяха в нищо от перверзните си фантазии и от социалното инженерство, не заличиха идентичност, укрепиха я, не затриха писмената и оралната памет, направиха я по-силна, не доведоха да нищета 10-те% от населението, а го направиха икономически по-гъвкаво и по-стабилно. Най-важното е, че не успяха да ни доведат до непоносимост, за да проливаме кръвта си.

Разговорите с прогонените в Турция години наред завършват с различни вариации на прошката и съчувствието: „Ние си стъпихме на краката, но вие как ще се справите, дано да е скоро, да успеете”. Всъщност, великодушните в тази мрачна история са нашите съграждани турците, които нито за миг не ни упрекнаха. Те ни помагаха и ние да чувстваме същото съпричастие като общите деца в едно насилническо семейство: прогонените градят живота си отново, но каква ще е съдбата на останалите у дома?

Само в кратки исторически отрязъци от време сме имали покой, защото сега отново сме тревожни за съдбата на нашите прогонени, когато в Турция цари авторитарно управление с неясно бъдеще. Живели сме го неведнъж.

Антонина Желязкова е историк, османист. Директор е на Международния център за изследване на малцинствата и междукултурните взаимодействия. Тя е автор на метода „Спешната антропология“, разработен при изучаване на конфликти на Балканите. Преди 1989 г. Антонина Желязкова става активен член на Русенския екологичен комитет и на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. През 1988 г. изнася доклад, с който оборва тезата за масовата насилствена ислямизация на населението в Родопите.

Михаил Иванов: Книгата може да се чете като учебник по тоталитаризъм

На етническата политика на комунистическия режим и особено на нейната най-брутална форма, придобила известност с абсурдното название „Възродителен процес“, са посветени редица историографски изследвания и документални сборници. Изследването на Румен Аврамов се отличава със своята специфика. Това е материя, на която влияят най-различни фактори. Ключов между тях е икономическият. От своя страна икономическите отношения също зависят от набор от променливи, една от които е етническата. Нещо повече, ние знаем от историята, че наслагването на икономическа и етническа криза води до резонанс, поражда взривоопасна смес, която може да причини мощни и деструктивни процеси. Книгата Икономиката на „Възродителния процес“ е мащабно и задълбочено изследване на сечението между икономика и етническа политика по време, когато и двете, по силата на своето автономно развитие, достигат до криза.

Ядрото на анализа на Румен Аврамов се отнася до периода 1984-1989 г. Книгата е многопластова. Основният пласт е етно-икономическият. Ще изброя някои от направените от автора изводи, следващи от обстойния му и задълбочен анализ, които спряха моето внимание. Първо, провеждането на „Възродителния процес“, включително масовото преименуване и масовото изселване, не е продиктувано от икономически съображения. Точно обратното, предприетите действия напълно пренебрегват икономическата логика. Второ, в периода 1984-1988 г. „Възродителният процес“ не е определящ за макроикономическото равновесие, а генерира само точкови напрежения. Трето, несвързани с преименуването причини със сигурност са щели да са достатъчни за излизането на икономиката от релси, но обстановката, създадена от „Възродителния процес“, има съществен и катализиращ ефект. Четвърто, събитията от лятото на 1989 г. усилват процесите на дългосрочната стопанска деградация, която отчетливо се наблюдава след 1985 г., добавяйки към тези процеси нова разрушителна сила. Те ускоряват окончателния срив на съществуващия икономически и политически ред. Пето, средата на 1989 г. е повратен момент в обслужването и рефинансирането на българския външен дълг, когато традиционните западни кредитори спират парите или изразяват готовност да ги отпуснат само с по-висока рискова премия. Кулминацията на етническата криза през лятото повишава оценката на риска и с положителност е решаващата брънка в окончателната финансова изолация на България преди краха на режима.

И още един много силен анализ – масовото изселване поражда и разгръща стихийни икономически отношения, които дават съществен тласък на разпада на икономиката. Атаката срещу ДСК генерира уникална банкова криза. Неформалният, сивият валутен и стоков обмен между населението придобива масов мащаб, така се формира левова цена на валутните активи, която е много по-адекватна от официалната. И накрая – развихрилата се спекула във връзка с масовото заминаване и всички останали прояви на сивата икономика през 1989 г. раздвижват пазари и инжектират пари и така улесняват ранното натрупване на капитали у нас. Така „Възродителният процес“ в своята финална фаза играе ролята за установяването на пазарни стопански отношения.

