Начало Идеи Гледна точка Иконостасът на нацията
Гледна точка

Иконостасът на нацията

4464

В деня, когато чествахме 173-годишнината от рождението на Иван Вазов, имах честта да получа Вазовата награда.

За мен бе голяма чест и радост да съм в град Сопот в деня, в който в него е роден най-бележитият му гражданин и да поема в ръцете си Националната награда на неговото име.

В подножието на паметника на централния градски площад още по-силно се усеща величието на неговата личност. Много по-силно се усеща и духът му в родния му град, където всичко е пропито от него. От едната страна на бронзовия монумент е родният му дом, построен от неговия прадядо и изгорен през август 1877 г. по време на „Страшното“, когато целият град е превърнат в пепелище, много от гражданите му избити, а сред закланите е и Минчо Вазов. Къщата е възстановена в автентичния си вид десетина години след смъртта на писателя, най-вече по спомени на неговия брат генерал Георги Вазов и сестра му Въла Фетваджиева. А в паметта на Иван Вазов тя е останала такава, каквато я помнел от детството и младостта си.

В този забележителен дом-светиня, след като през лятото на 1849 г. Съба Хаджиниколова се венчава с Минчо Вазов, са родени и отгледани Иван, Никола, Кирил, Ана, Георги, Михаил, Вълка, Владимир и Борис Вазови. Всички те по удивителен начин записват имената си в българската история. Тази неизтощима майка и тази сговорна патриархална фамилия винаги са ме удивлявали. Цялата българска история преминава през фамилията Вазови.

В своите „Спомени“, които пише през 1891 г., Съба Вазова разказва за раждането на първородния си син: „После научихме, че дохождали от любопитство: да видят има ли някаква поличба за детето, като сме се взели роднина“. Поличба имало, но тя останала скрита за любопитните очи на сопотненци – бил се родил великият син и вдъхновен поет на България.

Съба Вазова дала на деветте си деца високо образование и ги възпитала в чест, родолюбие и вяра. Водела ги редовно в църквата „Свети апостоли Петър и Павел“, близо до тяхната къща, построена няколко години преди раждането на Иван, там те се научили да се кръстят, да казват детските си молитви, да носят вярата в сърцето си. Християнската традиция била жива във фамилията, държала ги сплотени, формирала ги като личности състрадателни към гладния и жертвоготовни за Отечеството. Тези думи, които днес звучат като клише, тогава са били начин на живот. Заради всичко това към края на живота си признателният син пише за любящата си майка:

Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде –
ти два пъти ми майка беше!

Иван Вазов е бил противоречива личност. Имал е доста врагове, недоброжелатели и присмивачи. Бил е мълчалив и затворен човек, а е откликвал на всяко народно вълнение, на болките и възторзите на народа, споделял е негодуванията от неправдите. И винаги е бил честен без колебание. Най-ярък пример за тази негова черта е промяната на отношението му към Русия. Когато през 1916 г. Русия воюва срещу България той пише с горест и възмущение:

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

Когато в руски вестници страната ни е наречена „Юда“, той защитава справедливостта и Отечеството с болка и любов:

Не носиш ли дълбоки
ти рани по снага?
За цели най-високи
не лейш ли кръв сега?

Както Иван Вазов обича своя народ, така и народът обича него. Връзката на всеки българин с Вазов е много силна и което е по-важното, тя е твърде лична. Иван Вазов е най-обичаният български писател. Ние се отнасяме към него едновременно като към основоположник на българската литература, наричаме го патриарх на българската литература, но се отнасяме към него и като към свой близък, много близък човек, отнасяме се към него като към свой закрилник, свое прибежище, свой баща и свой дядо. Моят живот се стече така, че аз израснах без баща, бях шестгодишна, когато той почина. И понеже съм къснородено дете, аз не познавах и нито един от дядовците си. Може би затова усещам, че към него мога да се обърна с това крайно лично, интимно, доверчиво обръщение – дядо. Затова казвам, че връзката на всеки българин с Вазов е дълбоко интимна и съкровена. Дядо Вазов е нашето прибежище, нашият утешител.

Отношението ни към него не е константа, защото ние не го откриваме наведнъж, изцяло, не можем от първия, дори от втория, дори от третия път да обхванем неговия мащаб. А когато говорим за него, като че ли именно неговият мащаб е най-поразителната характеристика в личността и творчеството му. Мащабът на неговата душа се прелива в творчеството му. И това са го усещали българите от всички поколения. Най-естествено е било след поражението при Първата световна война, след подписването на трагичния Ньойски договор, след унижението и унинието, сред бедствието на поражението и провала, че хората спонтанно са се стекли под неговия балкон, за да чуят именно той какви думи ще им каже. И това е силата на авторитета на един обичан писател.

Днес ние нямаме такива духовни авторитети, пред които да се стечем, за да чуем словото им. Склонни сме всичко да неглижираме и да омърсяваме, без да си даваме сметка, че с това омаловажаваме самите себе си. Склонни сме да злоречим. Мащабите на паметта ни се скъсяват.

Проф. Симеон Янев отговаря на това скъсяване и смаляване чрез едно мащабно обобщение за неговата личност: „След като толкова години честваме Вазов като народен поет, като патриарх на българската литература, забравяме една друга негова изключителна, велика заслуга не само към литературата и културата, но изобщо към нацията – това, че той от събитията, от историята, от личностите успява да създаде иконостаса на нацията. Наричам иконостас онова свещено в нацията, което се символизира от „Епопея на забравените“, от „Немили-недраги“, от „Под игото“, т.е. от най-значимото и най-голямото от Вазов. Това не е само културологичен проблем и проблем на литературата, но всъщност е много по-мащабно, защото изразява самото съществуване на нацията, сцеплението на нацията, което сега можем да видим атакувано отвсякъде. И отново ролята на Вазов тук е изключителна“.

Затова сме благодарни, че имаме Вазов. Без неговото слово нашата литература нямаше да има своите европейски измерения, без неговия дух нашата история нямаше да има своя възторжен певец, нашият дух нямаше да има патриарх. Без него нямаше да имаме иконостас.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора