„Илюзии“ от Иван Вирипаев, превод на френски Таня Могилевская и Жил Морел, режисьор Галин Стоев, осветление Мишел Льо Борн, звук Жоан Камбон, костюми Натали Труве, хореография Анна Хлесткина. Участват: Марин Дешелет, Матийо Фернандес, Елиз Фриа, Марин Гез, Алис Жалю, Тома Рибиер и Жюлиен Салиньон. Гостуване на „Световен театър в София“, РЦСИ „Топлоцентрала“, 11 юни 2026 г.
Галин Стоев има дългогодишен интерес към творчеството на Вирипаев – един от най-интересните и утвърдени съвременни драматурзи, и „Илюзии“ е поредната негова пиеса, която поставя. Той е успешен режисьор с международна кариера, тясно свързана с френския театър – познат е с работата си в Комеди Франсез и Градския театър в Тулуза. Спектакълът е част от програмата на Световен театър в София 2026 и е представен от френската компания СПУНК, в която Галин Стоев работи с млади актьори.
Представлението залага на минималистична монохромна визия, непретенциозни всекидневни костюми без ярки цветови акценти, празна сцена с няколко стола и минимален реквизит по-нататък в хода на действието. Стилистиката на спектакъла е в духа на наративния театър, в който главното изразно средство е разказът. Актьорите играят с младежка непосредственост и заразителна енергия, което е в контраст с това, че персонажите, за които разказват, са старци в края на живота си. Те представят и коментират двете дългогодишни семейни двойки Албърт и Маргарет, Сандра и Денис, които пред прага на смъртта правят равносметка на любовта в живота си. Ритъмът е динамичен, репликите забързани, няколко души произнасят монолога на един персонаж или един и същи актьор произнася репликите на различните участници в историята, без значение дали на мъж или на жена. Актьорите са едновременно разказвачи, герои и коментатори на действието, хор от гласове, който говори на някакъв универсален глас на любовта. Едни и същи отношения, погледнати от различна перспектива, създават различен смисъл и нова история, въпреки че събитията и персонажите са същите. Нищо от разказаното не е сигурно и ясно, нищо не е такова, каквото изглежда или както се възприема от участващите в него.
Представлението се играе на френски език със субтитри на български и английски над сцената, в диалога се преплитат различни гласове и това затруднява следенето на действието, защото погледът е насочен над главите на актьорите. Въпреки това затруднение актьорите успяват да се свържат със залата и да насочват и моделират енергията на зрителите, които трябва активно и сами да отсъдят кое от казаното е истина и кое лъжа или самозаблуда. Историите са поднесени с хумор и неочаквани обрати. Уж нищо особено не се случва, но в същото време се задават и важни въпроси: Дали истинската любов е само споделената? Възможна ли е любов като в книгите и филмите, след като в живота търсенето ѝ най-често завършва с примирение към партньор, който е „под ръка“? Възможно ли е да обичаш истински, ако образът на другия е изграден от собствените ти въображение и изкривени представи? Дали илюзията не е неизменна част от любовта?
Парадоксът на любовта е, че дори и илюзорна, тя е най-важното нещо във вселената, което осмисля нечий живот.
Пиесата прилича на онова гадаене с късането на листата на маргаритка: „Обича ме, не ме обича“. Споделена и несподелена любов, истинска и въобразена – историите и монолозите на различните персонажи се редуват като стъкълца в калейдоскоп. Четиримата герои са взаимно свързани в странен любовен четириъгълник и накрая зрителят съвсем се обърква кой кого обича или е обичал, или само си е мислел, че обича.
Въпреки монологичността си представлението не е статично и актьорите успяват да изпълнят с движение физическото пространство на сцената, както и да направляват вниманието и емоциите на публиката. Спектакълът е игра със самия акт на разказването, хуморът и иронията позволяват на младите актьори да доближат до себе си възрастните персонажи. Този подход им позволява да останат автентични, въпреки че нямат същия житейски опит, от който да почерпят вдъхновение.
След спектакъла в „Топлоцентрала“ дискусията с Галин Стоев и актьорите открехна завесата към репетиционния процес. Всички знаят всички реплики и не е ясно предварително кой след кой ще говори – импровизират и непрекъснато са нащрек, за да не изпуснат момента да се включат или да отговорят, за да поемат разказа нататък. Редът на репликите всяка вечер е различен. Това обяснява добрия синхрон и ансамбъл, който са постигнали помежду си, и въпреки на пръв поглед хаотичното редуване, в нито един момент не се получават ненужни паузи или забавяне на диалога и действието.
Краят на пиесата е трагичен, но въпреки това не оставя тягостно чувство, а по-скоро дава храна за размисъл. Докато изследва любовта в различните ѝ форми, вариации и проявления, спектакълът завладява със своята искреност и провокира всеки зрител да реши за себе си дали тя е илюзия.