Друг много важен пласт в книгата е анализът на тоталитарната система. Книгата може да се чете като учебник по тоталитаризъм. Детайлно е проследена щателната подготовка на репресивната машина непосредствено през годината преди преименуването с всичките атрибути на тази машина – увеличаване на парите за агентурата, сериозни доставки на оръжие и пр. Показано е, че изселническата вълна през 1989 г. е резултат на манипулирано отгоре движение и самоусилващ се стихиен процес и по този начин е обосновано твърдението, че масовото изселване на стотици хиляди хора има характер на престъпно изтласкване и депортация. Румен Аврамов не се задоволява само с разкриването на механизмите, той стига до критичните последствия върху живота на стотици хиляди хора. Така стигаме до третия много важен пласт на книгата – човешкото страдание. Това е страданието, както от отнетата идентичност, така и от отнетата собственост и средства за живот. В книгата са отделени страници, в които се описва неволята на семействата, които са се върнали впоследствие от Турция или са върнати от границата след нейното затваряне през август – те са останали без пари, без жилища, без работа, без покъщнина, децата са спрени от училище, студентите не могат да ходят в университета. Става дума за няколко хиляди семейства през есента на 1989 г. В продадените в условия на принуда техни жилища живеят други хора. Не желаят да ги върнат на старите им работни места. Децата срещат трудности да се запишат отново на училище. Тази ситуация, на която бяхме свидетели, има преди всичко икономическо измерение, но също така породи мощен потенциал за насилствен етнически сблъсък.

Подписано е и престъпното депортиране на няколко хиляди души от Североизточна в Северозападна България, хора, които се връщат от границата, когато тя беше затворена, и вместо да си влязат в жилищата, тях ги пращат с по едно куфарче в Северозападна България. Това дава представа за действията на един военен комунизъм. Това е краят на 1989 г. Румен Аврамов пише „така се ражда кръвосмесителна комбинация: кълновете капитализъм се примесват с последното дихание на военния комунизъм, за да донесат окончателния икономически шок и стопанския разпад на комунистическия режим в България“.

Има още един пласт – гражданският. Той се разкрива в описанието на гражданската активност след 10 ноември за възстановяване на отнетите социални права на нашите съграждани. Наред с това Румен Аврамов не крие своята гражданска позиция на осъждане на тоталитаризма. Неговият граждански патос достига своя максимум в последната глава, озаглавена Отклонение II. А сега накъде, в която той с тревога ни довежда в днешния ден, за да каже, че той е белязан от национализъм, популизъм и ксенофобия и носи ред отровни съставки от българското лято през 1989 г. Всъщност това е една книга за срастването на комунистическата идеология с национализма или това е една книга за национал-комунизма.

Доц. д-р Михаил Иванов е съветник на президента Желю Желев от 1990 до 1997 г. по национално-етническите въпроси и вероизповеданията. От 2001 до 2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет. Преподава в Нов български университет, където води лекционни курсове по „Етническа политика“, „Международна правна защита на малцинствата“, „Политики към малцинствата на балканските държави“, „Етнонационална сигурност“ и „Български етнически модели“.

Георги Ганев: Показан е пълният провал на идеята за планиращата държава

Икономика на „Възродителния процес” е третото изследване от триптиха на Румен Аврамов, посветен на малцинства и проблеми с малцинствата в българската история. Той успява да свърже всички тези епизоди от триптиха, дори когато намира отлики между тях. Икономика на „Възродителния процес” е отличена от другите две изследвания за погромите срещу гръцкото малцинство в началото на ХХ век и погромите срещу еврейското малцинство в началото на 40-те години. Една от отликите е, че в третия случай мотивът не е стопански, за разлика от погромите срещу гърците, където съвсем ясно личат стопански мотивации и за разлика от епизода с евреите, където извън чисто материалните, стопански неща, които се случват, имаме и проява на тогава модната и доминираща евгеника, идеята, че стопанската репресия срещу малцинството е един от начините то да бъде отмряно, тоест като се елиминират стопанските му възможности, то да престане да се възпроизвежда нормално.

В случая с „Възродителния процес“ не е така, но в крайна сметка стигаме до почти същото. Стигаме до легендите за това колко богати са турците, съответно до целенасоченото подхранване на стопанска завист с цел оправдаване на огромното погазване на тяхното човешко достойнство и живот. Стига се, разбира се, до традиционното мародерство. Имаме насилствени сделки, в които едната страна е поставена пред огромна заплаха и трудно може да става въпрос за свободен избор, което е характеристика на пазара, но въпреки това сделки има. Сделки, които са неизгодни за малцинството. Това, което те имат да продадат, бива купено на безценица, това, което имат да купуват, им бива продавано на изключително високи цени. Този ажиотаж е основа за начина, по който се забогатява по-късно в България – много хора решиха, че така се забогатява по принцип и впоследствие започнаха да го практикуват. За мен изключително ценна е главата за кълновете на стопанската култура на прехода в България, които могат директно да се проследят в това, което се случва през лятото на 1989 г. – стихийно възползване на отделни хора от ситуацията за свое обогатяване.

Този трети епизод е много интересен, защото не започва с мотивация, която има стопанско измерение, обаче абсолютно неизбежно се стига до това измерение и така случилото се много наподобява предходните два епизода, за които човек би могъл да каже, че стопанският мотив е един от изричните мотиви. Този трети елемент от триптиха води до мисълта, че има някои стопански закономерности, които не могат да бъдат избегнати, дори хората, които прибягват към това насилие, да ги нямат предвид. Оказва се, че в крайна сметка те избликват и не могат да бъдат овладени.

Наистина, това може да се нарече стопанско изследване на национал-комунизма. Едно от нещата, които могат да бъдат изведени, е вярата, че тези отгоре, тези с властта могат да планират. Съвсем ясно се вижда, че не могат да планират. Особено в този епизод имаме елементарни недомислия за елементарно предвидими стопански последици от действията, които се предприемат. Например как може да не се сетиш, че ще има проблем с ДСК, ако изгониш 300 хиляди човека и те си изтеглят парите? Не може да не се сетиш за това! Е, не се сещат. Вижда се способността на социалистическата държава да управлява процесите – колкото повече време минава, толкова повече намалява тази способност да се управляват обществените процеси, включително стопанските процеси. Държавата не може да планира, бива изненадана от всякакви неща. Разбира се, тогава имаме обща криза на целия социалистически лагер, което допълнително утежнява нещата, но е очевидно, че в един момент те просто отказват да се справят с проблема. В един момент наистина почти официално си признават, че нещата стават неуправляеми. И това в една държава, която претендира, че може да планира живота на хората до най-малките детайли. Има пълен провал на идеята за планиращата държава. 

Третото, на което искам да се спра, се отнася до стопанската култура, става дума за кълнове на стопански практики и на свързани с тях убеждения как всъщност се постига лично замогване, което впоследствие става особено важно. За мен беше много любопитно да прочета този документ на Политбюро, в който все едно някой описва практиките на източване на държавни предприятия чрез създаване на паралелни частни структури мотамо, едно към едно още през 1989 г. С други думи, много хора научават тези практики, те биват всъщност спонтанно измислени още през 1989 г. и после се чудим защо в България тези практики се оказаха изключително практикувани. Защото имаше хора с опит, които са видели схемите, видели са, че тези схеми работят, че водят до резултат и после в безстопанствеността на първите години на прехода може да се види как почти нарочно държавният ресурс остава безстопанствен, а тези схеми се възпроизвеждат, разбира се, в огромен мащаб и дават началото на порочните богатства в българския преход, които упражняват влияние върху него и до днес.

Второ, има я тази стопанска култура на печелене, когато отсрещната страна по сделката е под натиск, в ситуация на липса на избор, на несвобода. Става дума за хора, които са принудени в отчаяние да правят определени неща, които не биха направили, ако имаха свобода. Много български бизнесмени, дори такива, които тогава са били 8-9 годишни, си представят стопанския успех точно по този начин – аз успявам и печеля, когато отсрещната страна е притисната, поставена е в ситуация на несвобода, на невъзможност да действа, заплашена от някакви обстоятелства и тогава аз сключвам сделка с нея. И това е велик бизнесмен, който се изживява като успешен мъж на 33 г.

Георги Ганев е икономист и програмен директор по икономически въпроси в Центъра за либерални стратегии. Асистент в Стопанския факултет на Софийския университет от 2003 г. Председател на УС на Българската макроикономическа асоциация и член на Комисията за етика в печатните медии.

Румен Аврамов: Днешната извънредност е завръщане в епохата на национализма

За разлика от първите две книги тази трета брънка трябваше да търси икономиката, наистина това е едно от учудванията пред тази тема – липсата на ясна икономическа мотивация във всичко, което става. Всичко е потопено, всичко е обрасло и полепнало от идеология, политика, национална сигурност и тези думи, които витаят в цялата книга, този атавистичен, автентичен страх от Турция, тези екзистенциални трудности на съжителство с едно малцинство, което е свързано със съседна държава, което става заложник между периодични опити за изселване, за прогонване или за асимилация. Изключителен цинизъм и безпросветност на езика на управляващите. Също и опитите за заличаване на паметта като основен мотив. „Възродителният процес“ през тези 4 години всъщност капсулира всички тези мотиви по неистов, по невероятно интензивен начин и през тях се случва всичко това, което се е случило през всички 45 години – тоест няколко десетилетия преди това. Икономиката не е на обичайното ѝ място, тя не е причина, тя е последица, при това тя не е калкулирана последица, в този случай тя е пренебрежима последица за тези, които вземат решенията и не се взима под внимание от тях. Но нейните последици така или иначе се чувстват в българския икономически, социален и политически живот през всички тези 4 години.

