0
1287

Имагинерни конструкции, отзатворени простори

В интервю за Портал „Култура“ преди време Калия Калъчева каза: „Има един-единствен български художник, който според мен е най-якият и най-много кореспондира с моята нагласа, това е Петър Дочев“. Вглеждайки се в нещата ѝ, изяснява ни се този неин пиетет – Петър Дочев е българският художник, който по най-отривист начин избира да бъде изобразителят на промишленото строителство, на геометрично изчистените и измерими индустриални елементи, пресъздадени картинно-монументално. В поредицата на Фонд „13 века България“ „Съвременно българско изкуство. Имена“ Ирина Аврамова се учудва: „[…] как момчето, чиито предци принадлежат по-скоро на ХІХ в., създаде най-модерните пейзажи от индустриализирана България […]“ За Калия Калъчева няма нужда да се учудваме, тя е родена в София и сама се определя като „индустриален живописец“. Признава за себе си като артист: „Повече ме вълнуват бетонът и стъклото, и изкуствените материали, отколкото природата“. Макар че, от друга страна, нейната „индустриална живопис“ и тази на Петър Дочев са, поне според мен, твърде различни: ако той предпочита екстериорите, тя се взира повече в интериорите; ако чувството, внушавано от него, е повече на отстраненост и отчужденост, на външност – „Химически цех“, „Кислороден цех“, „Панели“, „Фундаменти“, „Химически завод – Девня“, при нея се оказваме в едно пространство, което по парадоксален начин е същевременно отворено и затворено (Калия Калъчева има и такава изложба – „Затво́рѝ/Отво́рѝ“) – или, ако стъпим на парадоксалността, един истински отзатворен простор. Това особено личи в най-новата ѝ изложба в Галерия „Ракурси“ (14 януари-4 февруари 2020): намираме се в тези „Имагинерни конструкции“, които са помещения, тоест затворено място, заградено пространство, представляващо един осезаемо остенен и застенен паралелопипед, но в него не усещаме ограничения, не ни връхлита клаустрофобията и липсата на въздух, напротив – по-скоро придобиваме усещането, че сме нашироко, нависоко и надълго. Че ако се затичаме, едва ли скоро ще стигнем края. Възможна причина за това е, че в картинните ѝ конструкции личи силно присъствието на стъклото, на витрините, които ни даряват с това възприятие за свободно дишане и безпрепятствено движение в обграденото пространство. Честно казано, макар да съм напълно в час, че сравнението ми е абсолютно произволно, волунтаристично дори (още повече, че нейните любими чужди художници са от съвсем друг тертип: Кери Джеймс Маршал (Kerry James Marshall), Марк Брадфорд, Кусама (Kusama), Джули Метеру (Julie Mehteru), Вангечи Муту (Wangechi Mutu), Дейвид Алтмейт (David Altmejt), Кехинде Уайли (Kehinde Wiley), картините ѝ всеки път ми навяват асоциации с прозрачните, окъпани в светлина геометрични форми (предимно триъгълни и пирамидални) на Лионел Файлингер (Lyonel Feininger) от 20-те години на миналия век. В някаква степен в съзнанието си изтъкавам творчеството ѝ като една своеобразна комбинация от немско-американския експресионист и българския арт-индустриалист, преродила се обаче в съвсем оригинален, чисто неин си художествен стил. Стил, който бих нарекъл (с всичките изискуеми тук условности) „урбанистично-геометричен колоризъм“. За него е характерно едва-едва загатнатото наличие на хора – не, не че ги няма, но са някъде дълбоко в отдалечеността – произведенията ѝ с теми от метрото в това отношение са много показателни, пространството е затворено, без да е потискащо, конструкциите са ясно отчетливи, не се преплитат; правият ъгъл си е прав ъгъл и е обособен по най-геометричен начин. В същото време цветовете – предимно в студената гама, са обогатени, разнообразени с цветни петна (това е характерно силно за „Имагинерните конструкции“), които привличат окото на зрителя и не му дават възможност да се уплаши, да се стресне от стените, обграждащи го отвсякъде. Гледната точка е предимно на едно равнище или отгоре, което поставя наблюдателят в позиция на сякаш владеене на ситуацията, все едно всичко е под негов контрол, особено спрямо щъкащите фигурки. Изобщо затопляне на внушението, повдигане на градуса в посока на вярата и надеждата: затвореното пространство не е вече само затворено пространство, а също така и отзатворено пространство… Имагинерните конструкции сега не са потискащи, имагинерните конструкциите са въздигащи.      

Няма да съм изчерпателен, ако приключа дотук с разказа за изложбата на Калия Калъчева „Имагинерни конструкции“, защото този път тя се е постарала да предложи и едни мънички платна, скромно наречени „Пейзаж“, Синьо“ и т.н. Повечето от тях с позлата (Петър Дочев, между другото, в последните си години също се обръща към златото, заричал се е: „Следващата изложба ще е само злато, злато…“; което още веднъж демонстрира творческите връзки между него и Калия Калъчева), но има и такива с ярки цветове (розово, жълто) върху бяло. Аз обаче бих обърнал конкретно внимание върху цикъла „Синьо“: малки платна с напластена синя боя с широки хоризонтални маски в долния край на картината, отгоре стои празнотата или по-скоро златистостта на едно примамващо и обещаващо пространство. Синьото може да го припознаем като море и това като че ли е най-естественият когнитивен акт, на мен обаче повече ми прилича на небе – небе, върху което да стъпим, да се оттласнем от него и да полетим. Кореспонденцията с отзатворените простори на промишлените интериори е очевидна: ако там дишаме свободно и с пълни гърди въздуха на широките мащаби, независимо че са със стени обградени, в тези мънички картини тази свобода ни е дарена безостатъчно, безпрекословно, стига да искаме да се възползваме от нея и да я ползваме. „Имагинерните конструкции“ са се трансформирали всъщност във „Възможности за свобода“, в шанс за полет, за да почувстваме – гледайки ги, радостта от волността, щастието от непринудеността. Непринуденост, която личи както в тази последна изложба, така и в цялото творчество на Калия Калъчева – да, насочено към индустриалното, към урбанизираното, но без заплашителните подстрекавания на Петър Дочев, а с импулси за свежест и бодрост. Изключително важно преобръщане, съществен естетическо-социален преврат: градът за българина повече не е „шумен и разблуден“, нито „скован от злоба“, а е пространство, което – макар и остъклено, макар и бетонирано, макар и затворено, предоставя способи за съществуване и за разгръщане на способности не по-малко удачни и перспективни от тези сред природата, или пък от онези другите – там, на село, сред аркадията. Калия Калъчева категорично утвърждава града като място за живот, в което пъстротата не е изключение, а правило.

Стига да имаш отворени очи да я видиш тази пъстрота и талантлива ръка да я изразиш същата тази пъстрота. Калия Калъчева е дарена и с двете…         

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статия17 януари
Следваща статия100 години Фелини