„Ста-ари вещи купува-а-а, продава-а-а…” Разказвали са ми, чела съм, имам смътни спомени от детството как цигани обикалят улиците с този вик. „Кошници продава-а-а!” – захлупен под десетина кошници, само гласът на циганина се чува изпод тях. Майсторски, прецизно изплетени кошници, малки, големи, с различни размери, форма и предназначение. Само циганите са можели да плетат такива кошници. Със собствените си ръце, с традиция и умение. Или: „Калайджията-а-а!”. Всичко това днес е забравено. Днес в обществото и в интернет е „време разделно”.
Било е време когато българи и цигани са живеели нормално. Циганите са живеели като номади, в катун – керван от няколко каруци, покрити с брезент. Идват в някое село или град, разпъват шатри в края на селото или града и прекарват там няколко седмици или месеци. Тръгват да обикалят улиците с познатите викове. Който има нужда ще си купи кошница, който има нужда ще му калайдисат домакинските съдове. Тогава не са съществували хромирани тенджери, нито стъклокерамични съдове, нито тигани уок. Всички съдове в домакинството са били медни и периодично са се калайдисвали. Калайдисвали са ги циганите. Не съм чувала за българи калайджии. Дървени корита за месене, всякакви дървени съдове, дървени лъжици за бъркане, вретена – всичко това са изработвали циганите – копанари и са продавали стоката си по улиците на градовете и селата. Циганите бургуджии били майстори ковачи, обработвали са метал, правели са бургии с качество, каквото днес не можем да си представим. Жените обикаляли от къща на къща, врачували, просели, хората им давали боб, яйца, брашно… който даде и колкото даде. Вечер запалвали огньове, танцували, пеели. Млади циганки били наемани като дойки за кърмачетата, чиито майки нямали достатъчно мляко, за да ги кърмят. Дойката се настанявала в дома на новороденото кажи речи с цялата си фамилия. Българите приемали циганите, използвали труда им, възнаграждавали го колкото могат, живеели в разбирателство. Циганите са били интегрирани в българското общество именно като цигани. Никой не се е мъчил да ги прави българи. Обществото ги е приемало като цигани. От тях се е искало само да не пристъпват законите. Имало е и дребни кражби, разбира се, но не е имало насилие. Не са ходели на училище, но не е имало социално напрежение. Не е имало етнически проблем.
Днес всичко това го няма, отминало е, разпаднало се е. Както Елин Пелин описва Гераците като една цяла разпадаща се епоха, така се е разпаднал и отдавна е забравен номадския цигански бит. Днес повечето цигани живеят в затворени, изолирани гета, в коптори без канализация, в мръсотия, в неграмотност и невежество. Нападат домовете на самотните пенсионери по селата, разбиват мазетата им, обират зимнината им. Превърнали са се в напаст, в бедствие за беззащитните хора, заключени с девет катинара и въпреки това прекарващи нощите в несигурност и страх.
Как се случи всичко това, как се промени онзи идиличен патриархален бит от не толкова далечното минало? От обективното анализиране на този въпрос трябва да започне решаването на проблема, така както всяко лечение започва с точната диагноза. Между тогавашния и сегашния бит на циганите има един междинен период от няколко десетилетия – от края на 50-те години до края на социализма. Струва ми се, че именно през този период с циганската общност се случиха промените, горчивите плодове от които берем сега. Това беше период на разпад на вековния им традиционен бит. Циганите бяха принудително заселени в села и градове с цел да бъдат под контрола на властта. Заселени бяха в български квартали, които постепенно се циганизираха. Повечето от тях работеха в заводи и ТКЗС-та, тъй като в онова общество на принудителното равенство не можеше да има безработица. Ала беше прекъснат и разрушен техният традиционен бит и поминък. Бяха принудени да живеят по този наложен, чужд на манталитета им модел, но той можеше да съществува само в общество, в което всичко се налагаше с принуда. И моделът се разпадна в мига, в който принудата отпадна. Бедата и за цигани, и за българи дойде от това, че разпадането на обществото на принудата беше последвано от общество на беззаконието. Циганите бяха преименувани на роми. Това преименуване стана не по тяхно желание, а беше наложено заради някакви мъгляви интеграционни проекти и програми. Векове наред те са били наричани цигани и само по себе си това никога не е било обидно или дискриминиращо. Но проектите за ромска интеграция им осигуриха безнаказаност и автономия, от която те се възползваха в посттоталитарния хаос. На практика изолацията им в гетата стана пълна. Циганските гета станаха държава в държавата. Станаха анклави с отделни закони, в които държавните закони не важат и преминаването на чиято граница е равносилно на преминаване на държавна граница.
Ромският проблем само на пръв поглед е извън контрола на държавата. Всъщност държавата го контролира само доколкото й е изгодно. Изгодата идва от използването на ромите като евтин и лесно контролируем електорат. От тази изгода се възползват всички партии и затова нито управляващи, нито опозиция нямат интерес порочният модел да бъде променен. От това следва, че ромският проблем само на повърхността си е етнически, а в същността си е политически. Не само партиите са заинтересовани от запазване на изгодното статукво. Заинтересовани са и ромите, защото продължават да живеят корупционно и паразитно, да не плащат данъци, но да се издържат от помощи, които идват от данъците, да не плащат здравни осигуровки, но да са редовни пациенти на спешните отделения. За политиците изгодата идва освен от осигурените бюлетини в урните, още и от това, че ще бъдат похвалени за етническата си толерантност. Поради тези и ред още причини сме свидетели на „политически коректно” полуговорене, полуказване, полудействие. Обществото ни така и не успява да намери верния тон, верните думи и вярното решение.
В резултат – все повече нетърпимост, напрежение, протести, екстремизъм. Но местните бунтове няма да решат ромския проблем. Расистките призиви само могат да го задълбочат и окървавят. Походите на скинари, щурмоваци и ултраси могат да запалят фитила. Има законови и етични средства, с които този проблем може да бъде решен, но има едно много важно условие за това – да има желание. Проблемът опира до нашата национална сигурност, но въпреки това той не се обсъжда на необходимото ниво. Нима не е ясно, че ромският проблем няма да бъде решен нито от държавните и общинските чиновници, нито от неправителствените организации, тъй като докато съществува, за тях той е източник на доходи и то добри доходи. Милиони са потънали в тази каца без дъно, а проблемът се задълбочава и напрежението нараства.
Проблемът трябва да се дискутира на специални заседания на Парламента, на Министерския съвет, на Консултативния съвет за национална сигурност. На тези заседания трябва да присъстват и авторите на обстойните изследвания, монографии и статии в медиите, защото е престъпна безотговорност техните професионални анализи да не бъдат взимани под внимание.
Ясно е, че проблемът не може да бъде решен с машина на времето, която да ни върне в онази идилична епоха, с която започнах. Но това не означава, че проблемът няма решение. Това не означава също, че неговото решаване може да бъде отлагано безкрайно. В една или друга степен проблемът е решен в много държави. Решим е и в нашата държава. Необходими са само едно условие и един инструмент – условието е добро желание, а инструментът е добър закон.
