Начало Идеи Дебати ИЛИ Русия – ИЛИ ние
Дебати

ИЛИ Русия – ИЛИ ние

6817

1. Убийството на Навални няма да промени нищо

в Русия в политически смисъл. Но то трябва да промени нашето политическо виждане за проблема Русия. Ще се наложи да изминем пътя от „проблема Русия“ през конкретизацията „война с Русия“ до целта – „победа над Русия“. 

2. Всякакви разсъждения за мир

са вече контрапродуктивни и лежат в равнината, определена от трите точки: „престъпна неадекватност“, „национално предателство“ и „колаборация с врага“. Ние сме нападнати и трябва да се защитим, ако искаме да оцелеем. Алтернативата, разбира се, е да искаме да сме руски роби.

3. Защо го осъзнаваме сега?

Осъзнаваме го, но още не сме го доосъзнали – защото е процес, през който не искаме да преминем. Русия обяви, че ще води война със света, но ние не повярвахме; завзе Крим, а ние се направихме на неразбрали; нападна Украйна и ние разбрахме, но стиснахме очички – дано кошмарът не е наяве, дано те да не ни убиват и ние тях да не убиваме. Хващахме се за сламките на инерции и илюзии: Украйна не е в ЕС и НАТО, значи украинците не сме ние; Путин ще умре от болест и всичко ще се оправи; Путин ще го убият в дворцов преврат; руснаците ще се вдигнат на бунт и ще има мир и демокрация… И ние пак нищо не да трябва да правим!

4. Живото отрицание на такава измъкваческа позиция

беше Алексей Навални. Той беше решил да променя Русия от зло към добро, а за него това значеше – промяна без насилие, за да не се сключи пак дяволският кръг. Руснаците трябваше да гласуват за доброто свободно на свободни избори. И Навални години наред правеше всякакви ненадейни и дръзки политически изобретения за да постигне тази цел. Но руснаците неизменно гласуваха за Путин – не защото беше Путин, а защото беше диктатор. За диктатор не гласуваш свободно, но те не искаха свобода, искаха диктаторът да не им направи нещо. Последната политическа надежда против един диктатор е единният фронт – на всички, които не са част от властта. Но политическата опозиция не можа да постави националното над партийното. Тогава Навални стигна до екстремума на политическото – политиката на мъченичеството, с надеждата хората да последват след човека, готов да „страда за правдата“. Но хората обичат да се възвисяват, палейки свещички пред иконата на мъченика, не и да споделят мъченическия му път. Нямаше масови протести, когато го осъдиха в неправеден съд, няма и сега, когато го убиха.

5. С неуморния си активизъм Навални показа, че Русия сама няма да може

да угаси пожара, в който се е превърнала – не стига водата, няма и пожарникари. А отвън се вижда по-добре общата картина – и ние разбираме, че вече с вода няма да стане, пожарището е неимоверно и се разраства неудържимо. Но огън се гаси и с насрещен огън. Жертваш част от това, което искаш да запазиш, за да оцелее останалото. Вярно, тук не говорим за гора – а за хора. Същото е: жертваш по-малко хора, за да живеят многото останали. Ще трябва да ги жертваме ние, от нас, ако не искаме да изгорим всички, да ни няма като общности и култура. Включително руската култура, доколкото е станала част от нашата – защото днешна Русия държавнически и систематично я унищожава, ще има и праведници на фронта, които няма да стрелят по собствената си хуманистична култура

6. Няма нужда от анализ кой влиза в това „ние“,

защото то е резултат от синтез, направен от реалността. Руската агресия против света практически синтезира това „ние“ на нападнатите. Колкото повече общества и държави осъзнаят, че за руснаците са само потенциална жертва, толкова това „ние на нападнатите“ ще расте. И всички са добре дошли, няма значение дали са демокрации или диктатури – защото за Русия няма значение дали завладяната страна е била демокрация, или диктатура. Русия мисли само в опозицията „не-руско–руско“ и само как първото да стане второто. Диктатурите, които в момента подкрепят Русия, мислят бандитски – това е временно обединение за грабеж, а междуособицата неизбежно ще последва; така че дилемата е поражение или преминаване в другия лагер.  

7. Реалността направи и още един синтез – субекта на агресията „Русия“.

След като е синтезиран, губивреме е да му правим политически анализ, времето ни трябва за военен анализ. Въз основа на който да си направим нашия синтез – синтеза на победата. Преди отделяхме Путин от Русия и анализирахме него, примерно в опозицията луд-не луд; анализирахме и Русия в опозицията путиноиди-непутиноиди. Не работят вече психиатрията и политологията. Защото луд или не, Путин праща войници на фронта. И на фронта против нас ще стрелят вече не путиноиди или непутиноиди, а войници на държавата Русия, въоръжени, екипирани и нахранени от руския тил, на който на времето му викаха „народ“. Ще стрелят по нас, без разлика дали сред войниците ни има путинофили, и ще бомбардират домовете ни дори ако са русофилски. Да, ще има руснаци праведници на фронта, които няма да стрелят, ще има праведници и в руския тил, които ще пращат снаряди без взрив. Но праведниците нито искат да започват войни, нито могат да ги спрат. Това е отредено за неправедниците.

8. Войната не иска да сме праведници – но иска да станем герои.

Иска го от всички – ще станат, които намерят сили. Свикнахме да се отнасяме към героя с неудобство, а към героизма – със съмнение: то нали идеологията на героизма беше средство на лошата държава да държи в подчинение добрите хора? Така беше, защото живеехме в мир и не вярвахме, че войната може да стане реалност за нас. Затова забравихме какво са това героите – хората, готови да умрат, за да оживее общността. Войната не разбира от висша математика и имагинерни числа – тя знае само аритметика. Важно е една единица да се жертва за много единици, тогава ще победим. Правят го героите. Във войната можещите се жертват за неможещите, умните – за глупавите, учените – за неуките, добрите – за лошите. И да, оцелялата след войната общност ще се е върнала назад по пътя на човечността.

9. Ние знаем, че човечността е най-ценното, което имаме,

знаем колко трудно се произвежда в културата и колко лесно се разпилява в хаоса на войната. Затова ще си усложняваме войната в името на човечността след победата. Строго ще наказваме своите – с военни наказания за военните престъпления. Защото искаме след победата от войната да се върнат човеци, а не зверове.

Кратко и кротко казано, колкото по-скоро противопоставим на войната на Русия нашата война, толкова по-бързо ще наваксаме всички неизбежни загуби. И обратното. Но дори да се окажем малко тромави – Русия ще падне. Ние ще победим.

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Съосновател на неформалното сдружение „Екогласност“ и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display