Вече повече от година страната е на вълна протести – първо бяха „зелените“, после „февруарските“, а сега все още продължават „юнските“. Някои приемат с лекота това деление, а други твърдят, че гражданската енергия на протестите е на практика една и съща. Предлагаме ви кадри от една студентска дискусия, в която взеха участие Петър Ганев (ИПИ), Явор Алексиев (ИПИ), Стоян Панчев (ЕКИП) и Димитър Вучев (investor.bg).
Петър Ганев: Икономическата криза е основна причина за протестите
Как да си обясним това, че има протестна вълна? Може да се каже, че в началото бяха „Зелените“ – през юни 2012 г. те започнаха с окупирането на Орлов мост. Спомням си една статия в „Капитал“ от това време, чието заглавие беше „Нещо кипи“, тоест нещо започна да кипи и да се случва далеч преди февруарските протести. Още тогава стана ясно, че може би има основа за протести. Последваха февруарските протести, които имаха по-социален профил, а после и юнските протести. Не мисля, че би било адекватно, ако кажем, че всеки случай е отделен за себе си, че първо е имало чисто и просто екологичен проблем, после са дошли социалните искания, а след това се е появил проблемът „Пеевски“, който е предизвикал протест. Очевидно има някаква основа, някаква енергия, която изкарва на улицата големи маси от хора, склонни да изкажат своята позиция, нещо което не са били склонни да направят две години преди това. Виждаме, че на световно ниво също протичат такива процеси. В момента се случва нещо подобно в Румъния, където проблемът е свързан с компания, която иска да инвестира в добива на злато. Това изкара на улицата доста хора, които протестират почти всекидневно. Там също има общо недоволство към задкулисието на политическата система и към олигархията и се оказва, че хора, които по принцип са за свободен пазар, са склонни да подкрепят един зелен протест, насочен срещу компания, която иска да инвестира в злато – нещо, което биха подкрепили по-скоро левите. Така че и там нещо тлее и кипи, и там има някаква маса от хора, които са готови да протестират.
Според мен основната причина за всичко това е икономическата криза. Спомнете си как избухна протестът в Тунис – липса на перспектива, липса на работа, рекордна младежка безработица, липса на икономическа перспектива и невъзможност да изкараш препитанието си. Това доведе до протести, които впоследствие издигнаха социални искания, искания за повече демокрация, конституционни искания за права. Без икономическата криза трудно щеше да се стигне да такава ситуация хората да излязат на улицата и изведнъж да се окажат готови да изкажат своето мнение. Разбира се, винаги го има обяснението – младите се събудиха, средната класа се събуди или гражданското общество се събуди, но тук поне на мен ми липсва аргумента, липсва ми причината. Как така се събудиха, какво стана, че се събудиха, защо са спали двадесет години преди това и изведнъж всички се събудиха, започнаха да протестират и казаха: „Сега е моментът“. Може би има натрупване на икономически фактори, а със сигурност и на още един фактор – липса на алтернатива. Знаем, че винаги е имало недоволство срещу политическата класа в България, но винаги имаше и алтернатива – царят, Бойко и пр. Сега няма алтернатива и затова няма подкрепа за някого, има общо недоволство на всички към всички институции.
Големият въпрос е дали има разлика между февруарските и юнските протести. Едната гледна точка е, че това противопоставяне е изкуствено, че то цели да раздели хората и да предизвика конфликт. Това в някаква степен е вярно. Другата гледна точка е, че има фундаментални различия между февруарските и юнските протести, че едните са е по-леви, а другите – по-десни, което в някаква степен също е вярно. Според мен истината не е в черно и бяло. Нека се върнем пак на тезата на „Капитал“, че нещо кипи, нещо тлее. Както казах основата е в голяма степен една и съща – натрупване на недоволство, липса на перспектива и желание на хората да изкажат своето мнение. После идва въпросът за лицата на тези протести, за основната група, която ги движеше. Тук очевидно има някакви разлики. Аз ходих няколко пъти на февруарските протести заедно с мои колеги либертарианци, свободно мислещи икономисти. Там видях доста по-малко свои познати, отколкото на юнския протест. Разбира се, за това има логично обяснение – на юнския протест има голяма група от дясно мислещи хора, които не са представени в парламента и които протестират масово. Всъщност този протест е доста опростен – трудно е да се бориш срещу някой, който иска просто оставка, не иска доходи, не иска нищо, иска само оставка.
Така че в детайли със сигурност има някаква разлика между двата протеста, но фундаменталната причина е една и съща. Въпросът е има ли фундаментална маса от хора, която ходи на тези протести по собствено желание. И на февруарския, и на юнския протест имаше такава маса от хора, които са отишли там, не защото някой им плаща, а защото са избрали да отидат и да протестират.
