0
843

Илиана, Лена, застиването

tdimova

Познавах Мирча Илиаде единствено от трудовете му по история на религиите, поглъщах ненаситно томовете му в Народната библиотека, после след 89-та те излязоха на български и отново ги четох, подчертавах, преписвах, отново се удивлявах как един човек може да сглобява и систематизира, да поема в себе си и да представя на читателя толкова много история, толкова много религии. И преди един месец в Книжици  – „ Сватба в небето” – негов роман! Купих го почти без да се замислям, както става винаги, когато не може да не прочетеш една книга. Прочетох я за два дни. В първите двайсетина страници не можех да се начудя, че един човек, когото не познавах като писател в строгия смисъл на думата, може да има такъв лек, изящен, обработен, емоционален и картинен стил. В последните двайсет страници знаех, че само един свръхчувствителен талант може да напише подобна книга.

Тя е любовна, тя е любовен роман. Двама мъже разказват един пред друг връзката си с една жена, единият я нарича Илиана, другият я нарича Лена, към средата на книгата читателят започва да се досеща, че тя я една и съща личност. Била е съвсем млада, когато се е влюбила в Хаснаш и е малко над трийсетте, когато е с Мавродин. Любовта й и с двамата е, както казва самият Елиаде, „не като описаната в другите романи”. Любовта й и с двамата е дълбока, бездънна, чувствена, разказана с  деликатност и проницателност, каквито днес рядко се срещат.

И двете й връзки приключват по една и съща причина, но с обърнат знак. И двата пъти тя си тръгва от своя любим, втория път безвъзвратно.

Първия път – защото след няколкогодишен брак Хаснаш  я моли вече да имат дете. Тя усеща това като предателство от негова страна, като нараняване на пълнотата на любовта, като постепенното й изгасване, като началото на агонията й и го напуска наранена, полуумъртвена от скръб.

По-късно напуска и Мавродин, защото му подсказва, че очаква дете, а той реагира на тази вест по същия начин, както тя преди години на молбата на Хаснаш. Сега Мавродин е този, който се счита предаден, наранен в целостта на отношението си съм Илиана, отблъснат, отритнат, непълен заради плода в утробата й, тя разпознава това усещане на мига и наранена до кръв, си тръгва, изгубва се, потъва в мъглата.

Не е ясно защо Мавродин и Хаснаш са заедно, не е ясно дали предварително знаят за тези взаимни истории или ги узнават в хода на своето разказване. Ние като читатели дописваме книгата, участваме в нейното действие, правим догадки, предположения, осъждаме единия, другия или самата Илиана, искаме да намерим някакъв знак, че не се е самоубила, че не е пожелала смъртта, че не е изчезнала от лицето на тази земя обичаща, влюбена, бременна, наранена до краен предел от самата любов. Може би все пак е отишла някъде и е родила детето си, скрила се е от всички, грижи се за него с цялата обич, искаме да вярваме ние, читателите.

– Ти мислиш ли, че Илиана все още е жива? – изрече Мавродин и вдигна очи.

– Не – отговори много тихо Хаснаш. – Не мисля, че още е жива…

Мавродин леко повдигна ръка към челото си и после я отпусна и тя се хлъзна надолу, останала без опора.

– Това усещам и аз – каза той много тихо. – И аз усещам същото нещо…

Илиана, Лена, изваяна като духовна гейша, изтънчена, деликатна, чувствителна, създадена да живее в любов, застива по средата на своята промяна и на своя път, отказва да го извърви докрай, преобръщането на съзнанието й остава половинчато, неосъществено, недовършено.

Най-простите неща са най-трудни за приемане. Според Божия промисъл едно дете е най-светият плод на любовта, а не знак за нейния край, а не неин недостоен и несъвършен заместител. Вторият път Илиана, Лена разбира това, но не успява да го внуши и да го предаде на Мавродин, не успява да го претвори в живота си, огъва се под иронията на тези огледални симетрични орнаменти в съдбата си, сега Мавродин е отритнатия, уязвения заради плода в плътта й, в своята разраненост тя го напуска и като че ли се разтваря в някаква мъгла, изчезва, завършва така безнадеждно.

Разбира се, именно тази безнадеждност прави романа красив, дълбок и тъжен, без нея той би бил лишен от своя чар.

Но същинският въпрос за мен тук е тази половинчатост, това полупроумяване, полупреобръщане, стигането до средата на пътя, спирането, вкаменяването, отказът от по-нататъшно движение…

Чувстваме Илиана, Лена толкова близка, защото сме сродни с нея, защото точно като нея сме нестигнали до новорождение, ненаправили решаващата крачка, недообърнали се докрай, уплашени, половинчати, повредени в същността си.

И тук искам да кажа, че същината на духовния живот, на новорождението е същината на християнската вяра, че истинското обръщане става възможно само с дълбокото потапяне във вярата, когато придобиваме нови сетива, нови очи, заживяваме в Обетованата земя. Тя не е географско понятие, тя е царството Божие, което е единствено вътре в нас. Но то е вътре в нас само тогава, когато ние сме вътре в себе си. Ето, това всъщност е истинското и цялостно обръщане, до което толкова трудно стигаме, до което Илиана, Лена не успя да се докосне и задъхана спря по средата на пътя. Очите й се полуотвориха, тя полу-видя, полу-осъзна.

Бързо се изморяваме и отчайваме, отказваме се да вървим, спираме. Пясъчният вятър изсушава кожата, душите ни. Започваме да роптаем, застиваме. А скиталчеството, безпътното бродене през пустинята има не по-малко смисъл, отколкото намирането на Обетованата земя. Това искам да споделя с читателите – своята болка за Илиана, Лена, която спря по средата на пътя. Промяната, обръщането се случват именно по време на лутането, именно докато вървиш срещу пустинния вятър, именно когато ти се струва, че си накрая на силите си и вече ще спреш. Това като че ли е условието да достигнем до онова място в себе си, където ще се преобразим, изцяло ще се променим.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЗа балканския етнофилетизъм
Следваща статияЗа настойчивото вглеждане