Няма как да не ни направи впечатление, че в икономическите теории от по-ново време (XIX и XX в.) – въпреки че си остава централен предмет – трудът на човека започва да се схваща изключително като негативна реалност. Третира се в тях единствено в качеството му на „разход” (на живот, с който сме принудени да обезпечим живота си), на жертва (на време, ресурси и усилия, с които трябва да осигурим благоденствието си), на цена (която сме осъдени да заплащаме за потреблението си).
Ако се изразя богословски, бих могъл да кажа, че във въпросните модерни икономически теории трудът се е редуцирал изключително до библейската му характеристика на „наказание”, на „тегоба” на човека, наложена му в резултат от неговото грехопадение. Всъщност именно според тази визия трудът е бремето на човека, неговото пленничество на стихиите, онази „пот на лицето” (Бит. 3:19), която му е съдено да пролива в живота си и за живота си, защото е изконно „наказан” и от само себе си земята му дава само „трънете и бодилите” си (Бит. 3:18). Плод (богатство) обаче – единствено с цената на труд-ността на труда.
Но щом е така, няма защо да се учудваме и на това, че в така изградените икономически теории трудът се трактува изключително като онова, което следва да се „икономисва“, а науката за него – като наука за иконом-исването му – наука, която ни учи как да жертваме (изразходваме) по-малко труд за повече богатство, да плащаме по-ниска цена за по-висока печалба, как да работим по-кратко за по-продължителна удовлетвореност, как друг (друго) да поема усилията ни и т.н., и т.н. Като предмет на икономиката, схваната по този начин, следователно трудът се гледа в нея изключително като предмета на минимизация, рационализация и рентабилизация. За да „си струва” трудът и резултатът от труда, трудът за резултата трябва да е минимален. Минимум труд за максимум богатство – това е пределното решение на „задачата”, която модерната икономика като теория за „икономисването” решава и в която трудът е „разшифрован” поначало единствено като онтологичната „пот”, която разумът е призван да изтрива.
Ако продължим да мислим богословски обаче, би трябвало да си спомним, че при самото му създаване (и преди грехопадението, преди земята да бъде „проклета“ заради него – Бит. 3:17), пак според библейското слово Творецът е „поставил” човека в райската градина всъщност за „да я обработва и да я пази” (Бит. 2:15). И значи тази поставеност – която при това, повтарям, е изначалната ситуация на човека, съвсем не би могла да се гледа като „наказание”. Би било абсурдно наказанието да предваря провинението и следователно визията за творческата поставеност на човека като „обработващ“ земята трябва да се схваща другояче, по-скоро като една дълбинна интуиция за труда като онтологична призваност на човека в битието. Във всеки случай в тази интуиция за изначалната поставеност на Адам „да обработва“ земята, трудът не се схваща като негативна реалност, като чист „разход” за субективното задоволяване на нуждите (като при-нужд-ение), но се разкрива като категория на осъществяването – едновременно и на човека, и на света. Човекът, казва ни тази интуиция, е поставен върху земята, за „да я обработва”, но значи и земята е дадена на човека, за да бъде обработвана, и следователно пределната воля на Създателя е земята да става стопанството на човека стопанин. Завършената мисия на Адам върху лицето на земята не е просто постигането на удовлетвореност на чисто субективните му нужди, но и постигането на обективно „удовлетворителното” състояние на света. И ето: човекът – запазил е в съзнанието си тази изначална, догрехопаднала визия за труда върху лицето на земята християнинът (и най-вече европеецът) – е призван като из-питва творението, да из-явява онова, което е вещо да бъде то, и по този начин да го постига все по-дълбоко и да възхвалява неговия Творец.
Този дълбинен „адамически” етос на труда ние можем да доловим исторически например в онази перманентна благо-устроителска аскеза на средновековните монаси в усилията им да възвърнат „райското” лице на земята, но аз мисля, че той може да се разчете и като фундаментален мотив във вековния „колонизиращ” постъп на европееца изобщо (който тъкмо в този смисъл е и исторически човек) всякога гледал на света като призван да го направи стопанството си – да го урбанизира, окръгли, оцелости, като по този начин реализира изначалната си мисия да бъде съ-трудник, ко-креатор на Създателя.
И ето: разгледан в този дълбинно библейски ключ, трудът на човека вече се разкрива не просто като категория, изследима в икономиката като наука, занимаваща се с „икономисването” [му], но и като категория в една „икономика”, разбрана в един далеч по-изначален, дори метафизичен смисъл – а именно в смисъла на наука за домо-устрояването на света – ойко-номията на света. Всъщност думата произлиза от старогръцките οἶκος – дом, къща, и νόμος – закон, норма, устроение. Откъдето и въобще думата „икономия”.
Та в така схванатата „икономика” трудът е вече онова, с което човекът устроява „дома” на връчения му изначално свят, изпълнява приз[о]ванието на изначалния Адам като стопанин на творението, призван да го „обработва” и прави „стопанство” – свят-имащ-си-стопанин. В този смисъл, повтарям, трудът в своята най-изначална християнска схванатост е „ойко-номия“, домо-устрояване на света. И преди да стане [и] „тегоба”, при-нужд-ение, той е призванието на човека по отношение на дадения му свят, който затова му е и „връчен” – за да бъде осъществен като стопанство[то]-на-своя-стопанин, като неговия „имот”.
А „имотът” (и това всеки традиционен стопанин винаги е знаел) означава не само онова, което аз „имам” (като иму-щество, противоположно на немо-тията), но също и онзи дял битие, който има мен, своя из-водител, из-цел-ител до целе-съобразност, до логосност.