Явор Алексиев: Протестите са само част от един процес
Не можем да разглеждаме протестите като нещо, което води до някаква крайна цел. Те са част от целия процес на някаква промяна. Най-напред трябва причина за протестите, тази причина трябва да съзрее, трябва достатъчно голям брой хора да я осъзнаят, да я припознаят като своя кауза, след което да излязат да протестират. После целият механизъм се завърта, започват процеси на други нива – политически промени, промени в неправителствения сектор – и в крайна сметка се появява някаква промяна. Тоест, когато много хора казват: „Аз не виждам смисъл да протестирам“, това не означава, че те не са част от тази промяна.
В България няма пазар на идеи. Тук никога не е имало такова нещо. В началото на прехода нещата станаха някак много бързо. Свободата беше привнесена от външни фактори, българите не стигнаха сами до тези ценности, които наричаме демократични. Основната ценност беше търсенето на облаги. А като нямаш пазар на идеи, нямаш и култура на протестиране. Затова в България гражданските протести се броят на пръсти, а всеки граждански протест в голяма степен се припознава като платен. Причината е в това, че нашата политическа система не е изградена на базата на пазар на идеи. Просто в един момент всеки може да стигне до властта, тези които са на върха си разпределят властта по някакъв начин – ние сме леви, вие сте десни. Нека си спомним, че най-дясната партия в парламента гласува за мораторуима за покупка на земя от чужденци до 2020 г. Преди това пък едно ляво – поне на теория – управление прие плоския данък. Оттук нататък вече можем да говорим и за културата на самия избирател.
Действително в наше време има развито информационно общество, което обаче остава в плен на една анахронична политическа система – избори на четири години. Нашата политическа система – и като цяло парламентарната демокрация – не е мръднала в развитието си, а вече говорим за едно ново информационно общество, в което икономическите взаимоотношения са много по-комплексни. Всички тези процеси налагат един друг тип политическа система, която обаче няма как да приложим тук, а може би трябва да се радваме, че няма как да я приложим, защото можете да си представите какви ще са резултатите при една по-директна демокрация в България. Аз обаче нямам проблеми с това и затова не описвам себе си като либертарианец. Аз съм окей с това за всяко едно по-ключово решение в България да се правят референдуми. Заклевам се, че ще фалираме държавата пет-шест пъти за нула време, обаче малко по малко този народ трябва да бъде приучен да мисли. Сегашната власт няма желание да образова нацията. Тук има един неправителствен сектор, който се бори като прасе с тиква с пропагандата и с някакъв заложен модел на образование и на ценности. Политиците имат интерес от това хората да протестират, да искат нещо, а те да им го дадат. Имат интерес от това да им купят гласовете и това поддържа привидността на политическия процес. Никой не иска пазар на идеи, при който трябва непрекъснато да се развиваш, да мислиш за нови решения, да се опитваш да печелиш мислещи данъкоплатци и гласоподаватели. Защо? Защото мислещите данъкоплатци и гласоподаватели ще разберат, че общо взето този отгоре не им трябва и те могат сами да се оправят помежду си.
Така че аз разглеждам тези протести като част от един процес, който започна много отдавна. На този етап този процес още не е стигнал до най-горното си ниво. В момента ние нямаме някакви партии, които са родени вследствие на този процес на съзряване на гражданското общество през последните няколко години. Нямаме. Може да имаме след пет-шест години, може и да нямаме. Но това, което виждаме е много важно, сега има студентски движения. Не съм виждал такова нещо в България, а бях студент допреди две години, при това бях много активен. Говоря за това, че се заражда пазар на идеи отдолу, което повишава изключително много качеството на дебата. Помислете си за блоговете, за алтернативните медии, за социалните мрежи, сега всеки човек е медия. Тоест този процес е тръгнал нанякъде, но аз не мисля, че ако тези протести ескалират и ако правителството падне и се стигне например до Велико народно събрание и пр., изведнъж всичко ще се промени от днес за утре. Това няма как да стане. Нашето общество в момента няма капацитет за такова нещо. Тоест промяната трябва да е последователна, тя трябва да тръгне отдолу нагоре. По примера на новите студентски организации – хората се организират сами, те не се чувстват представени и започват да се организират. Нужни са ни много протести и протестчета тук-таме – един ще протестира за едно, друг за друго, въпросът е идеите да се развиват, за да може един ден като се провеждат избори, избирателите да мислят повече и да се чувстват малко по-представени. Но това е един последователен процес, който не може да стане от днес за утре, това може да стане само през механизмите на демокрацията и аз вярвам в това. Затова мисля, че са нужни не просто протестите, а работа, ежедневни действия, постепенни стъпки, всеки човек да се променя, да се променя семейството. Оттук трябва да се задвижат нещата. Мисля, че протестите са само част – важна част, атрактивна част, която налага консолидация, но по никакъв начин не можем да мислим, че нещо е по-близко, защото ги има тези протести.
Стоян Панчев: Можем да протестираме и едновременно с това да не гласуваме
Първо, има ли добри и лоши протести и дали зад всички протести стои една „добра“ гражданска енергия, която задвижва всичко? Второ, можем ли да протестираме и едновременно с това да не гласуваме – това някакъв нихилизъм ли е, някаква форма на непоследователност ли е? Моето мнение е, че не.
Дали всички протести са заредени с положителна гражданска енергия? Ще ви припомня гръцките протести. Ние българите казваме: „Браво на гърците, борят се за правата си“. Според мен използването на думата права е некоректно в този случай. Аз обаче съм на точно обратното мнение. Според мен като реакция на гигантския провал, който постигнаха техните политици, протестите в Гърция не са положителни. Хората там излязоха на улицата, защото са загубили някакви помощи, специални привилегии и пр. В огромната си част протестираха синдикати, групи, които са престанали да получават помощи, държавни служители и т.н. Според мен този протест не беше морален. Независимо от каква енергия е вдъхновен, той не е морален. Подобна е ситуацията с нашите протести през февруари. Юнските протести бяха по-различни, там имаше едно по-общо заставане срещу властта. Така че съществуват добри и лоши протести и не всяко бунтуване срещу правителството е нещо добро.
Дали можем да протестираме и да не гласуваме? От чисто философско-политическа гледна точка много често двете неща абсолютно съвпадат. След като протестираш срещу властта като такава, логично продължение на това нещо е да протестираш и срещу процеса, чрез който тя сменя собственика си. Според мен няма логика в това да съм против тази власт, но пък за това някой друг да я вземе чрез гласуване. Аз съм против самата власт и против механизма, чрез който тя се предава от един хора на други хора, а този механизъм в наши дни е демократичното гласуване. Не виждам никаква непоследователност в това. Да кажем, че има стратегическа ценност да гласуваш, ако в изборите участва някакъв класически либерален кандидат. Тук бих спорил дали това има някаква стойност. Да кажем, че възприемаме тази позиция, че има някакъв смисъл дори и да си против властта да използваш политическия протест под някаква форма. Тогава бих казал, че в нашата конкретна ситуация няма вариант, защото не ти се предоставя нищо, няма пазара на идеи, няма алтернатива, която да си струва да подкрепиш и съответно да се изпълни тази стратегическа цел. Компромисното гласуване за мен е абсолютно погрешно стратегически. Поддържането на един политически субект, който продължава да се държи като „десен“ и дори да се представя като „пропазарен“, но който кардинално се разминава с нашите идеи, а ние гласуваме за него, само защото това е единствената алтернатива на социалистите, означава да поддържаме някакви политически трупове. За мен това е стратегически неправилно. Трябва да знаеш, че ако искаш да гласуваш за българския Рон Пол, гласувайки за ДСБ, Иван Костов и пр., не постигаш тази цел.
Димитър Вучев: Това е поредното правителство, което предизвиква недоволство
Основната дума, която споменаваме заедно с думата медии, е олигархия, а също и монопол. Това е основен проблем и той идва оттам, че няма прозрачност на собствениците на медии. Това отново е проблем на държавата. Оттам идва и недоволството от страна на гражданите срещу медиите, оттам тръгват и протестите, за които говорим – протестът през февруари и протестът през юни. Аз по-скоро бих застанал зад позицията, че двата протеста се различават диаметрално. Според мен те бяха коренно различни по много причини – единият протест беше изцяло насочен към някакви конкретни искания, които бяха свързани с краткосрочни ефекти, които могат да усетят гражданите, докато другият протест стъпва по-скоро на една философска основа – хората видимо недоволстват срещу държавата. Тук не става дума за конкретна партия и за това, че в момента Орешарски е на власт. Това е просто поредното правителство, което предизвиква недоволство. Тези неща можеха да се случат много, много преди това, но икономическата криза се разви до такава степен, че изби най-силно през последната една година. Иначе, реално погледнато, ние не живеехме по-добре по времето на Бойко Борисов, не живеехме по-добре и по време на тройната коалиция, тогава също имаше много хора, които недоволстваха. Просто протестът изби сега. Но дори да има някакво временно подобрение на икономиката, да кажем, че се появят някакви временни работни места и се отчетат някакви подобрения, в дългосрочен план това няма да измени ситуацията, защото проблемът е генерален.