Формират се поредица от цени на това параноично начинание, което започва през 1984 г. и свършва през 1989 г. Тези цени са разгледани в книгата паралелно и последователно като няколко различни икономически последици от това политическо решение. Имаме поносима начална фаза на „Възродителния процес“, фазата на асимилацията, която обаче също предоставя много ясни икономически сюжети. Например тя ми позволи да се разходя в бюджетите на Министерството на вътрешните работи, които се съхраняват в Комисията по досиетата и да погледна по какъв начин през фиска, през фискалните сметки се пише тази история на опита за асимилация. Може да се чете също през многобройните постановления, с които партията и държавата се опитват да купят лоялността на турците, да смекчат в тяхната представа това, което се случва, опитвайки се да повишат жизнения стандарт в засегнатите области.

През тези няколко месеца също се появяват абсолютно класически икономически сюжети като например атаката срещу ДСК – един сюжет, който ние научихме през 1996-1997 г., научихме го през 2014 г. и мислехме, че това е сюжет, свързан с някакви форми на капитализъм. Всъщност през лятото на 1989 г. ние имаме класически пример на атака на вложителите срещу една банка и тази банка успява да устои, разбира се, благодарение на системата, в която функционира ДСК през онези години. Има, разбира се, проблеми с външния дълг и редица други, които са класически икономически проблеми като последици на това политическо решение.

Тук за икономиста стои въпросът да се оцени доколко „Възродителният процес“ като политическо събитие е само катализатор – това е моята теза – доколко без него процесите биха се развили в един по-протяжен, по-дълъг, но също така катастрофален изход, какъвто настъпи през 1989-1990 г.

И накрая последиците – това е разпадът на икономическата тъкан, това е „кръвосмесителната смес“ между протокапитализъм, прояви на стихиен, див капитализъм, на спонтанен капитализъм и всъщност това, което прави държавата – всички лостове на военен комунизъм, нещото, което предлага властта в последните месеци на Живковия режим. Тук са кълновете на бруталността или икономическите изкривявания на последвалия преход.

Искам да кажа, че етническият цикъл в моята работа променяше по някакъв начин погледа ми на икономист. Той ме направи по-дистанциран и скептичен към универсалността на икономическата рационалност. Съвсем ясно се виждаше крехкостта на т. нар. нормални и нормативни принципи в икономиката, които ние като икономисти проповядваме. Това беше един урок по скромност за икономическата наука. Всъщност ясно се виждаше, че ние пребиваваме много по-често в състояние на перманентна извънредност. Точно тук е връзката на онези събития с днешните събития, защото днешната извънредност или днешната изключителност е завръщането в епохата на национализма, в която при това местната ретроградност възторжено посреща тази на Запада. Бившият еталон изпраща към догонващия, каквито сме ние в случая, мракобесни послания – САЩ стават гаменски, а Европа става провалила се държава. Изобщо, както е казал Гогол, голяма тъга е да видиш, че няма добро в доброто. Бих добавил – голяма тъга е да видиш, че няма разумно в разумното. 

Точно преди 10 години, през 2007 г., представях Комуналният капитализъм, една книга за триумфиращия либерализъм и неговата трайна несъвместимост с българските условия. В следващите десет години, през които работих върху този триптих, се потопих в прочетени през икономиката хипостази на насилието в България. Изглежда с първото изследване – до 2008 г. – бях закъснял. След 2008 г. привлекателността на либералния ред, роден от Просвещението, избледнява пред очите ни, днес той е притиснат в ъгъла. А с второто, като че ли съм вървял пред събитията, пред заливащите ни в момента вълни на национализъм, нетолерантност и авторитаризъм. Все още си мисля, че тези вълни са временни, макар че е вероятно да бъдат дълго състояние на обществото. Докато сме потопени в тях, мисля, че всяка антиутопия, всяка Оруеловска или „възродителна“ 1984 г. ще са все още възможни. И това е проблемът, който стои пред нас в момента.