Илзе Айхингер утвърждава името си и като майстор на късия разказ. Нейната „Огледална история” е призната за една от съвършените белетристични творби в новата немскоезична литература.

Наред с Ингеборг Бахман родената през 1921 г. Илзе Айхингер е сред първите австрийски писатели, удостоени с авторитетната литературна награда на „Група 47”[1]. Получава това отличие за разказа си „Огледална история”, признат за една от съвършените белетристични творби в новата немскоезична литература.

В този разказ, както и в цялото си творчество, писателката издига „призив за недоверие” към обществените условности, породен от копнежа по един свят на свобода, душевен мир и житейско удовлетворение.

На границата с мечтата

Романът „По-голямата надежда” (1948) веднага привлича вниманието на читателите и критиката към неизвестната дотогава австрийска писателка. Описвайки съдбата на група деца, Илзе Айхингер по необичаен начин разкрива дълбоките психологически последици от нацистките преследвания на евреите в Германия и в подчинените на Райха страни. Но романът не се придържа строго към историческите факти – светът, в който попада читателят, е една неповторима лично изживяна действителност.

Героиня на творбата е малката Елен, чиято майка е еврейка, а баща й – ариец. Това обстоятелство я кара да се чувства свързана с децата, „при които нещо не е в ред”. Такива деца в нацистка Германия е имало с хиляди. И те са били принудени да живеят не с действителността, която е била враждебна към тях, а със своите мечти и „големи надежди”. За Елен голямата надежда е семейството й да получи разрешение да напусне страната. Но това си остава неосъществим блян. Елен се приобщава към група еврейски деца, на които е забранено дори да сядат на пейките в парка. И когато всички заедно в очакване на някакво чудо се разполагат на една пейка, пристига военен патрул. В офицера, който предвожда войниците, Елен разпознава баща си. Въпреки съпротивата му тя започва да го прегръща и с това дава възможност на еврейските си приятели да избягат.

След тази случка децата се събират из гробищата и в изоставени тавани. Там играят и фантазират за бягството си в „обетованата земя”, където ще могат да живеят като равни сред равни. След редица премеждия Елен попада в концлагер, но оттам я връщат обратно, понеже не е изцяло еврейка. Тя жадува за мира и посред тътена на войната сякаш съзира един друг свят на щастие и взаимна любов между хората. Накрая Елен умира, „разядена от своето очакване”. В смъртта си тя е изпълнена от „по-голямата надежда”, че страданието на милиони хора ще се превърне в предупреждение и завещание за оцелелите от войната и те ще заживеят по-човешки.

Романът описва една художествена среда, която се разполага на границата между действителността и мечтата, реални събития се преплитат с измислени случки, с детски фантазии и блянове. Това му придава особено очарование и магическа сила. Трагичната съдба на малката героиня се оказва в последна сметка един възвишено изстрадан път от „голямата надежда” за лично избавление към „по-голямата надежда” за избавление на човечеството.

Магическото въображение

Илзе Айхингер утвърждава името си и като майстор на късия разказ. Тя публикува няколко сборника със заглавия „Окованият”, „Където живея”, „Елиза, Елиза” и „Известие за деня”. И тук звучат основните мотиви в нейното творчество – копнеж по вътрешна свобода, жадуване за житейски смисъл и удовлетворение.

Героят на разказа „Окованият” се събужда един ден окован. Веригата е тъй здраво стегната, че той не може да се освободи от нея, но е достатъчно хлабава, за да бъде той в състояние да се движи. Макар и окован, движенията и походката му са грациозни. Цяло лято героят работи в един цирк, където демонстрира умението си. Не сваля веригата нито веднъж. Това е всъщност неговата свобода – окован във вериги, но вътрешно необвързан. Един ден жената на цирковия директор от съжаление към героя скъсва веригата му, но така той се превръща в обикновен – безсилен, немощен, „неокован” човек. Принуден е да избяга от цирка и от малкия свят, в който съществува. Разказът е вдъхновен от прочутата новела на Франц Кафка „Преображението”, както и от разказите му „Издръжливец на гладуване” и „Малката жена”, където символично се представя съдбата на човека, посветен на някаква вътрешна цел – например изкуството.

А в разказа „Разпечатаната заповед” един куриер от военно поделение получава нареждане да занесе в друга част плик, съдържащ някаква заповед. С него изпращат и придружител. Куриерът се измъчва от въпроса какво ли гласи заповедта, която носи. Издебва момент, в който не е наблюдаван, и прочита нареждането: куриерът да бъде убит. Без да подозира, че това е шифър, куриерът се опитва да премахне застрашаващия го придружител, но наранява сам себе си.

Герои на разказа „Плакатът” са болен разлепвач на афиши, който се бои от смъртта, момиченце, което се отскубва от ръцете на майка си и пада пред идващия влак, и накрая усмихнатото момче от плаката, което приканва да прекараме ваканцията на море.

„Огледална история” е христоматиен разказ, включван във всички антологии на немскоезичната кратка проза. Умирането, смъртта, отразени в огледалото, обърнатият ход на времето, минаващ по всички стъпала на живота в обратен ред – от погребението, полагането в ковчега, настъпването на края, унищожаването на едно човешко същество, любовните срещи, моминството, училищните години, раждането. Човек отваря очи и пак ги затваря от ослепителната светлина.

А в съвсем краткия разказ „Театър на прозореца” любопитна старица вижда от предпоследния етаж на дома си стареца отсреща, който прави куклен театър на прозореца си. Тя решава, че това се отнася за нея, и изпитва страх. Повиква по телефона полиция и когато проникват в стаята на стареца, става ясно, че всичко е било предназначено за момченцето, което живее в апартамента над този на старата дама. Сияещо от радост, детето е гледало куклите на стареца в неговия „театър”.

Всички разкази на Илзе Айхингер носят отпечатъка на едно магическо въображение. В тях реалността съжителства с измислицата, с прозрението за някаква друга, недоловима с обикновените сетива действителност. Това превръща творбите й в притчи, в иносказания с дълбок, трудно определим смисъл. Но именно тук е заложена тяхната привлекателна сила, тяхната художествена мощ.